автор: estela41

Усещам как делникът ме поглъща. Изпива нектара на въображението, похабява острието на мисълта, уподобява ме на останалите. А аз съм художник, жадувам срещата със съвършенството. Празник е да го откриеш, несравнима с нищо наслада е да го докоснеш с очи и душа, блаженство е да го претвориш върху бялата гръд на платното...И то да оживее...
Понеделник. Започвам нова серия от сеанси. Тя е там, срещу мен: млада, красива, недокосната от грях. Свежа като праскова през юли - събрала цветовете на слънцето, но все още жадна за лъчите му. Към нея скоро ще се протегнат натежали от страст ръце, но сега е моето вдъхновение, моят обект. Преди да положа поредния щрих върху платното, идеята за него ме възпламенява, ускорява ритъма на сърцето, замайва жадните сетива. И после ръката сама рисува; не, не рисува: изпява финото очертание на профила, прелестната безреда на къдриците, милата извивка на оголената шия... Не мога да продължа!!!
Тя си тръгва. Загръща се в прозата на дрехата, а у мен продължава да живее споменът за изкушението. Свенлива и женствена, смирена и дръзка - как иначе щеше да се осмели да позира! - една нова Ева, приютена от ласката на копринен халат, застинала в интимен разговор със старинно огледало. Сънувам я - и когато е пред мен, и когато я няма. След нея остава едва доловим мирис на жасмин...и скицата върху платното: още недовършена, но вече попила трепета на младостта и изкушението да задържа по-дълго до себе си…съвършенството. И аз мечтая, галя с въглена контура на формите й и магията на този допир ме зарежда с енергия...рисувам, рисувам, рисувам...
Сряда... Маестрото спря тихо зад мен. Не го чух да влиза. Очите му скептично се присвиха. Погледна нея...мен...платното. Разбрах, че рисувам собствената си влудяваща страст при това доста нервно я пресъздавам…Излезе. Остави ме сам с въглена на колебанието. Обърнах жаравата му срещу сърцето си. Реших да потисна емоцията, която превръща кръвта в пенливо вино; да преодолея изкушението да я докосна; да устоя дори на желанието да…заровя трепета на ръцете си във водопада от коси. Отчуждих се от самия себе си.
Тогава...се почувствах като ръката на Бога. ………………….!!!!!!!!
Четвъртък. Платното полудява от стихията на тоновете, които го даряват с нови светове. Обжарва ме с близостта си, целият съм вътре в него. Там са увековечени копнежът и болката, тревогата и хармоничният покой. Маестрото каза, че това е първото събитие в живота ми като творец. В съчетанието между страстта на погледа и нежното спокойствие на тялото се е родило очарованието на живота загадка. Уловил съм напрежението в сблъсъка между форма и дух. Очите на моя учител блестяха от гордост. Искам да споделям с хората вселената от багри, които пеят в дланите и сърцето ми. Подарявам свят на другите…
Тя трепери. От известно време е неспокойна. Променя позата, разваля гънките, руши идеята, която искам да превъплътя чрез нея. Сигурно е от студа. В ателието е хладно, нямам време да запаля камината, не се и сещам. Изгарям в огън и не чувствам студа. Тя дори не е свалила халата си! Какво чака? - сеансът започна! Разсеяна е, очите и са далечни, магични; не разбирам: защо ми говорят с езика на някаква ожесточено потискана болка. Жена! - променлива, странна, необяснима...Разпилявам ценни секунди да разсъждавам вместо да творя! Стативът вече е приклекнал, поел прегръдката си платното. Аз горя...Като в сън пресичам стаята. Халатът се свлича покрай тялото й. Механично оправям гънката под гърдите. Коприната е толкова мека! Дали има багра, която да пресъздаде това приятно усещане - като полъх на зефир, който се разлива върху кожата!
Стативът, картината успехът - моят свят. Изкуството е мисия, жертвоприношение, вечност. Тленното е нетрайно - като розата, украсила гарвановите и къдри. Моето платно ще пази спомена за младостта, благословена от щедрия дар на боговете. Затова рисувам с толкова нежност, очертавайки сочността на всяка извивка.Сега съм господар на Времето. Заповядвам му да спре тук, до моя статив, държа крилете му с вдъхновения си поглед, забавям потока му с точността на ръката си. И когато делникът отново заплете сивата си паяжина, ще си имам спасителна пътека към празника.
Но дали тя ще ме спаси от мисълта за пропусната възможност да любя? Дали след години, изморен от ласкателства, изчерпан, самотен - на прага на старостта, няма да проклинам своята алчна гордост, своята безумна воля, таланта си? Той ме зарежда с усещането, че живея, но знае ли някой дефиницията: що е Живот? Понякога небрежно пропуснатото се оказва истинското, непрежалимото, сърцето на Времето, разковничето на спиралата, която надгражда кръга - съвършената фигура, съчетала началото и края. Без колебание, без многоточия, без въпросителни.
Стига!
Който може да живее за Вечността не съществува само за мига!
Някои смятат, че това е израз на сила.
Дали?