автор: tara

В осем часа по телевизията съобщават за празненствата по случай приемането на новите страни членки в Европейският съюз. Тържествата в Брюксел показват развълнуваните и с насълзени очи европейски граждани.

В средно голям град на оживена улица в повяхнал от годините блок с модерна пицария в неговият скут, и наскоро сложени масички към улицата, на 5-я етаж в апартамента с балатум в кухята стои момиче. То е намалило звука на телевизора си и от очите и се стичат сълзи. Тя не знае защо плаче. Нейната страна не е в Европейския съюз, но я уверяват че скоро ще влезе.

В малък град в северна островна страна, където е зелено и има юрдечки в малкото езеро, което не замръзва дори и през зимата хора замазват старото общежитие към луксозен хотел. Вали както обикновено и капките удрят в прозорците на тясната стая, в която пред тясното огледало до гардероба на който вратите скърцат и трудно се затварят слага своята униформа един човек чиято страна не е в Европейския съюз. След 5 минути той ще бъде в ресторанта на луксозен хотел, където ще сервира вечеря на 70 годишно семейство, които притежават неимоверно черен хумор за възрастта си и са облечени в бутикови облекла от Томи Хилфигер.

В същото време момче върви под върбите на по улицата към дома си, където майка му е сготвила картофена яхния с пръжки а баща му е съсипан и стар мърморко, който колекционира спомените си за поколенията, които ще живеят в обединена Европа.

В 8.15 момичето което плаче е избърсало своите сълзи и е превключило канала. В ръцете си държи цигара и бавно всмуква димът който несъмнено някой ден ще бъде Европейски. Очите и са вперени в телевизора, където на екрана две жени обсъждат чий препарат за почистване е по-добър в реклама която тя гледа за хиляден път. От рафтовете с чаши зад прозрачното стъкло я гледа нейна снимка от северно градче с красиво езеро и плуващи юрдечки.

В жълтото общежитие внасят легла за увеличаващият се персонал на хотела. Новите европейци ще спят от утре там, в тесните стаи с тесни огледала и скърцащи врати. Човекът с униформата лъска вилиците в коридора зад ресторанта, а в джобът му има изпран телефонен номер, пакетче кафе и измачкана обява от местен вестник, която стои там от отдавнашна разходка с момичето, с което той живееше край малко езеро с диви юрдечки. Той не подозира за това. Под камината в ресторанта седят възрастна двойка и ядат салата от скариди, а до тях друга чакат своята варена сйомга.

Момчето което се е прибрало сяда на избелелия диван пред модерният телвизор, подарък от брат му който е в чужбина и подема с мърморещият си баща темата която е му причинява болка.

В 8. 30 по телевизията някой министър казва че днешният ден е велик ден за историята. Момичето което което плачеше не чува това. Човекът който е в старият луксозен ресторант не чува това. Не чува това и момчето, което стои пред телевизора купен от неговият брат.Техните дни не са велики, историята ги изсмуква и те влизат в хартиения пакет на прахусмукачката където дните не биха могли да бъдат велики и където историята е просто случка.