автор: rajsun

На Марта

Беше мое морето, а сега ми е чуждо.
Бяхме първи приятели, а сега – непознати.
Аз си пия ракията, спя и ходя по нужда,
то се люби със сушата, мляска и съответно се клати.

Картината ясна. Нещата от прости по-прости.
Морето е вечно, а ние сме тука по график, по навик.
Ще поблъска в съня ми,
ще му дойда 2-3 пъти на гости
и всичко ще се забрави.

Трябва да тръгвам.
А имах за гледане, имах за питане още:
хубави къщи, очите на старците влажни,
хищната плът, пияната музика нощем,
чистачите сутрин по плажа...

Трябва да тръгвам.
Люспа от мида в съня ми полепнала – стига.
И – за да не сбъркам посоката! –
една звезда като фар ми намига –
най от високото! –
там, където умът не достига.

(от „СтиховеЙ”)