автор: tvoiapoznata

Роуз стоеше в трапезарията мълчаливо и гледаше как Бранко и Майк си тръгват от къщата.
Мъжете бяха получили нареждане преди около час да я напуснат и горе долу толкова им отне да си стегнат багажа.
Сърцето на Роуз се късаше, колкото и да не й личеше. Знаеше, че Майк и Бранко също нямаше да проявят слабост, не и пред толкова свидетели. В широката трапезария се бяха събрали около 5-6 човека, всичките хора на Владимир.
Владимир, разбира се, го нямаше. Беше дал нареждания от разстояние, отново. Почти не се беше прибирал след нервния й срив на срещата. А тя определено се беше сринала. Сега обвиняваше Владимир. Той можеше да й помогне. Щом беше решил да я въвлича във всичко това, можеше поне да остане с нея. Но не! Потули се, прати й Майк и Бранко, а сега отпращаше и тях!
На излизане Майк почти не я погледна. Бранко й хвърли крадешком окуражителен поглед и й намигна. В момента, в който остана сама в трапезарията, тя рухна на близкия диван. През последния месец нервите й бяха разклатени до болка. Вече не можеше да се контролира и това я плашеше.
....................................................................................................................................
Дениз влезе в къщата с голяма торба пазар. Натъкна се на малката гостенка на Владимир, седнала на огромния диван в трапезарията с мрачен поглед. Момичето дори не трепна при отварянето на входната врата. Беше като статуя. Какво ли беше преживяла?
Дениз постави внимателно торбата на земята и се загледа крадешком в малката гостенка на Владимир. Забележителна. Нежна и крехка, и много красива, но не излъчваше слабост. Тези огромни виолетови очи гледаха с такава злоба, че кръвта на Дениз се смрази. Това беше Роза. Жената на Владимир. Дениз я поздрави учтиво на английски, българката й отвърна на поздрава студено. Изправи се и се прибра в спалнята. Дениз не знаеше как да реагира. Това не беше обикновено момиче. Знаеше колко е ценна за Владимир и не знаеше как да постъпва.
Владимир затвори вратата зад себе си. Усети, че Дениз е несигурна, но не каза нищо. Жената вдигна торбите с пазара и ги занесе до кухненския плот.
- Видях Роза.
- Така ли? – Владимир беше последвал Дениз в кухнята и сега я наблюдаваше как разопакова храната. – И?
- Поздравихме се и се прибра в спалнята си. – Владимир се усмихна, но не отговори. Дениз промърмори несигурно.
- Може би не трябваше да ме взимаш в къщата си. Ще ти създам проблеми. – Владимир продължаваше да се усмихва.
- Единственият проблем тук, се е барикадирал в спалнята ми. И смятам да се справя с него веднага. А сега извини ме, ако обичаш. Погрижи се за вечерята. Скоро ще се видим.
Владимир се качи директно в спалнята, при Роуз. Нямаше намерение да й дава време да се окопити. Беше отпратил Майк и Бранко преди час, беше я срещнал с Дениз, любовницата си. Знаеше, че Роуз не се съмнява в статута на Дениз. Роуз беше всичко друго но не глупава.
Да, сега същата тази умница беше наранена. Това, което интересуваше Владимир в момента, беше колко точно е разтърсено прословутото спокойствие на малката му приятелка. Той се усмихна. Нямаше да й е леко. Нито пък на него. Но с Роуз се процедираше така. Ставаше много опасна, когато осмисли нещата. Беше ловка в плановете и измъкването от всякакви ситуации. Владимир я познаваше достатъчно добре, за да не й го позволи.
Намери я отново залепена за прозореца. Спокойна и тиха. Замечтано вперила поглед в тихата вода. Беше прекрасна. По нищо не личеше, че е развълнувана, или разочарована. Владимир пое дълбоко дъх.
Роуз носеше дълга памучна рокля, косата й беше разпусната, краката й бяха боси. Обърна се, когато го усети да влиза.
Владимир й се усмихна спокойно, в очите му се четеше умора. Не желаеше повече да играе, не и с Роуз. Момичето забеляза промяната в държанието му и замени студения си поглед с объркан такъв. Владимир я доближи внимателно и я погледна.
- Трябва да поговорим.
- Случило ли се е нещо? Добре ли са всички? – Роуз не искаше, но гласът й изневери. Ставаше нещо и тя не можеше да разбере какво. Владимир беше тъжен, не само уморен. Той хвана ръката й и я повлече нежно към дивана. Седнаха и двамата. Владимир продължаваше да мълчи, а тя продължаваше да го гледа настойчиво. Мъжът накрая промърмори.
- В края на седмицата ще те пусна да си ходиш.
- Защо?
- Нали това искаше?
- Всеки ден!
- Е, дойде края на заточението ти.
- Защо, Влад? – Владимир се загледа в очите й. Не можеше да прочете нищо в тях. Ядосана ли беше, доволна ли беше? Примирена?
- Не ти трябва да навлизаш в подробности.
- Да – Роуз поклати глава. – Знам позицията ти по отношение на моята намеса в политиката.
- За твое добро е.
- Престани!
- Постигна каквото ти искаше. Това трябва да ти е достатъчно.
- Не постигнах каквото искам, защото ти никога не се съобрази с моите желания.
- Сега се съобразявам.
- Отпращаш ме! – Роуз постепенно беше повишила глас. Да, беше бясна и сега вече не можеше да овладее яростта, която я заливаше. – Свърши си работата с мен, изнуди майка ми и вече не ти трябвам. Това е!
- Роуз!
- Не! Прав си. Нямам работа вече при теб.
- Знаеш, че никога не бих те използвал. Не бих наранил чувствата ти.
- Но го направи. И не стигна само до там. Унижи ме. Вкара ме отново в леглото си, след като беше наясно, че ще ме захвърлиш...
- Роуз... – Владимир я стисна здраво за раменете. – Погледни ме! – Роуз заклати глава, но хватката му беше силна и здрава. Заболя я. И го погледна. Той просъска вече ядосан не по-малко от нея.
- Не съм в състояние да те използвам. Да, вкарах те в леглото и пак бих го направил, независимо къде и кога. И това ще е краят ти. Не разбираш ли? Не съм човекът за теб. Не и след това, което смятам да извърша. Бягай, Роуз! Бягай бързо и далеч! И не се връщай никога в живота ми.
- Не мога! – Проплака Роуз! – За втори път ми го причиняваш. Не мога така Влад. Не съм достатъчно силна.
- Силна си.
- Не съм!
- Познавам те момиче. Ти си единствената, която може да се справи с мен. Ти ще продължиш напред, каквото и да ти струва това, защото умееш да оцеляваш.
- А ти? Какво ще стане с теб?
- Ще оцелея по свой си начин. Като се съсипя от работа.
- Ще те видя ли отново някога?
- Ако зависи от мен. Не!
- Не трябваше да спиш с мен, Влад. Не трябваше да ме поставяш отново в това положение.
- Не можах. Не можах да проявя твоята сила и благородство. И не съжалявам.
- Ти си по-силен от мен.
- По отношение на теб, скъпа, съм безпомощен.
- Защо тогава не мога да те убедя да ме виждаш понякога? - Владимир се изправи рязко от дивана. Отиде до бара и затърси някакъв алкохол. Сипа на себе си и на Роуз чаша с уиски и седна на стола до нея. Тя се беше успокоила малко. На него също му беше по-лесно да говори вече.
- Защото това ще те погуби. Не ме слушаш. Казах ти.
- Така ли? – Гласът на Роуз беше пропит със сарказъм.
- Там, накъдето съм тръгнал няма място за любов. Повярвай ми.
- Не ти вярвам. Цял живот раста в такава среда. Зачената съм в такава среда. Наследница съм на една от най-силните фамилии в бранша. И сам каза, че имам потенциал за повече.
- Ти няма да се намесваш в този бизнес! – Владимир изсъска студено.
- Продължаваш да ми нареждаш.
- Защото не ме слушаш.
- В Академията няма да имаш такава власт над решенията ми. – Владимир въздъхна уморено и се опита да се успокои. Не искаше да се хваща на нападките на Роуз.
- Няма да ми се налага. – Промърмори накрая. – Ти сама не искаше такъв живот за себе си.
- Е, ти промени много от намеренията и целите ми напоследък.
- Няма да ти позволя да се съсипеш, Роза! Мога да ти попреча, дори и от разстояние.
- Не ме уважаваш.
- Не се инати. Уважавам те и те обичам.
- Постъпваш егоистично. Ако се върна при моите хора, така ще съм по-близо до теб. Ще го понеса по-лесно.
- Искам да ме забравиш. Не да чуваш по цял ден името ми.
- Защото ще го чувам, нали?
- Да, ще го чуваш!
- Не ме интересува политиката ви. Не мога да те забравя.
- По-лесно ще е ако се откъснеш от тази среда окончателно.
- ... и се върна при спокойния живот с Дани. – Владимир помръкна.
- Да, ако се налага, разбира се. Няма да ти се меся. – Роуз се засмя.
- Обичам го, Владимир. Той е прекрасен човек.
- Знам.
- Но теб обичам повече. Много повече!
- Е, това го подозирах. И от това ме е страх най-много. Радвам се, че си толкова млада, Роза. Само годините ще ти помогнат да ме превъзмогнеш. – Роуз се засмя нервно.
- Звучиш наивно, нали знаеш?
- Не ми помагаш, момиче!
- Не съм тук за да ти помагам.
- Няма да променя решението си! – Е, това беше нещо, което Роуз знаеше отлично. Погледна го тъжно и промърмори.
- Кога ще ме отпратиш?
- Ще те пусна да си тръгнеш в края на седмицата. – Роуз се натъжи още повече.
- А до тогава?
- Не сме глупави. Ще се възползваме от остатъка от времето както намерим за добре.
- И как се включва туркинята в цялата картинка? – Владимир се засмя и неочаквано придърпа Роуз в прегръдката си.
- Ревнуваш ли?
- Не повече, отколкото ти ревнуваш Дани.
- Значи ревнуваш много. – Роуз се въздържа от коментар. Владимир стана отново сериозен.
- Знаеш ли?
- Какво?
- Тази къща? Която ти толкова хареса?
- Да?
- Тя е моя. Това е единствения ми имот в Турция. Не искам да я продавам. Искам да я задържиш. – Роуз започна да се противи, но Владимир я прекъсна.
- До края на месеца Турция ще е отново неутрална територия. Ако се наложи, подчертавам, ако се наложи да избягаш някъде, тук ще си в пълна безопасност. Кълна ти се в това. Дори и да не дойдеш с години, ти ще си собственичката й от сега нататък, а Дениз? Туркинята? Тя ще поддържа реда тук, докато решиш да се върнеш в Турция.
- Поне ще имам спомен от теб.
- Това ще е моя подарък и извинението ми, че се намесих в живота ти по толкова брутален начин.
- Можеше да ми кажеш това и по-рано.
- Не, щеше да се опиташ да осуетиш намеренията ми.
- Най-вероятно.
- И щеше да пострада не само егото ти.
- Вярвам ти.

Роуз караше преотстъпения й джип неразумно бързо. Беше сама. Не искаше компания. Наложи се Владимир да изпрати охраната с втора кола зад нея. Роуз беше непреклонна.
Джипът, който Владимир й остави, развиваше невероятна скорост. По принцип тя беше разумен човек, но не и днес. Беше средата на седмицата. Владимир се беше сбогувал с нея рано тази сутрин. Отново. Три дни преди уговорения срок. Направи го нарочно, за да заблуди хората на Лилия. Роуз го разбираше и въпреки това се почувства ограбена. Празнината, която започна да я обгръща, след като той си замина, беше ужасна. Знаеше, че ще стане по-лошо. Щеше да потъва и потъва...и не знаеше дали някой ще успее да й помогне.
Какво да обясни на Лилия? Че е проявила слабост? Предпочиташе да не й обяснява нищо. Лилия щеше да я разбере. Беше достатъчно проницателна и нямаше да я притиска. Вече знаеше, че дъщеря й е емоционално обвързана с Владимир. Та това беше очевидно за всички. От малкото време, прекарано с него, Роуз знаеше, че и Владимир не е безразличен. Той не проявяваше милост към никого. Беше прекалено млад и беше необходимо да се наложи в тези среди с твърдост.
Роуз беше единственото изключение за него. Остави я жива? Върна я в България? Милост ли беше това? Или поредната сделка с майка й? Защо тогава Роуз се разкъсваше? Защо не можеше да забрави последните 48 часа?
Владимир беше жесток. По свой си начин. Тези последни два дена бяха сбогуване отвсякъде. Владимир с думи и с дела й обеща, че никога повече няма да се намеси в живота й. И заради нея, роднините й са защитени. Защото той не искаше Роуз да страда. Щеше да я пази. Дори и от разстояние, щеше да бди над нея. И винаги щеше да е от разстояние. Можеше ли да й обещае подобно нещо? Не! Хората, с които бяха замесени, многото пари и власт? Никой нямаше да им позволи да живеят свободно и сигурно. И Владимир определено щеше да пресече пътя й отново. И нямаше да е за добро!