автор: tara

посвещава се на Боби,
най-доброто куче

Най-добрият приятел на човека посрещна старата лада на дядо и с леко скимтене. Той знаеще какво значи появата на тази лада. Храна!
Изправен пред мизерната си колибка, в която имаше само празно ръздясало канче, две постоянно сновящи отпред черни кокошки и куп накапали джанки, той се заоглежда с очакване.
Дядото накуцвайки щеше да мине покрай него, и високата му фигура щеше да се очертае върху напуканата от суша земя.
За Боби дните бяха едни и същи. Кокошките, с които трябваше да се бори за да отстоява правото си сам да изяжда храната си, колибата до външната тоалетна, която вонеше поради невъзможността си да побира повече. В този свят, в който единствено звуците от пътя очертан от близката ограда и миризмите на овце и пъдари вечер пораждаха у него някаква смътна жажда за живот.
Що за глупост, ще си кажете, та това е куче. Животът на кучето е такъв, освен естествено онзи на ония разглезени малки пудели които лежат върху възглавнички и ядат педигри пал, в градовете.
Да защото вие никога не сте виждали очите на Боби. Или може би никога не сте се вглеждали в очите на куче въобще. Те мечтаят.
Особено тия които не лежат на възглавници.
Боби зачака. В двора влезе онази госпожица, слаба и малко суха, същата която бе видял преди няколко дни, когато тя му даде порцията а той само ръмжеше и отказваше да яде пред нея.
Боби има едно особено качество, срамежлив е когато се храни. Не обича да го гледат. Неудобно му е. Тя започна да му се лигави като му викаше "Боби, бобче мило, сладурко, ти помниш ли ме бе?"
Той и позволи да го милва и гали, защото в ръцете и ухаеха на
нешо което му напомняше за неговата младост.
Може би наистина я помнеше отнякъде.
Евтимия бе в чужбина дълго.
Когато се върна и отиде да посети баба си и дядо си на село, тя се учуди че кучето не я помни. А той толкова я обичаше преди. Тя бе единствената която му подаряваше минути на свобода, извън този задушен двор между вонящата тоалетна и кокошарникът. Тя бе тази , която го галеше и решеше.
Но сега Боби я ръмжеше. Всичко бе отдавна и той бе забравил. Не само че и не ядеше пред нея, но и се скриваше в колибата веднага след като я видеше.
Евтимия натроши хляб и го заля с кисело мляко в ръждясалото канче. Тя му го пъхна в къщата до тоалетната където Боби можеше да го изяде несмутяем от погледи.
Когато свърши той излезе и я близна по ръката. Може би с и каза Евтимия той си припомня. Може би ще я познае. Тя го погали по главата а той стоеше и не мръдваше гледайки с оня поглед с който само най-добрият приятел на човека може да гледа. Животните не гледат със същият поглед като човека. При тях очите са развили някаква по-висша сетивност, може би заради невъзможността им да говорят. В очите на Боби имаше тъга, тъга по изгубената свобода отвъд този тесен двор, там където може би имаше женски кучки, несигурен хляб и множество скрити удоволствия. Удоволствието да си опикаеш територията и да я проверяваш ежедневно. Това за тях е като е-мейл, пращаш писмо, и проверяваш дали някой ти е отговорил.
На Евтимия и домъчня. Бе станала толкова заета и сериозна че не се сети веднага. Трябваше да го пусне. Трябваше да му подари поне минута свобода. Това бе най-малкото което можеше да направи за своя стар приятел.
Отправи се към малката маза където имаше въженце с което да го върже за разходка.
Ка се чувства животно което с години не е излизало от мизерната си колиба в мизерният двор. Боби обезумя. Споменът за него сякаш сега напълно изплува. Той си припомни времето през което с Евтимия бягаха из полята и зави. Лаеше , скимтеше докато тя търсеше достатъчно дълго въже с което да го изведе. Възможността за света извън оградата му се видя ужасяващо близък.
Евтимия занеше че тази разходка е важна за Боби, и че тя нямаше да се повтори в близките месеци а може би и години. Това бе нейното детсвтво, което беше вързала сякаш когато гледаше боби да тича напред. Когато се опита да го върне обратно в двора, Боби дълго се въртеше, дори се правеше че пасе трева, че пикае, какво ли не само да не го върнат в омразния двор. Но това беше неговият двор. И там бе жоивотът му, с и каза Евтимия. Хората винаги намират начин да се успокоят с безумни мисли. Сякаш когато затвори Боби, Евтимия затвори своето детство и своят приятел от това време.
Но тя имаше сериозни неща сега да прави, да се занимава с илюзията която "да си възрастен"означава.
Най добрият приятел на човека изпрати старата лада, и с нея може би възможността си да види света от оградата още веднъж, защто, най -добрите приятели оставят хората да бъдат възрастни.