автор: weliw

Автоматично се сещаме за омразата. Да! Да мразиш не е точно като да обичаш. Но би ли мразил нещо или някой, ако преди това не си обичал или не си се надявал на обич. Тъй че омразата задължително е породена от любов или надежда за любов.
Странно! Дълбоко в себе си омразата пази любов. И се надява на любов. Нали не казвам, че любовта е омраза? Но любовта може да се превърне в омраза. Не е задължително, но се случва. И то не рядко. И кое ли е това нещо, отговорно за тази трансформация! Ами нашето его. То много бели ни прави, прави и това. Незадоволеното его лесно преобразува любовта в омраза. Но ако се явят предпоставки за задоволяване, то отново може да се върне към любовта. Друга тема на разговор е доколко е способно егото на любов. Още по друга тема е като каква любов е тази, която преминава в омраза. Нали? Обратното на любовта не е омразата. Не е тъй като наличието на омраза не предполага задължителна липса на любов. Омразата е по-скоро озлобена любов. Да уточним, че тука говорим за човешката любов. Оставям леко настрана разбирането си за любовта изобщо, за висшата любов. От друг ъгъл погледнато каква любов е тази, която се превръща в омраза!?!...Е да ама това е човешката любов в общия смисъл. Не сме дорасли за по-висшата ѝ проява, осъзната от малцина. Не! Омразата не е нелюбов, не е обратното на любовта. Когато мразиш, дълбоко в себе си се нуждаеш точно от любов, макар горделивостта ти да не го издава. Колкото е по-стабилна любовта, толкова по-малко омраза генерира. Големината им е обратно пропорционална, но връзката помежду им я има.
И кое след всичко това е обратното на любовта, кое е нелюбов. Кое е това нещо, дето страни от любовта, дето не смее да я доближи, страхува се да я допусне до себе си? Еми да, отговора е във въпроса… Страхът! Страхливият човек не се отваря за любов. Страхливият човек не обича. Той се страхува да обича. И така си подрежда битието от необходимости и дадености, че да му служат и да ги използва, не да ги обича. Любовта все пак предполага даване. А даването е някакъв вид лишение за страхливеца, което си е страшно. Той може да вземе някакъв вид удовлетворение, но няма да отвърне с любов. Дори и да се нуждае да даде любов ще подтисне тоя порив. Страшно си е, не знае какво може да му донесе това и по-добре да не рискува. Няма начин страхът да обича. И предпочита да не го прави. Да! Страхът има нужда от любов, но я подтиска. Предпочита някакви заместители, виждащи му се по-безопасни. Страхливият дава само, за да получи, докато любовта съществува в даването. Няма как да получиш любов, ако не ти се даде. Да я вземеш не можеш. Каквото и да си мислиш, че взимаш, то няма как да е любов. Любовта се дава. А страхът не дава, страшно му е да го прави. Има толкова много причини да се страхуваш. И само една да обичаш.
Това си има своята цена. Най-лошите и труднолечими болести на съвремието отиват точно там. При нашите страхове. Там е тяхната почва за развитие. Не случайно е казано, че любовта е най-великият лечител. Естествено там, където я няма, няма как да лекува.
Не отправям директно послание, просто разсъждавам върху тази заблуда за любовта и омразата, залегнала дълбоко в умовете ни. А посланието който го търси, то прозира в целия текст.