автор: Heel

Барманът потърка сънените си очи, после за пореден път небрежно забърса плота, по който отдавна нямаше никакви петна. Малката стрелка на стенния часовник се бе допряла до резката на дванайсетия час, а голямата бързаше да я настигне. Салонът се бе поизпразнил, но цигареният дим все още се плъзгаше като призрак покрай потъмнелите стени. Отвън самотни таксита пореха стичащата се покрай преливащите канавки вода, а носени от поривистия вятър капки барабаняха по прозорците. Нейде в далечината глухо виеше сирена.
– Затваряме! – провикна се барманът и присви очи към дъното на салона, където двама пияници клюмаха над полупразните си чаши.
Мъжете станаха и, клатушкайки се, се отправиха към изхода.
Барманът си сложи шапката, навлече якето си и взе ключовете. Смяташе да се прибере възможно най-бързо, а после да се метне в леглото и да спи, да спи, да спи… чак до обед. При тази мисъл по лицето му се разля блажена усмивка.
Тогава чу звук, наподобяващ скимтене. Идеше откъм едно от сепарета, намиращи се в далечния ъгъл на помещението. В първия момент се стресна, после си каза, че някой натряскан до козирката се е затъжил за скапания си живот. Нищо ново под слънцето.
Закрачи към обляното с мъждива светлина сепаре. На малката кушетка бе полегнала млада жена с дълга черна коса, вързана на опашка. Меките черти на приятното й лице бяха разкривени в страдалческа гримаса. По бузите й ясно личаха лъскавите следи, оставени от сълзите, а крайчето на устата й потрепваше спазматично, сякаш разтрисано от ток.
– Какво има госпожо? Добре ли сте?
– Много съжалявам, напих се? – каза тя леко провлечено. Бадемовите й очи изглеждаха леко разфокусирани, но не и лишени от живец. Имаше нещо странно привлекателно в този мек, отнесен поглед.
– Е, случва се, госпожо. Да ви извикам ли такси?
– Ох, безсмислено е – проплака жената и се понадигна. Малката й ръка бръсна настрани чашата с дебело дъно, в която все още имаше един пръст уиски.
– О, свършили сте парите предполагам, а?
– Нищо подобно, имам пари.
– Госпожо, нещо не мога да вдяна, ще ме извинявате. Явно съм преуморен. Нали разбирате, че няма начин да ви оставя да спите тук? Хайде стига де, чак толкова ли сте вързали кънките! Говорите що-годе нормално.
– Господин барман, грозно прозвуча това с връзването на кънките. Обиждате ме!
– Добре де, извинявайте, ще извикам такси и ще ви помогна да се довлечете до него. Няма проблеми, не се притеснявайте, често мъкна …прекалили с пиенето. Но ако ви се повръща, първо ще донеса кофа. Нямам намерение…
– Не разбирате… аз изобщо нямам нужда от такси, защото живея на две преки оттук, на сто метра, не повече.
– Чудесно, ще ви помогна да стигнете до дома си. Хайде, подайте ми ръка и да тръгваме!
Жената овеси глава, след което промълви:
– Трябваше още в самото начало да ви обясня. Съжалявам.
– Сега пък какво има! – тросна се барманът. Беше се изнервил доста, в слепоочията му бе започнала да пулсира настоятелна болка.
Тя се присегна надолу и извади чифт подлакътни алуминиеви патерици със сиви пластмасови дръжки и широки десетина сантиметра скоби от същия материал за придържане към предмишниците. Изглеждаше силно притеснена.
– Опа! – Барманът скръсти ръце на гърдите си. Веждите му се сключиха неразбиращо. – Имате двигателни проблеми?
След като изсумтя гневно, жената се надигна до седнало положение, като хапеше устни и правеше болезнени гримаси.
– Да, имам двигателни проблеми. Преди два месеца, в една поледица, паднах по стълбите на близкия подлез и си строших два лумбални прешлена и тазови кости. Лежах в ортопедичен хамак повече от месец, а сега опитвам да се раздвижвам, но не ме държат краката и изпитвам силни болки.
Барманът се почеса по челото, после каза:
– Не съм видял кога сте дошли.
– Аз пък ви видях, бяхте се съсредоточили в правенето на някакъв коктейл. С една приятелка бях, и се справях добре с ходенето… тогава.
– А сега какво?
– Отново се появи гадната болка в таза и бедрата ми се схванаха. А левият ми крак продължава да е адски вдървен. Плюс това попрекалих с алкохола в опит да туширам болката, а и обезболяващи бях пила. С други думи хем съм се сковала, хем ми е едно такова замаяно.
– Приятелката ви къде е?
– Отиде си преди час, извикаха я по спешност. Тя работи в неонатологичното отделение на болница.
– И ви е оставила сама тук?
– Казах й, че ще се справя без нейната помощ. Всъщност през повечето време нямам нужда от бавачка. Просто понякога… Защо просто не ме оставите да пренощувам тук? Няма да открадна нищо, обещавам. – Жената направи кисела физиономия.
– Не, ще ви помогна да се приберете вкъщи. Нали казахте, че живеете наблизо.
Тя кимна. Облече елегантното си кожено яке, подпря патериците си в пода и, превеждайки се напред, се надигна. Ръцете й затрепериха от усилието и барманът се принуди да я подхване през кръста, за да й помогне да стане. Дланите му напипаха нещо твърдо под тънката мастилено синя блуза, явно ортопедичен корсет.
– Моля ви, по-внимателно там! Кръстът ми не добре! – рече с треперлив глас жената, си най-накрая се изправи, надавайки тих стон.
Барманът премести масата, за да не й се налага да заобикаля.
– Благодаря, много сте мил!
– За нищо, госпожо.
– Госпожица съм.
– За нищо, госпожице. А сега… как ще процедираме с придвижването? – попита леко смутено той.
– Ами аз ще се опитам да походя, май главата ми се пооправи. Не биваше да смесвам обезболяващи с алкохол. Както и да е. Та моля ви само да ме наглеждате отблизо, защото все още се чувствам адски несигурна.
– Добре.
– Май спря да вали – отбеляза небрежно тя и премести патериците напред. Изглеждаше напълно концентрирана, сякаш чакаше сигнала за старт на някакво състезание.
Приближавайки се плътно до нея, той се загледа във впитите й дънки, който подчертаваха елегантните извивки на прасците и бедрата. Стори му се странен цветът на обувките й с нисък ток – бяха ярко червени. И друго нещо му се стори странно. Лявата обувка бе омотана с тиксо през средата, вероятно за да стои плътно прилепнала към ходилото.
– Иначе изпада – рече тя, проследила очевидно погледа му.
Тя се придвижваше на малки подскоци, като се опитваше да изнася и двата си крака едновременно напред. Левият обаче бе някак отпуснат и изоставаше малко, като токът на обувката задираше със стържене дървения под. Иначе държеше стабилно патериците – ръцете й бяха силни.
Барманът я следваше плътно по петите, готов да я подхване, ако се наложи. Тя не бе едра, едва ли тежеше повече от петдесет килограма, така че рискът да не успее да я задържи, ако политне, бе минимален.
Дъждът наистина бе спрял, даже се бе показала мъртвешки бледа луна, обвита от ефирен ореол.
– По добре съм, по добре съм – каза жената и заподскача внимателно по тротоара. Токът на дясната й обувка тракаше ритмично, този на лявата задираше настилката по дразнещо неестествен начин, а патериците поскърцваха с губените си „тапи”.
– Радвам се.
– Все пак нали ще ме придружите…
– Естествено.
– Благодаря, вие сте добър човек.
Той си замълча и се замисли. Като я гледаше, му стана мъчно, че съдбата е отредила на такава мила дама да пострада по толкова нелеп начин и да се мъчи месеци наред. После си даде сметка, че много възрастни хора вероятно страдат повече. Но нали по-потресаващо е, когато сланата порази една разцъфнала, свежа роза, а не когато жертвата е увехнал цвят.
Прекосиха булеварда. Движенията й станаха по-бавни. Влаченето на лявата й обувка – все по-мъчително.
След кратко колебание, той попита:
– Близо ли сме вече?
– Петдесетина метра, не повече.
– Гледам, че се уморихте. Мога да ви нося.
– Сигурно бих могла още малко…
Той я подхвана внимателно под коленете й кръста и я вдигна, а тя кимна с благодарност и стисна с две ръце патериците си, като ги притисна към себе си.
Беше лека, носенето не представляваше никакъв проблем за него. Дъхът й гъделичкаше бузата му, а сгушеното й към гърдите му тяло сякаш излъчваше крехкост и нежност.
– Ето тази сграда, с фасадата от червени тухли.
Тя се присегна й отключи входната врата.
– На втория етаж.
– Добре.
Апартаментът й беше малък и уютен, обзаведен с вкус. Той я положи на неоправеното легло, а тя изви устни в тънка усмивка и захвърли патериците си на пода. Щеше му се да я види да се усмихва широко, истински, като щастлив човек.
– Това е, добри човече. Много съм ви задължена. Изложих се пред вас, но вярвам, че ще ме разберете. Хич не ми е лесно…
– За мен бе удоволствие да ви помогна.
– Защо не си сипете едно питие? Ще ми е приятно да си побъбрим преди да заспя.
– Ами … добре. – Той си наля два пръста уиски.
– Ще ви помоля на излизане да затворите хубаво входната врата, напоследък съм станала плашлива…
– Разбира се.
– Ах, как ми се спи!
– Аз ще си тръгвам тогава. – Той гаврътна питието си. – Така с дрехите ли ще спите?
Тя съблече якето си и го метна на близкия стол.
– Да, така ще спя. Не ми останаха сили за абсолютно нищо. Само ще ви помоля да ми свалите обувките. О, ще трябва да срежете тиксото. На масата има ножичка
Той се спусна да изпълни молбата й. Докато режеше тиксото, раздра без да иска чорапогащника й и под него се показа фината извивка на свода на ходилото й. Ръката му инстинктивно се плъзна по меката хладна кожа. Петата й бе малка и заоблена, розовееща приятно под черната полупрозрачна материя.
– Боя се че чорапогащникът ви пострада.
Тя махна небрежно с ръка.
– Имам само още една молба.
– Да?
– Ще ми се да ме целунете… по бузата. Искам да заспя с мисълта, че някой го е грижа за мен.
Той се приведе над нея, погали я по гладкото чело и впи устни в бледата й скула. А жената на свой ред отвори уста и впи дългите си кучешки зъби във врата му. Рукна кръв. Барманът опита да се отдръпне, но захапката й бе здрава. Можеше да обсипе с удари жената и така да я накара да престане да го ръфа, но силите бързо го напускаха, а и дори и паниката не можеше да го принуди да посегне на жена, камо ли пък на толкова очарователна. Беше се предал.Последното което видя, бяха червеникавите отблясъци в бездънните й бадемови очи. Последното, което чу:
– Благодаря ти, добри човече! Откакто пострадах, трудно си намирам храна! Много се измъчих. Надявам се да не ми се сърдиш. А кръвта ти е хубава, ах колко е хубава!