автор: Anouk

Това е старо куче.
Обиколило е много земи. Видяло е хиляди срещи и раздели. Бдяло е, когато се е налагало да го прави. И никой, освен него, не е виждал това. Очите му са побелели от блясъка на слънцето и тъмнината на нощта. Неговите лапи са свикнали с прахта по пътя. Със самото си раждане е било орисано да живее по пътищата и животът му да бъде път. Не е имало кой знае какъв избор. То е скимтяло сред прахта, мълчало е сред нея, а нощно време, само понякога, е виело, вдигнало глава нагоре към небето, към далечните звезди. Това куче е старо. Ушите му, с разръфани краища, проскубани и увиснали, са чували много звуци. Тихите стъпки на неговите събратя в снега на гората. Почукването на кълвачите в гората напролет. Жуженето на пчелите сред мащерката и еньовчето посред лято. Есенния листопад и затихващия ромон на ручея, скован в леда. Чувало е и човешка реч. Понякога е размахвало опашка и е получавало кокал, понякога - хвърлен камък. Но при всички случаи кучето не е разбирало речта. И е отминавало нататък по своите кучешки работи, заслушано в сърцето си. Това е едно много умно куче. То е откривало истината по миризмите и я е разграничавало от лъжата, вплетена в тях. В неговия свят на осезание най-добрият му приятел е бил неговият собствен изподран, сух, черен нос. Кучето е вървяло със своя най-добър приятел през целия си живот. Може би това куче е било едно щастливо куче. Във всеки случай по-щастливо от повечето хора. Защото не е могло да задава въпроси. Там, където е откривало любов по своя път, се е заседявало. А когато любовта е отминавала, кучето също е тръгвало на път...