автор: apostola

Самотна пейчица във парка
смълчана тихичко седи.
И тя самата, като шарка,
стои красива от преди...

Край нея есенните лѝсти
търкалят своите тела.
В гората процепи лъчисти
забиват своите крила.

И с тихи стъпки по листата
една Любов се приближи.
С целувки сладки по устата
момче момиче доближи.

И пейката им стана нужна-
една Любов да подслони.
Отгоре пък луната гузна
се пръсна тя на сто луни.

_________________
Това стихотворение бе отличено с Първа награда
на международния поетичен конкурс "Лирични гласове"-София, 2016