автор: zika

Мъглата беше погълнала всичко. От време-навреме цветни проблясъци нарушаваха белотата и сякаш караха талазите да се устремяват нанякъде.
Вестителят се потопи в нея. Мъглата започна да се отдръпва и той видя пътеката която водеше към пещерата под върха.
Когато се озова пред пещерата, утробата й засия в златисто и го допусна в себе си. Вестителят пристъпи навътре и излъчи молбата на Това Което Е.
Мъглата се стопи и той видя Спящите Оракули, видя за пръв път очите им, блестящи спирали от вечност, вперени в него.
- Трудно е! – казаха те. – В Земната енергия даровете се загубват.
Остана само сънят. Всички други бяха изкривени, подменени, претопени от ниските вибрации на тази планета.
- Земята е в опасност – каза Вестителят. – Цари хаос. Безверието води след себе си катаклизми, войни и глад...Забравили са думите на молитвите. Не вярват в нищо. Пари и власт, власт и пари – това са идолите. Продали са душите си. Шепа хора се борят срещу това, но силите им не достигат.
- Ако не ни повикат, не можем да помогнем.
- Това Което Е ви повика. Трябва да се възстанови духовния мост. Всички души са важни, но ако е нарушена златната верига, никой не може да премине и знанията остават недостъпни - знанията за благото на всички, знанията за духовния път, магическите формули и заклинания. Душите не се срещат, разминават се защото не могат да се видят, не могат да се усетят.
Молбата е да се съсредоточите върху скъсаната златна брънка и нейната сребърна пазителка - Вещицата. Дайте им енергията на сънищата си, за да се намерят и да възстановят разрушеното. Нямате ли останал и друг незасегнат дар? В приказките винаги има закъсняла орисница.
- В реалния Земен свят орисниците нямат вече сила. А сънищата, сънищата са толкова непредсказуеми. Там всичко е възможно, но дали ще успеят в сгъстената енергия да направят нещо – не знаем.
- Открийте им тайната – каза Вестителят.
- Добре – казаха Спящите. – Всъщност имаме дар, който може да се ползва в концентрираната Земна енергия – миризмите. Миризмите отключват спомените. Те са най-прекият път до скритото. Душите могат да се подушат. Това ще дарим на вещицата – аромата на златната душа и умението да я долови.
- Почнете отначало – каза вестителят – да изживеят на сън друг вариант на случилото се. Особено в средните векове, когато сребърните си изпатиха най-много, а златните потънаха в блатото, блато кипящо от ниски страсти, първична сила и ярост, жажда за власт и пари. Попаднаха във властта на друго измерение - измерението с най-ниските вибрации. Те го нарекоха Сатана и му се отдадоха, уж воювайки с него. Подариха му душите си и предадоха сребърните. Разкъсаха свещената златна верига и доведоха Земята до това положение.
Това Което Е им дава шанс и помощ да поправят стореното.
Спящите затвориха очи в знак на съгласие. Вестителят изчезна. Мъглата плъпна млечно бяла и закри светът.

За да станеш вещица трябва да се родиш вещица.
Само вещица може да роди друга вещица.
Вещицата знае истинското значение на нещата.
Вещицата помни всичко.
Вещицата идва с Послание.
Когато се ражда вещица светът се променя.
Вещицата е новия свят.

Тя се роди вещица. Проплака в хижа високо в планината, в уречения час и ден. Студ и сняг бяха сковали земята.
Първото нещо, което усети беше миризмата на синя метличина и червен мак. Видя лятна утрин и напичащо слънце, което караше червеното и синьото да се преливат едно в друго и ту метличината беше по-силна, ту макът надделяваше.
Изведнъж се появи нова нотка, нов аромат - замириса на смола от бор, на тамян, на татул... Да! Позна ароматът на майка си.
А когато засука мляко и всичко стана кехлибарно топло и канелено вкусно, в нея избухна възторг към живота.
Роди се пробудена и предназначена. И името й беше като вик – Айя. Вселената я посрещна затаила дъх в очакване за промяна. Защото вещиците се раждат за това.
Беше тихо дете, заето с припомняне, заето с осъзнаване. С майчиното мляко идваха знанието, идваше вещината. Пелената на забравата изтъняваше и тя все повече се доближаваше до истинската си същност.
Сучеше, спеше и сънуваше, сънуваше нещата за нещата за нещата...Знаеше, че някъде в нея има тайна и тя трябва да я открие, да я освободи, за да изпълни това, за което е дошла.
Всяка глътка мляко имаше различен вкус и аромат и я отвеждаше на невероятни места.
Първата глътка мляко я накара да изпита чувство за нещо изживяно. Озова се в безкрайна пустиня. Седеше на топлия пясък, пълнеше шепите си с него и го пускаше да изтича. Огледа се и видя кехлибарната красота, прегърната от синьото на небето, видя небето, опитващото се да я докосне. Усещаше меко сияние, миришеше на бели камелии. Имаше чувството, че седи тук от векове. Като пясъчен часовник.
Прозрението дойде неочаквано - тя беше времето, изтичащото време, което я караше да се види в различните си превъплъщения и отново и отново да намира себе си. Караше я да открива силата си дори в сънищата.
Земната енергия я всмукваше като блато, омотаваше я в пашкул. Всяка съпротива, затягаше хватката и ако не сънуваше, тя щеше да се размие, да се загуби, да забрави - щеше да стане смъртна.
В сънищата търсеше един специален аромат и когато го усетеше, се оставяше на Съня...
... Стоеше в свещената градина, притиснала до гърдите си индийските класове. Нежният виолетов цвят искреше, осветен от залязващото слънце. Въздухът беше наситен с тръпчив аромат. Този аромат съпровождаше знатните граждани на Тива дори в смъртта им.
Беше се озовала в древен Египет, който почиташе душите повече от всички други времена. И тя не случайно беше тук, като жрица на смъртта. Главният балсаматор и жрец я избра за помощник – поне той си мислеше така.
Не знаеше дали тя е в неговия сън, или той - в нейния. Чакаше да разбере. Миризмата я беше привлякла и беше отключила в нея знание.

Следва продължение...