автор: Kanegan

Пак е лято, безнадеждно и тъжно
тополите в барата, чакат хора,
клони четки протягат нагоре.
Пустее селото-
мама и татко ме срещат на прага,
с коси побелели от мъка, тъга.
Хвърлям багажа ни-
в стаята прашна и тъжна,
дрехи, цигулка, смартфона, ПС.
Вечери тихи, самотни,
с котета рижи-катерачи, борци,
хапват гранули, Рижко ръмжи.
Платно петълъчно от гуми свисти,
роми дрогирани връткат коли,
двора се пълни с пепел,гняв ни души.
Синът ми се хили в агония,
до два през нощта пред ПС.
Боже спри това безумие виртуално,
децата спаси!
Сънят не прихожда в душата уви,
вънка лисицата лае,кучета селски сдави.
Унасям с в сън, кревата тресе се,
ТИР-ове гонят в ранни зори.
Моя бедна и малка България,
селските къщи зла умисъл руши,
златното жито навън се изнася, за жалки пари.
Мама е тъжна камбаната бие,
моя колежка си заминала нощес,
синовете в чужбина, близките малко,
кой ще я изпрати в ковчег?
Сядам на пейката няма,
жената лежи в катафалка с усмивка добра,
пет шест човека я изпращат до гробище днес.
Майка ридае, чуди се, мае,
децата ги няма да я изпратят,
що за безумие е живота днес?
Режа чушки с острото ножче,
трябвало да има за зима пипер.
Мисля си:"Няма смисъл от твоето блъскане, мамо"
Хапвам и гледам смартфона,
лекар от нета, изнудван да пише писмо.
Сълзите напират(крия от наще),
гърлото стърже,но редовете чета:
Баба отчаяно лекарче моли:
"Пиши смъртен акт, да дойде синът преди да умра"
Тъжно е тъпо е, хора няма
до хоремага ходят за мляко и хляб,
младите по града живота залагат,
за нищо пари...
Сядам на пейката, Рижко се гали,
ех, че злочеста селска съдба.
В тая България чужденци се заселват,
стари родители мрат без вина.