По мръкнало от влака слизам
и край стената на кантара
във дядовия двор навлизам
да видя къщата му стара.
Една звезда ми свети ярко
и сякаш пътя ми показва.
Гласът не чувам и на Шарко,
и смут в душата ми нагазва.
Едно щурче на глас ме кани
с невидимата тънка струна.
И сред смълчаните Балкани
ми иде аз да го целуна.
И сякаш то едничко пази
самотно къщата на дядо.
Не знае то, че крак я гази
с чепик на времето злоядо...