автор: LeoBedrosian

„Двете истински политически партии в Америка са Победители и Губещи. Хората не го разбират. Вместо това членуват във въображаеми партии – републиканци и демократи”
Кърт Вонегът

Великият американски писател е прозрял тая истина много отдавна.
Благодарен съм му, че мия я каза и на мен, още в зората на нашата демокрация и така ми отвори очите. Но нали всеки мислещ индивид може ясно да разбере истината за политическата ни, а и не само на нас действителност. Нека ви разкажа една случка.

Действието се развива в условията на развиващия се социализъм в една от най-бясно поддържащите го държави в Източния блок. В един областен град, в едно средно училище учело едно нерешително и плахо момче от средно семейство на служители, каквито бяха повечето момчета и семейства по онова време. Макар притеснен, нашият младеж бил интелигентен и добре осъзнавал причините да не е от най-успешните и вървежните си съученици. Понеже в младостта успехът сред другия пол е най-важният за личното самочувствие младежът решил, че девствеността му пречи. Затова едно лято, лишен от пряка конкуренция в един тих балнеокурорт покорил сърцето и тялото на едно младо и красиво създание от оня, нежния пол.

Тогава настъпил катарзисът. Нашия герои придобил реално самочувствие на желан и успял в любовта индивид. Това му дало крила дори без употребата на енергийни напитки. Започнал да жъне успехи на всички фронтове. Сред възхитените си съученички. Приятелите му започнали да го уважават, а враговете му - да се боят от него. Учителите с изненада установили, че някои неща ги знае по-добре от тях, а в семейството му настъпила истинска изненада от самочувствието и решителността на свитичкия им син.

Юношата влязъл в "Групата на Шаро".

В средата на успешния си и задоволен живот, порасналият вече юноша, заемащ високи държавни длъжности и облазващ се от привилегии, пари и власт си задал въпроса кога станах такъв. Отговора бил, тогава, в юношеството, когато влязох в "Групата на Шаро". Защо ви разказвам всичко това? Защото идеята на съвременния живот не се е променила много от онова време, в развиващия се социализъм, когато за да успееш бе необходимо да влезеш в групата на избраните, на облазените, на "елита", който се откроява от останалата равнодушна маса, властва над нея и обладава грубата безпардонност с която я експлоатира, дои и унижава. Ако нямаш лични качества за това, достатъчно бе да имаш зад гърба си нужния човек, който да те лансира в групата на Шаро. Е, трябва от време на време да му завързваш връзките на обувките, ама обърнат с гръб към него и да процъфтяваш като роза, но то е малка цена за облагите, които получаваш.

Днес нещата не са се променили. Еднополюсният модел на управление разцъфтя с различни цветове, макар те всичките да цъфтят на едно и също дърво. Многопартийната система е камуфлаж, с който властжадуващите от групата на Шаро разиграват евтин цирк пред плебса за да ограничат нуждата му от хляб. Но глада кара понякога плебса да се усъмнява в художествените качества в изпълненията на цирковите артисти. Тогава се устройва някое зрелищно изпълнение, свързано с опити за атентат над известен политик с газов пистолет на който му е свален ударника. Или изстрелване от РПГ на ракети със свалени детонатори, които само одраскват боята на блиндирания мерцедес. Ако и това не доведе до уплаха на бедните и гладните тогава се пристъпва до по-крути мерки, като разстрел на известен политик. Спомнете си, че в близка Сърбия разстреляха действащия си министър-председател. И тогава, сред всеобщия ужас и страх за бъдещето се явява Спасителят на бял кон с генералски мундир. Отрязва ритуално главата на ламята и скача направо на трона на властта сред всеобщите възгласи "Оссанна!".

Важното е да се вселява увереност, че демокрацията работи и партиите с кървави усилия и жертвоготовност се борят за гласеца на суверена, за да могат да му подарят достойнство, увереност и спокойствие, които уж заслужавал. По някога успяват да го вселят. Но главното условие за този успех е суверена да се държи в постоянна зависимост и да му се вменява фалшивото чувство, че той държи съдбата си в собствените си ръце.

Остава обаче един, много важен въпрос. Въпросът за справедливостта в обществото. Обезвереният, озверял от глад, неправди и потисничество суверен е неефективен при производството на обществените блага. Бедността сред народа расте, а от там расте и нестабилността на властта. Кой може да осъзнае несправедливостта на живота си? Да провиди, че някой го лъже, докато живее охолно на негов гръб? Може да го разбере този, който мисли и който е обучен да го прави. Демек една от главните задачи на властжадуващите е да ограничат до необходимия минимум мисловните способности на суверена. До нивото, което му е необходимо , за да произвежда обществените блага. А най-ефективна за тая цел е образователната система. Усложняването ѝ, поднасянето на невъзможно за осмисляне количество информация, объркването ума на горките подрастващи е един от най-ефективните лостове за ограничаване на способността им за самостоятелно мислене. Забележете, тази подлост се извършва спрямо най-податливите членове на обществото, на нашите деца. Така се оформя начина им на мислене, което предопределя целия им по-нататъшен живот. Целта е в тях да се моделира такава ценностна система, която изключва самоосъзнаването на чувството за справедливост. Или поне да се редуцира до такава степен, която няма да позволи на индивида в зрелия си живот да потърси тая справедливост. Разбира се, чувството за справедливост е атавизъм, с който човек се ражда, но съзнателно потискано и възпитавано в определена насока то може да се изроди във фалшивото усещане, че ти не си най-важния в своя живот и е съвсем естествено да даваш, без да искаш да получаваш. Тая несправедливост, това кощунство се извършва и сега и то е целенасочено, управлявано и съзнателно търсено от власжадуващите, които възпитават собствените си деца с частни учители, скъпи лицеи или в чужбина.

Тук не искам да давам препоръки как може да се преодолеят всичките тези недостатъци на съвременния ни свят. Лично аз не мисля, че това може да стане чрез някаква мнима смяна в стила на управление или дори чрез революция. Нов бардак със стари курви не става, драги приятели! Така, че, ако самите ние не се променим ще продължаваме да си задаваме същите въпроси още дълги години, ако оцелеем до тогава. Тая промяна няма да е нито лесна, нито бърза. Но краткостта на нашия живот не бива да ни обезверява.

Така че, променяйте се!