автор: cattiva2511

Небето беше синьо, духаше лек ветрец, носещ аромата на приближаваща есен.
Уитни се събуди доста рано и се намръщи. Никога не беше се крила преди, а сега това не ѝ направи услуга. Щом остави Емили да се оправя с Елизабет, Уитни се насочи към входа на дома на лейди Юбанк. Почти се качи по стълбите към залата, когато забеляза, че все още носи иззетия панкреас. Хвърли го бързо в един от многобройните храсти, оглеждайки се да не би някой да е забелязъл трофея, който допреди секунда носеше в ръцете си.
Обясни на всички, че младата дама я е заболяло главата, при което Пол Севарин се залепи за нея като гербова марка. Не я остави сама дори за пет минути, приемайки усмивката и мълчанието ѝ за съгласие от нейна страна. Уитни тайно си представяше как го души, но за да не се издаде не продума нито дума. Когато проклетника я покани на пикника, който щеше да се проведе на другия ден, тя стисна устни и му кимна. При това, той сам реши, че ще я вземе от дома ѝ.
В същото време Клейтън Уестланд не се виждаше никъде. Стоун не знаеше дали лежи още зашеметен на терасата, но нямаше как да провери… Слава богу, поне старата гарга не тръгна да я преследва отново.
Амелия Юбанк, един от най-добрите крадци, за които Разпоредителя беше чела. Тази можела да ти вземе и бельото, без да се усетиш. Била проникнала, на младини, в най-големите банки в Америка и не оставила нито една следа… но остаряла, станала по-мърлява в работата си и това довело до залавянето ѝ.


Проблема настана, когато дойде време да си легне. Почти заспала, в голямото легло, Уитни си спомни, че забрави скапания орган в храстите на Амелия. Скочи от леглото, докато проклинаше и псуваше всички изроди в този изкуствен затвор. Добре, че заедно с инструментите си бе взела и един черен клин и тениска-трико…
Стигна до дома на дамата доста трудно. Конярят на баща ѝ, Томас, не спеше и вардеше конете като квачка. Зачуди се какво да измисли, за да го разкара, но така си и остана десетина минути, взирайки се тъпо в помещението; скрита зад вратата, и не можеща да вземе решение как да постъпи. За нейно щастие Томас просто излезе на някъде по едно време, и остави животните на нейно разположение. Щастлива от факта, че може да се сдобие с „превоз“ Уитни се насочи към една кобила. Още щом посегна към главата на животното, за да го погали, конят я захапа по дланта. Уитни инстинктивно дръпна ръката си от устата му и то успя да откъсне малко парче кожа. Раната не бе голяма, лесно щеше да я залепи с пяната, която обаче бе в стаята ѝ. Превърза мястото с един мръсен парцал. На Разпоредителя ѝ се дощя да гръмне тъпата кранта, но така щеше да вдигне шум, пък и нямаше пистолет под ръка. Огледа се и видя Хан спокойно да си хрупа тревица в съседния бокс. Защо не отиде първо при него, ами се насочи към този дявол на четири крака?
До дома на старицата не срещна никого и нямаше нужда да се крие… Когато стигна в градината установи нов проблем. Всички подрязани храсти си приличаха и тя не помнеше в кой е захвърлила органа. Ровеше като къртица под всеки един, а те бяха толкова много… След час борба с растенията в градината, най-накрая намери панкреаса. Готова да си тръгне, щастлива и доволна, бе спряна от Емили…
— Уитни, моля те помогни ми! — проплака зад нея нередовната. Уитни се спря и стисна зъби, присви очи и изпусна една ядна въздишка.
— Не ми казвай, че досега си се оправяла с Елизабет?
— Ами-и-и… по дяволите имам проблем. Не съм сериен убиец и не знам как да се отървавам от кървави тела!
— Какво искаш от мен? — Уитни се обърна към Емили. — Какво до сега седя и гледа тялото?
— Не, мислех да я заровя, откраднах една лопата от конюшните, но дупката все още не ми се вижда достатъчно голяма…
— Къде точно копаеш?
— Ами близо до тялото, къде другаде? — Уитни затвори очи. Можеше ли да е толкова глупава тази жена?
— В едно от най-оживените места в градината, близо до единствената беседка, където влюбени гълъбчета могат да останат насаме, докато трае прием със стотици хора, ти си започнала да копаеш гроб, докато трупа лежи до теб? Това ли искаш да ми кажеш, Ем?
— А какво да направя, според теб? Тя тежи, опитах да я преместя, но не можах да я влача и за това…
— Няма значение, да вървим и да закопаем Елизабет, за да мога да се прибера преди татенцето и лелята да открият липсата ми! Мамка му, Ем, започни да мислиш от тук нататък! — Емили се ядоса, но нищо не каза. Какво очакваше събирача? Как да успее с това начинание като нямаше никакъв опит в такива неща?
Стигайки до мястото; където се предполагаше, че ще лежи мирно и тихо Елизабет; двете жени установиха, че самата Елизабет липсва. Дупката, която бе копана, в продължение на няколко часа, бе едва половин метър дълбока при това и толкова широка.
— Къде е тялото и… как смяташ да побереш метър и шестдесет човек в половин метър трап?
— Извинявай, но не съм бивш гробар! От къде да знам къде е тя, беше тук, когато те чух как псуваш из храстите!
— Добре-е-е. Елизабет Аштън, ако сте още жива — провикна се театрално събирача, — излезте няма да Ви навредим.
— Наистина ли?
— Естествено, аз не съм убийца! Елизабет вече няма нищо, което да ме вълнува — какво си мислеше Емили, че Уитни е някакъв садист? Тя просто си вършеше работата и това е!
Клатеща глава и мърмореща под нос, Уитни започна да претърсва храстите около беседката. Не искаше да види жив плет, докато е жива… нещо я докосна по крака. Спря се и видя тялото на Елизабет, проснато не много далеч, от дупката на Емили. Наведе се и махна един кичур от лицето на жената. Не знаеше дали е още жива, но реши да не проверява, защото така нямаше да се наложи да каже на Франк, че я е погребала жива.
Хванала двете ръце на нередовната Уитни я засурна на обратно. По дяволите, тя тежеше, а не изглеждаше повече от петдесетина килограма. Добре, че редовно тренираше в залата, инак никога не би успяла да я завлече, дори и на това кратко разстояние.
— Ето това ли загуби, Ем? Колко лопати има в конюшнята?
— Още две-три…
— Добре, започвай да копаеш, аз ще дойда след малко.
За разлика от конюшнята на Мартин, тази беше празна откъм хора, но пък нямаше нито един свободен бокс. Сигурно тук се намираха поне петдесетина коне. Просто чудесно! Уитни започна да се промъква тихо покрай тях, но по закона на Мърфи1, те я подушиха и започнаха да цвилят. Бързо грабна първата попаднала ѝ лопата и излезе, молейки се, никой да не е чул крантите.
— Давай да свършваме с това! Размърдай се, Ем! — нареди Разпоредителя и започна да копае и ругае. В същия момент Елизабет зястена! Двете жени се обърнаха към посока на хленча. Нередовната протегна ръка към Емили:
— Помогни ми, моля те… — преди да довърши Емили Арчибалд замахна и удари Елизабет Аштън по главата с лопатата си. Втората проплака и продължи да стене. Емили повтори и потрети ударите си, а когато Уитни се отърси от вцепенението крепко хвана ръцете на Ем.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Емили бе цялата в кръв. Главата, или по-точно мястото, където трябваше да е главата на Елизабет, стана на пихтия. Стоун повдигна раздразнено устна, точно като куче, което ръмжи. — Да не си полудяла?
— Паникьосах се…
— И за това скъси Елизабет с една глава? Добре… не съм го направила аз, така че не е моя вината. Хайде, използвай така жестоко лопатата и към пръстта, та да свършим с този фарс.
Три часа по-късно Елизабет Аштън бе погребана зад розовия храст на Амелия Юбанк, в близост до беседката, точно зад розовия храст.
* * *
Уитни зачака каретата на Пол пред дома си. Как не ѝ се искаше да се среща с този тип, особено след безсънната нощ, която прекара заради Елизабет Аштън.
— Как е възможно да изглеждаш така красива, толкова рано? — попита Пол, слизайки от капрата и усмихвайки се на Уитни.
— Пол, мисля че е по-добре да яздя, отколкото да използвам каретата. Днес е прекрасен ден и искам да му се насладя!
— Да, бих ти правил компания, но…
— Не се притеснявай, сигурна съм, че ще липсваш на дамите, така че мога да намеря мястото и сама…
— Не мога да допусна такова нещо, нека Клейтън те придружи…
Уитни се усмихна на криво, кимна с глава и остави Пол Севарин да си ходи по пътя… де да можеше и тя така на направи.
— Яздите ли, господин Уестланд?
— По-добре от всеки друг, когото познавате! — Клейтън все още не можеше да си обясни странният сън, който сънува снощи на бала, но реши да не мисли повече за това. Трябваше да се съсредоточи върху ухажването на момичето.
— Нека се опитаме да бъдем приятели и аз… знаете ли какво точно се случи вчера на терасата, не съм Ви обидил, надявам се?
— Не, не сте ме обидил, опитахте се да ме целунете, но се спънахте, паднахте и загубихте съзнание…
— Така ли? Паднал съм, казвате? — някак, точно това не му се вярваше. Помнеше как се канеше наистина да я целуне и после… онзи сън.
— Да, точно така — Уитни осъзна, че не ѝ вярва. Нямаше значение, щом човекът е чист дали е затворник или грешка в системата за нея беше безразличен. И въпреки това…
— Томас, оседлай Опасен вихър на господина! — заповяда тя на коняря. Той ѝ се нацупи, но въпреки това изпълни искането ѝ. Всички се държаха с нея все едно е дете. Така беше и преди, когато курвите на Мартин я лигавеха като бебе. Младо дете в бардак… Подобно поведение винаги я изкарваше извън нерви, по дяволите!
Клейтън се доближи до черния жребец. Конят започна да пръхти и рие с крак.
— Кротко, момчето ми, по-кротко… — нареждаше той в ухото на коня.
— Ако искате мога да Ви дам друг кон! Захарчето, например? — подигравателно попита тя.
— Няма нужда, ще се оправя — ядно отговори той. В този момент изпита странното желание така да я удари, че да не може да си каже името в продължение на седмици. Какво, по дяволите му ставаше? Никога не е проявявал агресия към когото и да било, как може да иска да причини болка на жената, която смяташе да направи своя съпруга?
Уестланд се качи на коня, а Уитни не се стърпя и удари задницата на животното с камшика си. То препусна напред със стреснатия си ездач на гърба.
— На това ли те научиха във Франция, момиче, да причиняваш болка на…
— О, я млъкни, старче! — махна с ръка тя и се качи на гърба на Хан. Щеше да намери онзи тип, да се увери, че не е паднал и умрял и след това да иде на тъпия пикник. Надяваше се там да са се свъртели много нередовни. Ем много се цупи снощи, когато Разпоредителя ѝ каза, че трябва да присъства.
Емили и Уитни съставиха план, с който да обяснят изчезването на Елизабет Аштън. Емили, всъщност доста добре копирала почерци, за това написа едно писъмце на родителите на Елизабет, от нейно име, в което същата се обясняваше как се била влюбила в някакво бедно момче. Не можела да каже на майка си и баща си, от страх те да не развалят работата, за това двамата се насочили към Шотландия да се венчаят тайно. Уитни не можа да отрече таланта на Елизабет към драмата.
Препуска из гората потънала в мисли, а от време на време забавяше ход, та да се ослуша за стенанията на Уестланд. При една такава пауза чу тропот на копита. Обърна се и видя Клейтън да препуска към нея, на гърба на Опасен вихър. Значи не е излъгал, твърдейки, че може да язди. Добре, поне не бе осакатила някой от затворниците.
Клейтън беше бесен. Малката кучка не само му даде един напълно опасен и неуравновесен кон, но на всичкото от горе едва не го уби, раздразвайки същия този дявол. Идеше му да ѝ извие врата… или да я рита по земята, докато не започне да плюе кръв. От къде му идваха такива странни мисли? Спря се, когато я настигна и я изгледа изпитателно. Преди срещата им не беше такъв, сигурен бе в това. Никога не би се надявал да подуши нечия кръв, но сега… дали нещо не му е наред?
— Както виждам си добре, значи наистина можеш да яздиш, Клей! Мога ли да те наричам Клей?
— Не, не можеш, слизай от коня! — процеди през зъби той.
— Не, не мисля…
Клейтън не дочака тя да се доизкаже, скочи от седлото и я хвана за ръката издърпвайки я на земята. Уитни не очакваше атаката и падна на колене пред него. Това му хареса изключително много. Възбуди се, съзирайки първоначалния шок на лицето ѝ. Искаше да изтрие самодоволната ѝ усмивка веднъж завинаги, искаше да избие хубавите ѝ бели зъбки…
Уитни Стоун се ядоса. Как смееше да ѝ посяга? Преди баща ѝ често го правеше, особено когато беше пиян, ала след като стана част от Програмата Уитни се вманиачи да се научи на всички техники, честни и не чак толкова честни, в боя. Тя никога повече нямаше да бъде тормозена или насилвана по какъвто и да било начин.
Докато първия я гледаше арогантно от горе на долу, както си бе на колене, Разпоредителя се завъртя на пета, подсече мъжа пред себе си и го събори върху прахта.
Изправи се и го измери със задоволство от високо.
Клейтън се усмихна, наклони глава на една страна, облегнат на лакът и както си лежеше спокойно изпъна крак и ритна жената в корема. Естествено това я запрати директно в близкото дърво. Тя се удари в кората на растението и падна на земята, с гръб останал облегнат на растението. Седна разкрачено и изгледа яростно опонента си. Клейтън почти бе готов да си откъсне крака, заради това, което направи току-що, но някак си вместо това почувства странно задоволство… точно, каквото искаше да направи.
Вместо Уитни да си остане на мястото и да се разплаче, обаче, тя грабна най-близкия камък и го запрати по него. Камъкът мина на сантиметри от бузата му. По дяволите, можеше да го удари! Шокиран се взираше в падналия предмет, ала Уитни се изправи, с две крачки стигна до него и го ритна в корема, почти със същата сила както той нея. Уестланд се преви на две, обгърнал с ръце засегнатото място. Докато се опомни момичето го възседна, грабна доста дебел кичур коса и изви главата му назад.
— Какво става, не си свикнал да бъдеш понатупан от момиче? — Клейтън премигна, преди да вземе решение и да… атакува. Заби челото си в нейното, но в същия момент осъзна, че не знае кого го е заболяло повече. Търкайки главата си видя как момичето падна назад и разтриваше абсолютно същото място. Само че девойката бързо се окопити и го ритна с крак в брадичката. Чу как собствените му зъби изтракват…
Никога не беше се чувствал по-възбуден от сега. Агресията накара сърцето му да препуска радостно и макар болката; която се бе загнездила, в толкова много части по тялото му; Клейтън се чувстваше истински жив за пръв път от много време насам.
— Ти пък удряш като момиче! — засмя се той.
— Аз съм момиче, по дяволите! — ухили се в отговор тя.
— Аз… съжалявам не знам какво ми стана, не исках…
— Не се притеснявай, ще го преживееш!
Двамата не казаха нищо повече. Клейтън се изправи се на крака и ѝ подаде ръка. Тя го погледна подозрително, поклати глава и се подпря на земята, за да се надигне без негова помощ. Изтупаха дрехите си, погледнаха се отново и пак се засмяха.
След като се качиха на конете си, запрепускаха към мястото, където трябваше да се проведе пикника.
— Хей, вие двамата, къде бяхте, за Бога? — ги посрещна раздразнено Пол Севарин.
— Имахме проблем с моя жребец! — каза невъзмутимо Клейтън. При тези думи Уитни избухна в смях. Косата и се отметна назад и тогава Клейтън видя татуировката. Остана като закован, докато кичурът коса отново не се върна на мястото си и закри гледката.
Пол подхвана Уитни за ръка и я придружи до синьото одеяло, където седяха Емили и Майкъл Арчибалд. Срещу тях се подпираха Питър, както и Маргарет Меритън.
„Така-а-а, Питър. Невзрачни Питър, дори без да те сканирам знам, че си неплатец. Пребледня, нали? Познал си ме!
Кой е Питър?
Още когато започнах в Програмата дойде едно момче. Казваше се Питър, не си спомням фамилията му. Отначало му съчувствах, защото винаги се държеше като подплашена мишка. Всички му се подиграваха и от време на време понатупваха, но вместо той да се опълчи, тайно плачеше в стаята си в мъжкото отделение. Фактът, че деляхме стаи с още десетина човека никак не му помогна, защото всички знаехме какви ги върши.
Питър започна като Разпоредител, но така и не завърши първата си и единствена задача. След време чух, че станал продавач на хотдог в някакъв фастфуд. Не знам точно как и защо, но един ден се озова в ръцете ни като задача.
Трябваше да му се вземе далака, а Питър се криеше по гробищата около града. Една вечер Джейк и Реми отидоха до мястото. Джейк искаше да вкара Реми в правия път, пък и писмата за просрочие не оставяха приятеля му намира. Разпоредителят, естествено, в последния момент се огъна и не свърши работата, а Питър си плю на петите и…
Сега, в списъка на дължимо към Съюза, Питър притежава далак и бъбрек, като последния е закупен от черния пазар. Сигурно се подмокря от страх, само като ме гледа…
Маргарет Меритън. Затворник! Тази жена е избила собственото си семейство още на четиринадесет години. Нарязала баща си с кухненски нож, майка си запалила, заливайки я с бензин докато спяла, а малката си сестричка задушила с възглавница. Хванали я на следващия ден, тя дори не напуснала къщата. Съседите чули виковете на таткото, но се обадили на Властите чак на сутринта… какви добри и загрижени граждани. Дълго Меритън била по заведения за душевно болни, но докторите така и не постигнали успех с нея. За това я пратили тук.
Дори сега изглежда зловещо, ако питате мен.“
— Да не би да сте се състезавали? — отвори уста убийцата на семейства. — Ако е така сигурно господин Уестланд е победил.
— Мога да се състезавам с него по всяко време и когато каже…
— Това е добра идея, приемам предизвикателството.
Маргарет се нацупи и това никак не изглеждаше красиво. Емили се въртя неспокойно до Уитни през повечето време. Дойде време да тръгват, Стоун нямаше и на идея за какво се говореше до сега. Зарея поглед и се върна към щастливото си минало, когато не бе в М-5. Когато работата си беше работа и нищо друго нямаше значение. Тъкмо щеше да се качи на коня си, когато зад себе си усети присъствие. Обърна се и какво да види? Емили Арчибалд.
— Колко време ще ти е необходимо да намериш всички?
— Всъщност не знам, много малко от вас са ни известни. За жалост такива като Азбъри не си водят счетоводство…
— Това трябва да свърши скоро. Вчера една от прислужниците в дома ми ме видя да се промъквам тайно вкъщи. Помислила, че имам афера и заплаши да каже на Майкъл, ако не ѝ платя. Знам как работят изнудвачите, тя никога няма да спре да иска и аз ще трябва да ѝ давам…
— Или може да се отървеш от нея? Добре се справи с Елизабет.
— Това беше друго и ти го знаеш… Питър е много нещастен, беше влюбен в…
— Питър е мой, той не е затворник.
— Ами Майкъл? Наистина изпитвам чувства към него. Още като го видях, разбрах, че няма как да остана безразлична и с течение на времето… той е затворник нали?
— Да!
— Какво е направил?
— Дребен крадец, нищо повече… — Уитни не знаеше защо спести истината на момичето. Можеше да ѝ каже, че мъжа ѝ е долен педофил, но някак не искаше да съсипва розовия свят, който Ем си бе изградила… Господи, дано не се размекваше!
* * *
Питър седеше върху един камък до потока.
Чу, че някой се приближава.
Знаеше кой е, при това много добре. Още когато му казаха, че дъщерята на Мартин Албърт Стоун се прибира от Франция, осъзна, че идват за него. Не се и залъгваше, че момичето е прегрешило и са я заловили и пратили тук. Знаеше истината, но реши да не бяга.
— Здравей, Стоун!
— Пит… Господи, човече, може ли да свършиш така, в крайна сметка?
— Ще си ги вземеш, нали? За това си тук?
— Работата си е работа!
— Знаеш ли, преди първата ми задача, Франк ми каза нещо, което никога няма да забравя.
— Франк говори много глупости…
— Каза ми да не гледам на неплатците като на хора, а като на чек… чекът със заплата.
— Да, говори същите тъпотии на всички.
— Много пъти съм го слушал как говори на бъдещите си клиенти… същите лайна каза и на мен, когато отидох за нов далак в офиса му. Знаеше, че съм сирак, но онази банална фраза просто се изля от устата му: „Дължиш го на себе си, Пит, дължиш го и на семейството си!“.
— Какво да ти кажа, това е бизнес и нищо повече…
— И работата си е работа, нали така?
— Пит, ако искаш да предизвикаш симпатии няма стане.
— Не искам това, аз… още преди да дойдеш, когато всички заговориха за теб, можех да изчезна. Тук има много места, където мога да се скрия, но не го направих… Алва е?
— Мъртва е.
— А дъщеря ѝ?
— Хирургът? — малката Алва, дете на девет години. Всъщност тя бе истинският хирург, вадеше и поправяше органи от как бе на четири. Майка ѝ само правеше анестезията и се показваше пред по-наплашените клиенти на Азбъри.
— Наистина не знам…
— Да приключваме с това! Знам, че си като куче с кокал и никога няма да ме оставиш на мира, за това нека просто свършим…
— Питър по закон…
— И ако поискам линейка, как по дяволите, ще ми я осигуриш? Не ми отговаряй! Без далак и бъбрек това няма да има никакво значение, а и дори да исках, не мога да си платя диализата и грижите в болницата! — Питър легна на тревата и завъртя главата си към Уитни. Погледна я тъжно и ѝ се усмихна.
Сега бе моментът да ѝ трепне. Сега бе моментът да изпита жал. Познаваше, макар и не много добре, този човек! Нищо! Не изпита нищо! Седна до него и извади тийзъра си.
— Няма да усетиш нищо, Пит… — рече тя и го простреля с шоковата стреличка…

---

Бележки
1
Според закона на Мърфи между две равно вероятни събития по-вероятно е онова, което би довело до по-неблагоприятен резултат за наблюдаващия. Класическата му формулировка гласи: „Ако нещо върви зле, бъдете сигурни, че то ще стане по-зле!“ — б.авт.