автор: anelia79

Бутам бясно количката между рафтовете в магазина и хвърлям в пълен безпорядък пържоли, картофи, салата, вино… Нещо забравям, съсредоточавам се, мисля, потърквам чело. Къде по дяволите сложих проклетия списък? Ровя нервно из чантата, докато един чичка ме побутва отзад с неговата количка. Отстъпвам крачка-две и продължавам да ровя. Ох, ракия бе, ракия трябваше да купя. И тъкмо съм се запътила към щанда, когато телефонът ми изписка- съобщение.
Кой по дяволите е това? Боже, щях да забравя да му звънна и да отложа срещата, но първо да проверя кой се е присетил за мене. „Коте, тази вечер не мога. На гости сме“- беше той. Залива ме вълна на облекчение, но все пак изпитвам и известна доза раздразнение. Бързо тракам по клавиатурата: „Жалко, можехме да прекараме една вълшебна вечер. Де факто и аз съм заета.“ Мушкам мобилния в джоба и се отправям към касата. Пак забравих ракията. Оставих количката да ми пази реда и притичах до точния щанд. Тъкмо взех бутилката и телефонът ми отново изписка. Този път го извадих с усмивка, почти предусещайки кой е: „Цяла вечер ще си мисля за теб“. Ухилих се, поколебах се за миг, но отново го пъхнах в джоба без да отговоря. Притичвам до касата и о, редът ми дошъл. Плащам, хвърлям покупките в багажника и потеглям към къщи.
Ужас, хваща ме вечерният трафик. И колкото по-бавно пълзи колата, толкова по-силен гняв се надига в мен. От къде му беше хрумнало на моя да покани гости в петък, точно в петък? Било някакво аверче, с което заедно ходели на лов. Добро момче. Ха, то твоите аверчета ги знам какви момчета са, всичките сте един дол дренки. Дай им само да се натъпчат като свине, да се отрежат като талпи и да дърдорят простотии. Лов! Какъв ти лов, каква дружинка? Сбирщина на алкохолици. Миналата събота с това аверче, така се бяха натряскали, че даже и неделята прекара в леглото. А когато стана към шест вечерта, така ентусиазирано ми разказваше за този алкохолик, че чак очите му се насълзяваха. Бил забавен, бил умен, жените му се лепели като пчели на мед. Онзи си бил хванал даже любовница, която за него правела всичко, била огън, направо я скъсвал от… Абе, тикво проста, има ли толкова глупава жена, че да се хване с дебили като вас? Мъжки измишльотини. Не го понасям вече това говедо, ама децата, хората… що ли не бях по-смела да му тегля дузпата на тоя нещастник и да върви при аверчето си?
Телефонът пак изпиука: „Коте, вече ми липсваш!!!“. Ех, защо ли не те срещнах по-рано? Това беше мъж- красив, галантен, мил, разбиращ, всеотдаен. Макар и да успявах да се измъкна само в петък вечер /казвах, че съм на среща с приятелки/, срещите ни бяха незабравими, зареждаха ме за цяла седмица. Винаги се появяваше с червена роза, говореше тихо и нежно, обгрижваше ме, слушаше ме. Късметлийка беше жена му, но не го осъзнаваше. Поне по това, което ми е разказвал за нея, смятам, че с моя ще са си лика прилика.
След половин часово пълзене из улиците, най-сетне съм пред блока. Правя две обиколки докато си открия място за паркиране, разбира се на възможно най-далечното място от входа. „Мило, вече съм пред входа. До утре, липсваш ми!“, натискам изпрати и заедно с това му пускам три въздушни целувки. Ах, истински мъж. Звъня на моя да дойде да ме срещне. Още не се бил прибрал. Отбил се до кварталния магазин за две бутилки с уиски и една водка. Боже, помогни ми да изтрая тази вечер. Нарамих се като дядо Коледа с покупките и с пълзене се добрах до входната врата. Търсих ключовете около пет минути и най-сетне си бях в къщи. Погледнах часовника, а времето заплашително напредваше. Имах час и половина да приготвя салатите, пържолите, гарнитурата, да подредя масата, да се изкъпя и облека. А не, последните две отпадаха. За кого да се контя? За онова аверче и сто процента отчаяната му съпруга? Аре друг път. Сложих си дънки и удобен пуловер и се захванах с къщната работа. Оставаше половин час до пристигането на гостите, когато моят се прибра. Вече беше леко почерпен и ми заяви, че е поканил още Пешо и жена му. Видели се до кафето долу, пили по едно малко и от дума на дума го поканил. Дали беше точният момент да се разкрещя? Ще го оставя за утре. Пренареждам масата, докато моят грижливо се конти пред огледалото и не спира да ми говори колко весело ще си изкараме.
Едва успях да сложа последната чаша и на вратата се позвъни. Пешо и съпругата му. Настанявам ги, любезно се информирам за здравето им, за успеха на децата им, за къщните неволи. Ново позвъняване. Моят скача, сякаш идва президента. Вече е разказал на Пешо, колко готин пич е поканил и сега бърза да го представи. Останах учтиво при гостите, лепнах си фалшива усмивка и с любопитство се заслушах. Моят отвори вратата и се развика, като глашатай колко се радвал, че най-после пристигнали. Отговори му същият крясък, леко завалящ се вече, но и странно познат. Не, не беше възможно. Моят отвори вратата, през която влезе красива, изискана дама, а зад нея се появи моят галантен мъж на мечтите, чиято пиянска усмивка започна да се стопява в мига, в който осъзна ситуацията. Последната ми разумна мисъл беше: „Боже, това не може да се случва!“, но се случваше.
Криво-ляво вечерта мина. Неговото аверче и мой принц се оплака от главоболие и си тръгнаха рано. Пешо и моят пък изкараха до зори и се тюхкаха, че такъв готин пич се е разболял точно днес. Жената на Пешо си отиде малко след ВИП гостите и аз използвах възможността да си легна.
На следващия ден живота продължи по нормалния си начин. На онзи ловец-Казанова повече не се обадих, не го видях, а и той не се обади. Останах си до моя, то май всичките еднакви, поне с този си се знаем и не си задиряме. Я, че ми е добро мъжлето!!!