автор: ZAGORA

Когато вятър угаси на есента рехавите усмивки
и самота като сиротна птица хлипа,
когато в нощите осъмвам под осланените завивки,
а дъждове солени влачат подир мене дрипи-

това са знаците, че се прокрадва зима...
Тя е крадец на свобода, ръжда в мечтите.
Смразява с дъх,докосва с костевливост
и подчинява със коварство без да пита.

Безмилостно реална хлуе тая зима.
Непоносимо жива и осезаема в огледалата.
Съсухрена и вяла като безплодно виме,
оголена, позната,но и непозната...

Избухва в мен една безумна философия-
бранителка на мумифицирани понятия,
издигнали в апотеоз нелепата атрофия
на мисълта вглъбена в стари възприятия.

Когато в някой зимен ден изгрее слънце,
то ще изпълни с плът житейската огризка,
тъй както на харман презряло зрънце
изпаднало от житен клас напича ризка.

Безценна е сред небесата тая сияйна сфера,
прекрасно вписваща се в зимните контрасти.
Светът е делва в храма на Кибела,а тя - на Диоген фенера,
който в духа ми грее и събужда страсти.

Пак мисли като пролетни капчуци
под стряхата на моя вечен „аз” запяват.
Тъй животворен е гласът на тия звуци!
Не си отивай , мое зимно слънце,да мога
докато сили имам да те благославям!