Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 441
ХуЛитери: 3
Всичко: 444

Онлайн сега:
:: zebaitel
:: trink
:: Albatros

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСив коледен лос
раздел: Избрано проза
автор: Tiranozavar

А го мислеше за мъртъв. Беше повече от убедена даже. Не бе възможно онова съвпадение да е случайно. Вярно, тя не вярваше в провидението или както там се нарича онова, което превръща хората в заложници на собствените им страхове.
Но онази случка, наред с някои предчувствия, които се оправдаха, тя намираше за една от най-странните в живота си. Беше ден или два след срутването на близнаците. Било е значи през септември преди почти петнадесет години. В Ню Йорк още брояха жертвите, когато тя реши да изхвърли неговия картонен лос. Щом го получи като подарък за една Нова година наистина му се радваше. Беше сувенир серийно производство, купен от някое летище набързо, хората обичат да купуват спонтанно, но лосът бе сладък. Окръглена бяла муцуна, сиво мощно тяло, върху което бе нарисувано миниатюрно като за такова туловище сърце, и разперени широко рога, върху които тя преброи точно седем връхчета.
- Значи господин Лос е на седем години. - каза Хагард, когато й поднесе играчката. - Всяко отделно връхче е една година.
Беше някак нежно, както впрочем почти всичко, когато той се връщаше отдалеч. Първите мигове на срещата, неизменните опипващи погледи дали нещо у отсрещния не се е променило, дали пък не носи онази новина, която да свие сърцата и на двама им. Или пък обратното. В косата му се е заплел вятър от далечни страни, някаква волност, която ухае на борови иглички, морски пръски и сено. А той почти винаги ухаеше именно на това. Така миришат наистина свободните хора. Неуловим цвят на очите – понякога сиви, понякога пък направо огледални, толкова светли, светли. Разбира се, тя знаеше, че преувеличава. Хората, които се надяват на нещо, виждат нещата уголемени, понякога ги доукрасяват даже, а нейното въображение не се поддаваше на обуздаване. Опитваше се да бъде по-прибрана, направо строга, но не се получаваше. Веднъж дори опита да го опише на глас, искаше да се чуе отстрани, за да се отърси от него.
Висок, каза тогава и за малко да подскочи от хрипа в гласа си, сивоок, втори въображаем подскок, полиглот, почти салто, вероятно разузнавач, припадък... Но това тогава, в деня, когато посегна към лоса, вече нямаше грам значение. Посивяла снимка от миналото, която би искала да смачка или направо да изгори. Сивоок, полиглот и ухаещ на сено?! Глупости от развинтеното въображение на влюбена хлапачка. А беше вече на възраст, както се изразяваха нейните отдавна семейни приятелки. Вече си на 45, какви ги приказваш?! Точно по този начин я изгледа Надя, когато понечи, каква грешка, да й разкаже за този неочакван в живота й мъж. Приемай нещата по-спокойно, завърши накрая, докато затваряше телефона на сина си, обадил се да пита къде му е захвърлила вече не помнеше какво. В този миг й идеше да стане от масата, нямаше да си допие блудкавото капучино даже, да си вземе калъфа за очилата, който по навик изваждаше от чантата, и просто да си тръгне. Знаеше, че няма да го направи, но тази въображаема картина си я биваше. Искаше да е силна. А не вкисната. И не, не беше влюбена точно. Беше нещо друго. Нещо спокойно и зряло. Нещо, което си мислеше, че е уговорено между нея и Хагард. Или ако не точно уговорено, то предусетено. Аз съм дотук, това е моята територия, а това е твоята. Докато някои от демоните, които носим всеки от своето минало, не са си обявили война, ще живеем така. Какво е това така и как изглежда, кои и какви са му границите, къде му са обиталищата, никой не знаеше, но беше наистина хубаво.
До онзи ден, дълго след тяхната, впрочем наистина зряла, раздяла, когато тя реши да изхвърли лоса. Нещо като символично погребение. Петнадесет години след като го видя за последен път. По ирония на съдбата, отново на летище... Естетика на отмъщението, както бе прочела в една книга. Вуду ритуал. Протегна ръка към картоненето нещо, вече нямаше да го нарича лос, и просто го метна в металния кош. Щрак.
Свърши се. Свърши се, Хагард, любими мой. Повече нищо няма да ми напомня за теб. Никога не си миришел на борови иглички, каква сантиментална боза само, очите ти бяха безцветни, а ако ме питаш днес, дори с цвят на загнило. Така сивеят мъртвите риби...
И тогава... Тогава точно на освободеното от господина, чийто животински вид няма да споменаваме, място се отвори пропаст. Книгите, които стояха на етажерката зад господина, когото обещахме да не споменаваме, изведнъж изкрещяха. Крещяха със заглавия, цветове, непрочетени или прочетени, но отдавна забравени страници. „Живея когато си при мен“, сборник на една саркастична американка, роман от някакъв грък, доста чалната и неправдободобна история и накрая, в траурни черни корици, роман или може би философски труд на някакъв с испанско име и острото като бръснач заглавие „Ръката на Сатаната“.
Тя, разбира се, не е суеверна. Бог е изтрещяло копеле, измислено от шизофреници. Ангелите са разпасана тайфа, рисувана от разкаяна ръка на впиянчени мазачи. Дяволът е единственото рационално същество в цялата вселена, защото си позволява да се бунтува, но „Ръката на Сатаната“?
Аз ли те убих, Хагард?
Тогава, точно преди петнадесет години, тя се отдалечи от библиотеката. Направи го без да се обръща. Знаеше, че на метър и половина от мястото, където стоеше господинът със седем връхчета върху рогата, има стол. Щеше се свлече върху него, щеше разтрие слепоочия, а час по-късно щеше си налее питие... Дали пък наистина не е мъртъв? Дали да не се наведе, да вдигне нежно лоса, да го върне обратно на мястото му и да се надява на чудо?! Ръцете й трескаво включиха осветлението в притъмнялата стая. После нещо между ребрата почти я сряза, когато нетърпеливо отвори капака на лаптопа. Търсачката грееше, посипана с електронни снежинки, пръстите й изписаха Ню Йорк, а после атентат и следващия един час тя прекара в разглеждане на снимки. Пожарникари. Показаха й ги в униформи. Някакви азиатци. Петима с име, подобно на Хагард. Но той не бе сред жертвите. Невъзможно...
В онзи миг неистово й се прииска да му се обади. Разбира се, не му знаеше телефонния номер. Последната им среща бе преди цяла вечност. Можеше да го открие на ски курорт с някоя зашеметяваща красавица, разбира се, с двадесет години по-млада от нея. Или пък на сауна с дебели, разплути в собствената си сланина, господа, които едва мигат от тежката пара, а сърцата им всеки момент ще се пръснат, притиснати от нетърпима жега и цвърчащ от температурите холестерол. Можеше пък да е безследно изчезнал... Чувала е, че понякога властите вписват в числото на жертвите на някоя авария или инцидент имената на хора, които се издирват. Така успокояват близките, пък и едва ли е статистически вероятно, някой, потънал вдън земя преди n-години, да бъде открит в блестящо здраве... А и да иска да си върне предишния живот?! Бързичко изключи този вариант, защото си представи, че самата тя изчезва. Обръща се кръгом, с гръб към „Ръката на Сатаната“ казва едно „Майната му!“ на всичко и просто избира друг живот. Какво?! Възможно е, разбира се. Надя, например, с радост би го направила. Никой тийнейджър да не й звъни по сто пъти на ден, за да я пита къде са му чорапите, дънките или дръж ми шапката... Никакви семейни обяди повече. Край на куртоазията. Довиждане, преструвки. Здравей, живот. Здравейте, неочаквани или не чак толкова любови!
Какви само глупости... Не искаше да извади лоса от кошчето. Хагард наистина може да е мъртъв. Тя не е никакво продължение на волята на Дявола, не е негов инструмент, не е обладана от силите на злото. Няма нужда от никакви преувеличения. Всичко се дължи на хормоните. Да. Или на снощното вино, нищо, че предишната вечер не е близнала и капка. По принцип не пие. Само по едно малко и то само по Коледа.
Утре е Коледа, всъщност. А това е нещо от миналото. Оттогава са минали петнадесет лета. А след като Хагард си тръгна прелетяха и цели трима мъже. Ако ги разпредели върху календара на времето, ще се окаже, че на всяка петилетка е сменяла по един любовник. Това е почти забавно и би извикало искри от завист в очите на иначе много симпатичната Надя.
Трябва да се настрои на други вълни. Ще се чуе с Надя, ще й пожелае по-хубава, по-светла и здрава година. Ще изпрати много здраве, на нея и на онова момче, което отдавна не е досаден тийнейджър, а улегнал мъж с две деца. Ще се посмеят, а после ще се уговорят да се видят някоя вечер – само двете, защо пък не... Да идат на бар?! Разбира се. Какво като годинките като че ли са повече като за барове... Дали ще ни пуснат, Надя, а? Или ще ни кажат още на входа, че бабички не са желани. И стига с тоя Хагард. Жив или мъртъв, топъл или студен, разложен, балсамиран или кремиран. Този човек е далеч отдавна. Точка. Удавен в миналото. Точка.
Затваря интернет страницата с имената и лицата на убитите от близнаците преди три петилетки, които е отворила автоматично. Не знае защо. Старческо оглупяване... Проверява си пощата. Изпратена картичка. Името на подателя не се изписва, вероятно е изненада. Кликва върху линка. Гръмва „Джингъл белс“, появява се, облечен в червено кожухче Дядо Коледа върху шейна, теглена от нещо много подобно на онзи господин с цели седем години в рогата, а отдолу една по една се появяват буквите от името на изпращача.
Честита Коледа, скъпа моя.
Винаги твой,
Хагард.


Публикувано от anonimapokrifoff на 01.01.2017 @ 19:54:35 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.06.2021 год. / 15:57:02 часа

добави твой текст
"Сив коледен лос" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.