автор: vamp

Хубаво е детството на село.
Това си мислих, докато въртях педалите на велосипеда към село Ведрово в ранното утро на събота. Щях да изненадам с неочаквано пристигане любимите бабички и синковеца.
Две поредни недели ходех там и когато последния път казах на детето, че сигурно няма да мога да отида следващата седмица сърцето ми се късаше.
Хубаво е на село, да. За мен поне ...
Ето, последното четири километра спускане от съседното село и влизам там където всяко лято детството ми беше пъстро и наситено с емоции.
В последния момент петък вечер отсвирих всякакви ангажименти за почивните дни.
И как не, като сърцето ми е там. Синковеца и бабичките, и моето Ведрово за десерт.
Влизам в селото, спускам се по надупчената улица и не обръщам внимание на пустошта наоколо. Някога оживените улици, къщи и градинки сега се рушат.
Аз виждам обаче вместо това куп деца тичащи след топка, или прелитащи с балканчетата в надпревара. Други бъркат между отворите на ограда нечия, за да докопат розовите малини и весел чичко ги подгонва на шега. Някои са кацнали на черницата пред библиотеката и след час са омазани от ушите до лактите с лилаво. А бай Георги библиотекарят, в чийто двор е въпросното дърво си прелиства книга отсреща, дими с ръчно навитата цигара и очаква някой келеш като мен да влезе да си избере книга от лавиците. Трети са си направили бент в реката минаваща край селото и се гмуркат в калната вода за ужас на бабите си по-късно.
Ех, хубаво е на село !
Сега в една на десет къщи има живинка...
Но в една от тях времето е спряло.
И там е сърцето ми.
Спирам отпред...
Деветдесет и една годишната ми баба е помъкнала кофичка с вода за да полее нещо из градинката.
Вижда ме и от вълнение разлива ценната вода ...
Прегръщам я, целувам я. Обичам я.
Само за това си струваше час да пътувам с влак и още два да натискам велосипеда !
После повтарям процедурата с майка ми, която не вижда добре и лошо чува, но ме е очаквала с шестото си чувство.
Синковеца изскача сънен от къщурката и ме затрупва с информация за изминалите пет дни.
Колко малко е нужно на човека за да изживее минутка щастие.
Тази минутка ми се стори час, ден, година, век ... а след ден, когато мислех да си тръгна изглеждаше само миг.
Набързо оправям спуканата гума от колелото на малкия и поемаме към река Луда Камчия. До съседното село Завет има чудно местенце за къпане и само след минути ще сме във вира заобиколени от водни кончета и плясък на вода.
Привечер поливам набързо градината, за радост на бабичките чийто поне двудневен труд съм спестил.
Колко им трябва на бабките да са щастливи.
Един син, внук, който да им даде обич.
Простичко е.
Ние българите го умеем, защото сме свързани с корените си.
Някои все пак го забравят, но настоящето е такова. Лошо.
Обаче добър човек ли си, от лошото добро става !
Почти вековната си баба Станка визирам.
Която с вече починалия ми дядо Велко са ми дали първите седем години. От които помня повечето. Защото са ги напълнили със спомени.
Седим вечерта на масата пред къщурката. Сипвам ѝ винце розе, доливам лимонада и чукваме наздравица. Говорим си.
- Не е живот вече, Гошо - казва ми с мъка. - Заради вас само ми се стои още, но не е живот ...
Гледам я и мълча.
Иска ми се да и кажа, не си отивай бабо !
Отидеш ли си, усещам че детето в мен ще умре ...
Кой съм аз, та въртенето на Земята да спра ...
Мислех на следващия ден следобед да си тръгна, но оставам още една нощ.
Нищо, че в понеделник сутринта трябва да тръгна по тъмно с мъждукащо фарче на колелото...
Всеки миг с любимите хора е колкото живот цял !
Сутринта в четири измъквам се тихомълком. Погалвам спящия ми син ...
Тръгвам ...
А само преди часове се борихме по леглата.
Карам в тъмното, но изпълнено със звезди и се радвам, че го оставям при добри хора на добро място.
Дано порасте добър човек !
На добро място. От нас зависи ...