автор: verysmallanimal

Какво да ти кажа за Санди Попсандев – пенсиониран даскал, вдовец, бездетен. Туй, последното, не е баш точно, щото даскалът има много деца – неговите бивши ученици.
Тачат го те, обичат си го и мине, не мине, някой от тях, като се върне от града тук вземе, та го покани в кръчмата. Е, не си идват често, че все заети, ама като наближи Великден или Коледа – тук са. И това са най-усилните дни за даскала, щото всеки налита да го черпи. Пък той нали е Мека Мария, пък и сарахош си пада, та около тези празници все пиян-залян ходи. Ама да не помислиш нещо – държи се той, държи се, ако че е само едно джезве кокали и лани чукна седемдесеттака. Колкото и да пие, умът му не спира да работи, че и по-остър става, точно като поп Митър. Мисля си, че туй ще е нещо свързано с професията – нали и двамата са учени, духовни хора, пък на духовния човек да му налееш ракия в главата е като да гасиш пожар с бензин –по-силно се разгаря и осветява тайните на тоя наш мъгляв свят. Хеле пък като се случат и двамата по едно време в кръчмата при Цепата – дръж се да не паднеш! Всеки яхнал неговото си магаре – попът вярата, а даскалът науката – дето има една дума святкат саби и кръв се лее. А едни думи говорят, едни засукани изречения – ние, останалите, само мигаме около тях и нищичко не разбираме. Ама представление, ти казвам! И аха – единият да надделее, другият вземе, че изтърси нещо ново, та тури противника си на място. Колко години вече водят тия битки, а победител все няма. Ама то тъй по-добре, че инак само политиките бистрим при Цепата, байгън да му стане на човек. Случва се, обаче, някой страничен да пострада при тия престрелки. Ей на, да ти кажа миналата зима, малко преди нова година, какво стана.
Зимата нали няма кърска работа, та все на топло в кръчмата се събирахме – да се сгреем външно и вътрешно, дето има една дума. Та една вечер пак се набараха тия двамата – даскалът и попът имам предвид. Отначало нищо, само празни приказки – кой утрепал заек, кой кой за дърва ходил и видял вълк, голям колкото магаре – ей такива неща. Не знам как се започна, ама по едно време взеха да се чуват само гласовете на Санди и поп Митър. Останалите се умълчахме и се заслушахме, защото като слушаш умни хора ти става едно...абе видело ти става пред очите. Дърляха се те каквото се дърляха и по едно време даскалът вика:
- А как обяснява господ ентангълмента?
Попът хлъцна, ние наострихме уши, а Муси циганинът, дето беше дошъл от Мамин дол да пазари една каруца, се обади плахо:
- Туй...тоз тангъл-мангъл да не е танц някакъв? Като тангото...?
Даскал Санди го изгледа свирепо и му дума:
- Много знаеш ти – танци му се прищели! Хайде да ви го кажа на български, ега схванете – Заплетеност. Сега ще се опитам да ти обясня отче, що е това и тогава да ми кажеш кое е по-добро – светлината на науката или мрачните попски приказки за рая, за ада и други глупости. Запомнете – квантова физика е това, не някакви ангели, дето седят на върха на една игла!
Попът нищо не каза, само гаврътна чашата си и го погледна, сякаш сокол дебне пиле да го скепца за перушината.
- Има значи – продължи даскалът – такова едно явление, когато две частици, колкото и далеко да са една от друга, се съобщават мигновено така, щото всяка от тях знае какво прави другата. И тая работа е все още малко мътна за науката, но дума видавам, че съвсем скоро ще бъде обяснена. И тогава...тогава ще се окаже че великият Айнщайн не е бил прав!
Санди лапна едно парче суджук и с пълна уста изломоти победоносно:
- Естествено, попската гилдия хабер си няма от такива фини материи!
- А, тия бе... – започна пак Муси, но всички му шътнаха и той засрамено наведе глава.
- Ами обясни по човешки де – кротко рече попът – тук сме все неуки хора, хвърли ни малко трошици от твоята всемогъща наука.
Даскалът махна с ръка на Цепата, който бързо припна зад тезгяха – хем да налее, хем да не изтърве нещо. Като прокара пръст по запотената чаша и лапна още едно парче суджук, Санди се огледа и като спря поглед на Кольо Маторя попита:
- Къде го Михал?
Нямаше го нея вечер Михал с нас, кой знае защо. Имаме си ние двама понапреднали с годинките ергени в село – Кольо и Михал, дето все двамцата се водеха, та им викахме Куку и Пипе. Падаха си по тънката част, все момите гонеха, а не пропущаха и омъжените жени, когато имаше чалъм. Ама туй, последното, не в Кутра, а из другите села и в града. И все се хвалеха един пред друг кой коя бил катурнал. Малко серсемска работа, ама нали всякакви ги има. Подозирахме ги, че се осукват около Минка, на дядо Костадин щерката – млада остана вдовица и не рачи да се повтори – но и двамата отричаха с пяна на уста.
- Та така – бавно каза даскалът – Да вземем Маторя – ей го, седи си тук и си пие ракията, нали така? И мога със сигурност да викажа, че Михал в същото туй време, без разлика от едничка секунда, не пие, дори не си е сипал.
Всички погледнаха към Цепата а той се пресегна през тезгяха и взе телефона. Никой не шукваше. След няколко сигнала Цепата се поокашля и рече в слушалката:
- Михале, ей Михале! Какво правиш бе, да не се комкаш сам? – и ни намигна.
А от дугия край на жицата Михал:
- Ами, не бе, Цепа, нещо не ми е харно тая вечер – рекох да си сипя, ама се отказах. Седя тук и зяпам в телевизора. Що?
- А, нищо бе само питам. Айде, лека ти нощ. – Отвърна Цепата и затвори.
Даскал Санди беше станал прав и с широка усмивка извика:
- Аз какво казах, а?! Повтарям специално за поп Митър – ако едната частица е в едно състояние, то другата е автоматически в обратното! Квантова физика!
Попът го изгледа с присмех:
- Е, това ли беше? Много шум за нищо...
Даскалът кипна:
- Нищо, а? Нищо??? Цепа. Я го набери пак оня. Ей Кольо, гледам го с големите ботуши, значи прави сметка да ходи някъде – май ще обикаля под нечии прозорци, ега му излезе късмета. Нали бе, Кольо?
- А...абе аз такова... – измънка Кольо и се огледа гузно.
Цепата навъртя наомера на Михал и се получи нещо такова:
- Ей, Михале, пак съм аз. Прощавай, ама няма ли да ходиш някъде тая вечер? Сигурно си обут вече, а?
- Ти пък, къде да ходя? Хич не съм обут, ами съм по чорапи, ако искаш да знаеш. Ма ти що питаш такива работи?
- А, нищо бе, нищо. Гледам, че наш Кольо след малко ще се прибира вкъщи, че студено му станало, та затуй.
И затвори пак. Почти чувахме как ни скрцат колелцата в главите, докато се опитвахме да проумеем какво става. Не че разбрахме, ама съмнение нямаше – даскалът беше прав за частиците, дето си приказвали моментално и всяка правела обратното на другата. Голям акъл беше той и ние всички му го казахме.
На Санди Попсандев много му се щеше да отбележи победата си с още някоя чаша, но отец Митър се надигна и като каза, че утре го чака ранна служба в църквата, се запъти да си ходи. То си беше късно вече, та един по един всички се заизнизвахме към вратата, като оставихме Цепата да шета, а Муси да му помага, срещу което щеше да получи право да спи на кушетката в задната стаичка.
Ще рече човек – тоя път даскалът си надви на масрафа и доказа на поп Митър, че с науката майтап няма. Да, обаче нощта мина, съмна се, после дойде обед и както му е редът, някои от нас пак се отбиха при Цепата – за по едно малко преди ядене.
Таман си приказвахме за снощната случка и се чудехме как тъй отецът загуби тая битка, когато вратата се отвори и влезе Михал. Поръча си той едно и седна при нас. Абе гледаме го, увесил нос, а под лявото око – синина. Какво става бе? Питаме го ние а той мрънка нещо и в пода гледа. Не мина и минута и ей ти го и Кольо – нахлузил една вълнена шапка, не можеш му видя физиономията. И той си взе пиене, ама не седна при нас, а на друга маса, че и с гръб. Мътна работа! А Цепата, нали си е зевзек, бързо загрял каква може да е хавата – отиде при Кольо:
- Бе в тая жега какво си се накачулил? – и взе, че му свали шапката.
Майко мила – не бях виждал толкова подут и толкова червен нос! Чудим се ние, а тия двамата, дето заплетени частици били, само сумтят и се гледат на кръв. Лека полека стана ясно какво се е случило. Снощи, като чул, че Михал ще си седи вкъщи, Кольо се грабнал и право към минкини – рекъл си, че може да го огрее. А оня пък – Михал – като разбрал, че Кольо ще се прибира, набързо нахлузил дрехите и се упътил и той в същата посока. Срещнали се точно пред вратата на Минка. Отначало само се попържали, а после – и те не знаят как станало – взели, че се сбили. Минка отпосле разправяше, че ги гледал през прозореца – валяли се като прасета в снега и се налагали с все сила. Ма то туй, мъжете, са си все такива прасета – заключи тя през смях.
Малко по-късно него ден срещнах попа и му думам:
- Отче бе, що тъй избяга снощи? Ти знаеш ли, ние мислехме, че даскалът спечели тоя път, ама...
Попът ме прекъсна:
- Виж сега, Ванко, нямам против науката, нали знаеш. Но науката все налита с неживата материя да се бори, а виж, хората...за хората друго трябва. Хората не са частици, а са...хора. И душа носят. За да познаеш по какви закони се движат, трябва душичките да им познаваш. Пък аз ги знам и двамата – и Михал, и Кольо. Та си рекох – дай да изчакаме, пък тогава ще видим как ще свърши експериментът.
- Погледна ме с оня негов ястребов поглед, усмихна се и додаде:
- Господне творение е човекът и по божиите закони живее. А частиците...майната им на частиците!
Прекръсти се и забърза нагоре към църквата.
Пък аз останах да се чудя колко още ще продължава тая тяхна борба с даскал Санди Попсандев. Е, колко – вечно.