На земята до снежния човек е топло като на пустинен хълм, оживен от крясъците на буйна тълпа. Снегът пада на парцали върху широката покривна тераса и отмива грижите от лицето останали под бодливата вълнена шапка.
- Стига си се мардосвал- подхваща снежния човек. – Кой мъж се въргаля в снега до снежен човек на тридесет и три?
- Аз.
- Няма ли кой да те посрещне на топло, та седиш тук до мен и си губиш времето?
- Няма.
- С тези дълги отговори ми изглежда сякаш сам си си виновен за тази ситуация.
- Сам.
- Да не би и ти да си тръгнал да спасяваш света?
- Тръгнах.
- Е виж до къде си стигнал.
- Виждам.
- Ако не бях замръзнал на мястото си, щях да ти забърша един клон по лаконичната муцуна.
Снегът продължава да пада и да натрупва върху комините, от които излиза пушек. Покривите изчезват под бялата завивка на зимата.
- Ей, лайнар!
- Не си представях разговора така, докато те правех.
- На кой му пука как си си представял разговора?
- На мен.
- Сигурно си имал нужда от безплатен психиатър. Какво си зяпнал небето, да не би да чакаш отговорите да паднат от там?
- Нищо не чакам.
- Защо ме направи?
- Имах нужда от компания.
- Дали? Явно никой човек не може да те издържи да си говорите и затова си се заблудил, че аз ще мога.
- Май така стана.
- Е, сбъркал си значи- тросва се снежния човек, отърсва главата си от натрупалия сняг, размърдва топката в основата си, претърколва я до мъжа, зашлевява му една плесница с клончето, което му служи за ръка и скача от терасата.