автор: dido080

Продължение

И ако нормалният човек би се отказал да застава до оградата след лов, аз продължавах да ходя там. Вярвах, че един ден мухата ще спре да се появява. Това не се случи след края на сезона, обаче
.....гнусната, гадна муха.

Какво ли дистанционно, скрито зад шумата задвижваше пипалата и? Какъв ли акумулатор зареждаше магмените и батерии, ждрелото и на стоножка, създадено така че да приютява паразити? По онзи начин създадено, а не по друг. С едното си метално око гледаше втренчено къпинка с другото кацаше и ме буташе. „Ти го бутна, а не то теб" нашепваше къпинака в миговете когато кладенеца се пълнеше. „Ти започна да го буташ /окото/ още преди да се нахвърли“. Така ли беше наистина? „Ти го избута".... А то защо не падна? То продължаваше устремено да се движи към целта си- към пистата от кожа? Още тогава стигнах до извода, че къпинака не е в състояние да даде адекватен отговор. И се отказах от него, без церемония. Имало е дни през които не съм се отказвал от нищо. През тези дни не съм ходил на лов, нито съм записвал сънищата на смоците. За да пише човек за тези дни са необходими качествено мастило, хартия. Имало е и други дни, когато мажех раната с овнешка маз. Така ми бяха казали, че това е важно. Със всеки изминал път окото на мухата се задълбочаваше в желанието да стигне до питателната кръв, до паметта, която пазех за накрая.
Къпинака, мухата...
Накрая мухата все пак ме оставаше намира. Окото и потъваше в неясната магмена геометрия изпълнено до степента преди пръсване. И след края на сезона започнах да сънувам гнездото и - отвън, а отвътре няколко сламки пълни с червеникаво- кафява течност....имаше ги кълна се в смока.