автор: elsion

Като ветрени стражи в горещите стъпки на пясъка
вярно с мен криволичеха дълго следите ти
в моя пустинен затвор.
И когато,
изпила последните капки,
се свлякох в краката ти
и водата в кръвта ми се сви до червени зрънца,
до игли от изгаряща сол,

ти със вик изпосече край мене зелените кактуси
- сухи свещници,
древни останки от паднал зад дюните храм...
и с любов носи ревностно пазена
в граала на шепите
влагата
до челото ми,
дето се биеха диво
пълчища от жар.

Кой бе ти
който повтаряше гърлени напеви,
страшни закани...
и за мене се беше превърнал
във воден шаман?
На цената на своята кралска корона
измоли обратно душата ми...
и ми даде да пия,
и
ми даде
да пия
вода...

Кой бе ти?
Аз във треската виждах безкрайно красиви моргани,
явен знак, че почти е изтекъл животът ми
в прашната шир.
Ти обаче с уверен замах разпокъса плътта на миражите,
пренебрегнал инстинкта си мъжки
да сваляш на всяка принцеса
звезди.

И когато несвързано молех за милост пустинните джинове,
а умът ми бе пламък,
ти говореше тихо за други, далечни, прохладни земи,
откъдето сме тръгнали двама,
във някоя дъхава сутрин,
отдавна.
Ти бе там....
Ти бе там и когато накрая прахът ме обви.