автор: elsion

Ще се срещнем изгубени в тихия край на гората.
Там, където тревата поглъща копринено стъпките.
И където, стаена във крехкото на стъбълцата,
пролетта ще ни хване във своята цветна прегръдка.

Ще се срещнем, и ето – от нас ще се вдигне тъмата,
ярко слънце от болната сивкава кръв ще отнеме.
Само ти, само аз... и зеленият пулс на земята
по пътеки отдавна напуснали прага на времето.

А когато замлъкне безредната глъчка на хората
- тези викове, дето прояждат със болка всемира,
тишината без никакви думи ще ни проговори
и най-първата, тихата тайна ще ни открие.

Ще прошепне, че ти си сърцето, а аз съм душата,
че ръката е моя, но твои са нежните пръсти
и когато пропадам на дъното, уж безвъзвратно,
ти си моята бездна, но също - през бездната стълба.

Ще говори така със онази мелодия древна
сътворила света, наредила звездите небесни.
И ще стихнем. А думите в нас до една непотребни
в онемелия край на гората ще станат на песен.