автор: melange

Внезапно напука се гладкото лято
на фина мозайка витражни листа
и облак, неравно зашит наобратно,
небрежно заметна града с есента.

Еснякът отприщен, фукливо издуха
септември с дълбок, кадифен баритон
и хор от стрехи - многострунни капчуци -
засвири „дъждовен минор“ във синхрон.

А облакът, шит на обратно, откликна –
затули чадърено мокрия град.
И слънцето само закратко надникна
през тънкия процеп от божия свят.

Денят се стопи във нощта бързонога
и аз под стрехата се свих на юмрук –
бездомно врабче, замечтано, че може
към вечното лято да литне на юг.