- Даскале, комон са ва?- питат ме усмихнато заспалите лица на учениците. – Биен, биен- отговарям наизуст и се прозявам. Часът е четири сутринта, а ние се събираме пред бензиностанцията, за да се качим на маршутката и да потеглим към летище София.
Когато преди година приех предизвикателството да започна работа като учител в професионалната гимназия по туризъм в Самоков, възможността да преподавам любимия си френски език и да ръководя това пътуване запали творческата искра у мен. Стоте часа, които прекарахме заедно с учениците през годината в изучаване на език и култура ми помогнаха да ги опозная по-добре, да се смеем на едни и същи шеги, да сме си вдигали нервите докато си напаснем характерите.
- Даскале, Георги повръща- шушукат учениците в самолета и сочат с весел поглед към техен приятел, за когото първия полет в живота противоречи на стомашно-чревния тракт.
Пътуването с ученици е като любимото ястие на баба- трябва да сложиш по щипка радост, по щипка тревога и по щипка приключение.
На френска земя ни посрещат топло и ни настаняват удобно. Повече от половината ученици започват работа в пекарни, а другите в ресторант. Някои веднага покръстват новите си работодатели по самоковски:
- Пешо днес ни даде да приготвим кроасани- весело ме информират две от момчетата говорейки за своя ръководител Пиер.
Други двама се сприятеляват с техен местен връстник, който набързо е прекръстен на Гарет Бейл и е поканен да се присъедини към футболните ни мачове в парка. Така започва една весела игра- почти всеки срещнат на улицата е набеден за двойник на някоя знаменитост. Изведнъж броят на непознатите в Амиен набързо намалява. Рихана, Рахийм Стърлинг и дори чичото на един ученик от Самоков ни подминават неподозирайки за нашата закачка.
Всичко на работното място е ново за учениците. Когато се събираме след работа, за да може всеки да сподели с останалите какво е научил, чуваме интересни истории. Един разказва как се приготвя сладкарски крем за закуски, друг как се вари мармалад, трети как се меси традиционен хляб, четвърти е продавал на каса, а останалите са научили да боравят с непозната за тях техника. Естествено не всичко е понита и дъгички. Понякога децата трябва да почистват готварските помещения, да мият чинии и дори скандалното- да изпразват кошове за боклук в реката. Едни от тези дейности каляват техния характер. Други ги изправят пред морални дилеми, които тестват тяхната съвест. Всеки ден е нов урок.
След работа, децата имат възможност да вкусят от френската култура и общество. Един ден си наемаме канута и тръгваме да пътешестваме по двойки из местните тресавища- естествена гордост, която местните природозащитници са отвоювали от строителите на магистралата през 1970. Лодките тръгват в безпорядък из тесните каналчета, спират, завъртат се... Учениците никога не са гребали заедно и първия половин час изминаваме едва стотина метра. Постепенно греблата се синхронизират и в следващите тридесет минути изминаваме няколко километра като се наслаждаваме на добре обработените градини и птиците.
- Даскале, да се метнем във водата- предлагат няколко души с дяволита усмивка.
Намираме малък дървен кей, където плуването е разрешено и набързо двама-трима разтапят лятната жега в мътната вода.
- Лелее- почти веднага се чуват техните гласове.
Ситни капчици тревога избиват по горещото ми чело.
- Какво стана?- питам притеснено аз.
- Нищо- отговарят с отвращение те. – Потънали сме до колене в кал. Всички по брега избухват в дружен смях.
През останалите дни посещаваме съседния парк, където правим „далъдъри” в топлото езеро, играем баскетбол с местни младежи, състезаваме се на мини-голф, учим се да стреляме с лък и караме ролери.
Но слънцето не закъснява да се скрие и зад някой тъмен облак. След обиколка из местния шопинг център забелязвам, че една ученичка плаче. Сълзите се стичат тихо по белите и бузи, а тялото и се тресе от хлипания.
- Какво има, мила?- питам я разтревожено.
- Нищо- отговаря през сълзи тя. – България ми липсва. Искам да си отида вкъщи.
Емоции не липсват и по време на културната програма. Първия уикенд посещаваме Париж, където местен гид ни развежда из скритите улички на Монмартр, умело ни прекарва през минираното с боклуци от европейското по футбол Марсово Поле и ни разкрива тайните на латинския квартал. Кулминацията на деня се оказва обаче... вечерта...От една седмица съм запазил къща в парижкото предградие Сен Дени и не пропускам случай да натякна на учениците колко як учител съм. Когато обаче слизаме от метрото на две спирки от центъра на Париж съм поразен, че никой от останалите пътуващи не излиза от турникета с билет. Вместо това всички го прескачат. Пред гарата десетина групи имигранти си пекат шишчета върху огньове стъкнати в колички от супермаркет. Изведнъж се чувствам в друга държава... на друг континент... „Всичко ще е наред”- повтарям си постоянно, но със свито сърце извървяваме петстотинте метра до къщата. Самата сграда се оказва просторна и удобна, но въпреки това ми е трудно да мигна през нощта. Успокоявам се едва след като на другата сутрин потегляме за Версай.
Приключенията продължават на кулинарното поле. Редуваме готвене в общежитието с посещения на традидиционни ресторанти, където опитваме нови за нас ястия като пържола алангле, сурова кайма с яйце и лук, но любимото ястие си остава жабешки бутчета за тези, които се осмеляват да ги опитат.
В последните дни давам шанс на учениците да ми отмъстят за ядовете, които съм им създал през годината и всички заедно отиваме на пейнтбол.
- Даскале, утепа ме!- се чува обаче от близкото дърво, където топче боя се среща с ръката на едно от момчетата.
Вечерно време успяваме да посетим и местното шоу „Светлина и Звук”, което се прожектира върху фасадата на амиенската катедрала. Статуите на светците се оцветяват във всички багри на дъгата и оживяват докато ние се чудим и маем каква техника е използвана, за да се превърне монотонно-белия камък на пъстра палитра. Песните на катедралния хор изпълват душите ни с щастие и смирение... Поне на тези, които оставаме да изгледаме цялото шоу.
В деня преди да си тръгнем, отново виждам своята ученичка да плаче.
- Защо пък сега?- питам отново разтревожен аз.
- Не ми се прибира в България- отговаря през сълзи тя.
Имам сили само да се усмихна.
Полетът към София преминава през обичайните докторски грижи на летището в Париж и весело хихикане докато всички гледат как Георги отново повръща. И когато накрая децата ме изпращат с „Даскале, о ревоар”, аз ги прегръщам и им отговарям „Обичам ви”.