И ето ме - притихнала и няма
не пея песни, не редя слова.
Щом всичко в този свят било измама
кога ли пак при вас ще долетя…
Не пиша в проза. Прозата е бедност,
лишена от римувани сълзи
и не във устни парещи, а в бледност
потънали са клетите ми дни.
И нямам вяра, че денят ще съмне.
И нямам пъстроцветни имена.
Във сиво-бяло всичко ще замръкне
под булото на вечната вина.
Простете, хора, знам, че ви предадох
и знам, че някакси ще преболи,
но стига ми и тая днес награда,
че живи сте, приятели добри!
Простете ми. Аз много ви обичах,
но няма как от днес да продължа
живота си, все толкова безличен…
Не искам никого да нараня.
Душа-камбана екнала е в мене
и толкова жестоко тя звъни.
Погребвам всяко искрено вълнение…
И само Бог ще моля да прости
отминалото щастие, което
със пълни шепи гребах до захлас,
а днес притихнало е в мен морето.
В черупка мидена ще вляза аз
за да утихна, да смиря навеки
мечтите си и вечния стремеж
към нещо хубаво. Но зная – в цвете
ще преродя несбъднатото днес.