автор: ASTERI

Дамян отметна вълнения юрган и сепнато се надигна в кревата. Постоя малко, пое дълбоко дъх и се закашля. Протегна ръка към перденцето, дръпна го и се загледа навън. Наближаваше да съмне.
Поопипа мократа от пот риза, изпъшка и стана. Запали газената лампа, наметна антерията и взе да стъква огнището. После седна на трикракото столче и впери поглед в лумналите пламъци. Отчупи един комат от хляба, бавно задъвка и зачака да съмне.
Всяка нощ се будеше от един и същ кошмар: един самун хляб сънуваше. Един самун хляб, който дишаше в пазвата му, гореше го и му думаше: ,,Чедата на Нуша гладуват, чедата на Нуша гладуват... “ Дамян отваряше уста да отхапе и усещаше как парещата душа на хляба се спираше в гърлото му. Загнездваше се там и започваше да расте, да расте, да расте... Тогава той се будеше. Будеше се облян в пот, зъзнещ от студ и гладен. Не помнеше вече, колко години минаха, откакто взе оня хляб от дувара на Нуша и парещата му душа влезе в съня му. Не помнеше знойните лета, не помнеше искрящите от белота зими, нито багненето на овцете помнеше, нито цъфтежа на божурите и люляците. Не усещаше омаята на земята, когато ореше, нито крясъка на керкенезите чуваше.
Нуша! Тя го поболя! Дамян хвана главата си с две ръце и тихо изхлипа: ,,Нушо! Изгоро моя, моя отрово!“ Изправи се, нахлузи галошите и с мъка преглътна залъка си. Отвори вратнята и излезе на двора. Отиде до дувара, облегна се на него и се загледа през пътя в малката къщичка на Тодур Гърбето.

Малка беше къщичката на Тодур Гърбето. Свита между нацъфтелите джанки, с две прозорчета отпред с колосани перденца и вратнята, която някога беше синя, а сега тихо сивееше. Харманът отпред отдавна се беше затревил. Откакто Гърбето внезапно се помина, не беше влизала диканя в двора.
Чакаше Дамян. Знаеше, че след малко Нуша ще излезе да премете, ще закачи менците на кобилицата и ще заситни към близкия геран. Ах! На този геран я видя Дамян за първи път. На този геран ѝ напи водата и на този геран тя, поруменяла като дъхав гюл, му даде китката си. Този геран много тайни изпи, а водата му се сливаше с дъха на онази севда, за която само в песните се пееше. Въздъхна Дамян, закашля се и пак вдигна ръце да приглади немирните кичури на все още буйната си коса. Тя и Нуша все с къдриците му се занасяше. Все му шепнеше как ще му роди син с коса като неговата, със снага като неговата и вместо очи – въглени – като неговите! Така шепнеше Нуша, когато небето се огъваше над тях и заедно рисуваха най-цветните си дъги. Така шепнеше Нуша, когато вятърът ги събличаше и ги завиваше с дъх на сено и крилца от светулки. Така шепнеше...
Помни Дамян. Помни. Помни как замина на гурбет. Помни, че искаше къща да ѝ дигне на два ката. Помни, че там, в далечна Персия, пазари най-пъстрите губери и цял топ тънка свила, че сираче беше Нуша и нямаше чеиз. Помни, че леля ѝ за слугинче я имаше, а Дамян – султана щеше да я направи... На горния кат, на чардака кога излезе Нуша – хубостта ѝ да огрява селото, а смехът ѝ да завръща стадата... Така искаше Дамян и така щеше да бъде.
Помни Дамян, помни също как в село се върна, а Нуша – на Тодур Гърбето пристанала. И две деца му родила, ама и двете женски. И двете с кусури. Първото недоносено, пък второто, кат баща си – с гърбушка.
Дигна къща – на два ката. С големи чардаци, с резбовани тавани. С голяма порта и зидани дувари. Само дето не я дигна на мегдана, а срещу схлупената колиба на Тодур Гърбето – хем до герана да бъде, хем Нуша да гледа. И я гледаше. И с очи я изпиваше. И чакаше.
Чакаше да дойде ден, в който Нуша глава ще преклони, хляб ще му поиска, да си нахрани децата. Откакто беше овдовяла, все по къщите ходеше и само за хляб слугуваше. Сиромах беше Гърбето и още по-бедни станаха Нуша и щерките ѝ след смъртта му. Дамян тъй и не разбра защо му беше пристанала.
Понякога виждаше баба Маруша от горната махала, кака Санда Петковата, Дона Тонкоолу и някои други, как скришом оставят по някой самун хляб на събореното дуварче, да го види Нуша, че да нахрани децата. Тъй минаваше времето. Нуша - все надолу гледаше. Очите си не вдигаше, слънцето не виждаше. Понякога с дни не я викаха за работа и тогава с трепереща ръка бързо вземаше хляба от дуварчето и с наведена глава влизаше в собичката.
Помни Дамян.
Помни как преди години провлачи крака и отиде към герана. Седна на земята, облегна се на него и заплака. Заплака с мъжки сълзи Дамян. Те, мъжките сълзи, не се виждат, нито се чуват. Мъжките сълзи от корена идат и в корена се вливат. Тъй плака Дамян. Тъй изсуши сърцето си, че когато стана да се прибира видя, че няма ден и няма нощ. Няма земя и няма небе. Няма геран. И вода няма. Нищо нямаше. Нищо! Прибра се в голямата къща със зиданите дувари, взе брадвата и отсече всичките гюлове. До корен ги сече. Цвета им да не види, аромата им да не усети - Нуша да не му спомнят.
Пак за нея туптеше сърцето му и пак за нея гореше мъжкият му огън. И пак нея с очи пиеше. Всяка нощ отиваше скришом до сивата портичка и надничаше през прозорчето. Нуша седеше на земята, подвила колене кърпеше нещо, или гледаше зареяно угасналото огнище. Децата ѝ спяха на рогозката, свити като котета. Гледаше я Дамян, докато газената ламба угаснеше. Тогаз си тръгваше. Знаеше, че по някое време в тъмницата Нуша ще излезе да види дали има хляб на дуварчето. Ако има, бързо ще го пусне в престилката си, а ако няма, все тъй – с наведена глава ще се прибере в собичката.
Помни Дамян.
Помни как през една зимна нощ пак отиде да я погледа. Когато си тръгна, видя на събореното дуварче, един самун увит в бяла кенарена кърпа. Без да мисли много, Дамян го взе и се прибра. Отиде до портата си и зачака. Видя я! Видя я как излезе само по риза и наметната с една черга. Видя я как трудно стъпваше в дълбокия сняг. Видя я как отиде да види дали някой беше оставил нещо за ядене и как увиснаха раменете ѝ, като окосена маточина. Видя я как падна в дълбокия сняг и също така видя, че дълго време не стана. Различно изтупка сърцето му. Вече не беше онова, което го караше да плаче по мъжки. Беше нещо друго. Беше нещо диво, силно – без болка, без радост, без сълзи. Беше празно.

Все по-често Дамян отиваше, само и само да вземе оставения хляб. Нека гладува! Нека гладуват и щерките на Тодур Гърбето, макар че бяха с кусури и двете бяха хубавици. Туй, недоносеното, се измъкна едно високо, високо - с очи, като черни въглени и коса, като конска грива – с лъскави, катранени букли. Малкото беше по като майка си, като Нуша – макар поприведено като Тодур - отдалече се виждаха розовите като гюлове бузи.

...Той се окашля още веднъж и пак впери поглед в грохналата къщичка. От там се дочу гълчава, после пак стана тихо. ,,Нушо, моя обич, моя отрово! Излез, Нушо да те зърна.“ Така си думаше Дамян, когато усети, че му причерня. Преди да се свлече на мократа земя, видя, че някой се затича към него. Но... това не беше Нуша! Беше.... майка му. Покойната му майка! Как е дошла? Защо тича към него? Защо е разпуснала черните си къдрици? Мамо…

* * *

Дамян взе да не излиза много. Залежа се. Изостави нивите, разпродаде стадата. Зиданите дувари взеха да се събарят. Понякога Дамян уж се залавяше да ги оправя, но все по-често гледаше да се прибере и да си легне. Искаше да поспи. Откога не беше спал... И този сън? До кога? Докога, Господи, ще ме наказваш? Все по-често в сънищата му се появяваше майка му. Уж беше майка му, а после се превръщаше в недоносеното на Тодур Гърбето – Мяна, така му викаха. И пак сънуваше. Пак сънуваше душата на оня хляб, която се спираше в гърлото му и го душеше - хляба на вдовицата.

* * *

Разбра, че Нуша си е отишла тихо от този свят. Разбра го от баба Дена, която идваше да го наглежда и да му чисти. Тя му каза, че намерили Нуша до герана. Там била поседнала, била махнала черния чимбер, облегнала си главата на герана и сякаш тихо заспала. Дамян не отиде да изпрати Нуша. Само очите му се обърнаха навътре и от тогава не различаваше ден ли е или нощ. Светлината угасна не само за очите му. Вече нямаше за какво да излиза на двора, да се подпира на дувара, впил поглед насреща и да очаква. Какво да очаква? Нямаше я Нуша! Така си отиде тя, без да му продума.
Един ден баба Дена троснато му каза, че вече не може да иде да му шета. Щяла да проводи някоя по-млада от селото. Минаха няколко дни, а никой не отвори вратнята му. Беше гладен – хляб сънуваше, а хляб не кусваше. С голяма мъка се надигна от кревата и като се подпираше по стената заопипва да намери портата. Отвори и с дрезгав глас се провикна:
- Ееей, чува ли някой? Един хляб ми донесете, бе хораааа...
Някъде залаяха кучета. Издрънча синджир. Чу забързани стъпки, които приближаваха към него. ,,Нуша!“ Само тя стъпяше тъй: като пролет, като роса...
Някой го хвана за ръката и го вдигна. Заведе го в собата. Уми го, преоблече го и му сложи в ръката комат топъл хляб. Дамян отхапа един залък и продума:
- Как те викат? Кое момиче си?
- Викат ми Мяна, на Нуша - недоносеното. Ама се казвам Дамяна.