автор: alex_dlr

У един от кабинетите по практика у Талашо* беше тихо. Сички чекахме даскало да се улети и да ни даде неква работа. Седехме по столовете, гледахме у една точка и се опитвахме да се чустваме удобно у гащеризоните. Носехме тия гадове, що бехме банцикари**. На тва нормалните ора му викат „мебелисти”, ама у тоо разказ не разполагаме с нормални ора, така че ше се наложи да се примирите с изисканата терминология.
Я тъкмо се оглеждах за место, къде да ме скрие от пролетното слънце, улазащо през джама, кога моя съученик Росен Суека от Вършец наруши мълчанието:
-Венетке, ше ти у̀дара една плесница! – изруча он без никво чуство за естетика.
Венетка, за която се отнасяше комплиментът, се ухили и закачливо отвърна:
-К’во, бе?!
Она си мислеше, че Суека е сваля, ама я имах вътрешна информация, че он верно сака да е халоса. Причината беше, че она се дръжеше високомерно, се едно има 300 дка частно лозе, а Росен е намираше за неатрактивна. Добре де, разпрааше, че Венетка е като търнокоп у главата.
Малко след като Цурата, друг мой приятел, пита Венетка дали попръдва от време на време, даскало се улете и каза момчетата да излазат. Така минаваа часовете по практика – момчетата работат, а момичетата си пилат ноктите и обсъждат кой кво писал у „Мирка” – та.
Задачата ни беше да пренесеме едни трупи до работилницата. Проблемът беше, че тия трупи кинеха ръцете и беха длъги поне 5-6 метра. С Цурата се хванахме за една и почнахме да я мъкнеме през училищния двор. Докато се опитвах да се дръжим мъжки и да не изквичим зарад тежестта на дъската, Цурата реши, че требва да пееме. Я му казах, че е шашав и не щем да ме занимава с глупости, а он почна да движи дъската нагоре-надоле, знаейки, че това ми причинява дискомфорт и душевни болки.
-Аре бе, Дебееел! – изруча он. –Кво се праиш? Виждам, че ти се пее. Ше пееме следното: „Кучета сме ние! Няма да го крием!”.
-Неномалник, има ора и учители по двора! Нема да се излагам само що си умствено изостанал! – подвикна я, опитвайки се да не изпуснем дръвения пустиняк, къде сакаше да ми скине пръстите.
-Ше пееш, Дебееел! Ше пееш! – продължаваше да се лендзи Цурата и да дига дръвото нагоре-надоле.
-Добре бе, урод! Дай тон!
И с песен на уста свършихме работата.
Същност, немам намерение да ви разпраам нищо, свързано с тоо ден. Главното действие се развива същата година на Никулден.
Къ си лежех у леглото у общежитието, у стаята ми се улете Тихо от кв. „Заряница” – до ден днешен мой добър приятел. Я го гледах се едно при влизането е метнал с тугла по мене и ме е умерил у мундзата. Причината за тоо шок и дисбаланс беше, че я живеех два живота у Берковица – един у пансиона с ората там и един у Берковица и местните приятели. У тоо момент двата света се сблъскаха, що част от единия живот се намираше у другия. Излена, че Тихо е дошъл да дири ора за една работа и ше се изкара некой лев. Намерихме още един човек и се излетехме къде работата. Она се състоеше у изкореняване на малка елхичка, що жената на тоо ръняк, къде ни нае, сакала да си има живо дръво за празниците. Къ споменах, действието се развива на Никулден и земята беше студена, влажна и тинеста. Около корените на елхата беа изкопали сума место почва, за да не срежат неко жизнено важен израстък на растенеето. Ние па се фанахме четирима човека и дигнахме (с триста зора) таа гад. Колко тежеше таа влажна зѐмя! Колко тиня остана по назе! Дигайки елхичката, се сетих за пролетния ден, кога Цурата и я мъкнехме оная трупа и пеехме. Почнах да си припевам на ум „Кучета сме ние!” и ми стана убаво. Студът, мръсотията и късният час немаха значение. Важното беше, че ше изкарам 20 лева. А да имаш 20 лева у срѐда те прави богат у пансиона. У крайна сметка турихме елхата у нещо, къде беше или голема саксия, или срезана наполовина бъчва. По пъта къде двора на човека Тихо седна отпреде у колата, а я и другите двама се настанихме отзаде. Оня се излете, че имал имен ден и моо да си земеме по една бонбона от кутията под задния джам. Зех кутията, дадох на колегите, ама не я върнах отзаде. Огледах се (седех по средата), отворих кутията и зех още една бонбона. Двамата шемети до мене ме погледнаха въпросително. Я кимнах на единия към кутията, он е погледна, погледна мене, погледна кутията, пак погледна мене… и се ухили се едно е видел макье си. Та, докъде Тихо говореше с днешния шеф, ние муахме бонбони и се опитвахме да не се засмееме като олигофрени.
Свършихме работата. Зехме парите. Прибрах се у пансиона. На улазане у стаята момчето, къде също беше у пансиона и живееше у стаята срещу мойта, ми рече, че цела вечер съм говорил, се едно съм радио. Я му рекох, че некой ден ше работим у радио, а он каза, че съм шашав и ми пожела лека нощ.
Тогава ни аз, ни он знаехме, че след 2-3 години ше почнем работа у радио; че след това ше обиколим регионалните медии из страната; че ше станем учител и че тва е само началото. У тоя момент бех доволен, че успех да измием калта, къде ме покриваше от брадата до подметките на маратонките. Бех доволен, че с пот и зор изкарах 20 лева (у срѐда!) и си легнах с песен на уста: „Кучета сме ние! Няма да го крием!”.

ПП: Тихо от „Заряница” още ми е приятел, къ написах. Само че у момента у българската армия го знаат като лейтенант Тихомир Иванов.

*Талашо – ЛПГ „Берковица”
**Банцикари – идва от машината банциг