Роуз забеляза, че част от мъжете вече се отправят към малко помещение, встрани от балната зала. Владимир поведе момичето натам. Озоваха се в удобен кабинет с не повече от 12 стола. На масата около тях имаше пури и уиски.
Роуз огледа мъжете.
Да. Бяха предимно мъже. Тя и Лилия бяха единствените жени тук.
Андрю и Нейтън следяха майка й неотлъчно.
Лилия се движеше грациозно и уверено.
Жената излъчваше авторитет, без да демонстрира прекалена арогантност. Беше спокойна, като ангел и беше нащрек, като хищник.
Мъжете си разменяха мрачни погледи, докато се настаняваха. Владимир също беше помръкнал. Помогна на Роуз да се настани на стола, сипа й чаша с уиски и се настани до нея без нищо да каже.
Роуз забеляза Пиер и Иван.
Нямаше председателско място, нямаше кой да води срещата, всички бяха равни.
След като се настаниха, без повече протакане един от мъжете се обърна към Лилия.
- Лилия наясно си със ситуацията. Какво ще правим?
- Няма ситуация, Коста. Не още. Казах ви, мисля, че прибързваме. – Лилия беше
подготвена за директни въпроси. Нападна я и Пиер.
- Ти ни гарантира, че това е вътрешен проблем.
- Кое те кара да мислиш, че нещо се е променило?
- Не ни обиждай, Лилия! – Предупреждението беше прието. Владимир реши да се намеси и се обърна директно към жената.
- Страхуваш се, че съм станал прекалено мощен опонент.
- Ти имаш амбиции, Владимир. И не ги криеш.
- Не, не ги крия. Но тези амбиции не застрашават бизнеса на Лори. Знаете отлично, че проблемът е личен. Между мен и Сергей.
- Проблемът спря да е личен, когато Лилия се намеси. – Всички се обърнаха към Иван, чийто глас едва се чу в залата.
- Защитавам бизнес интересите си. Аз определено деля един бизнес със Сергей. Или ще оспорите това ми право? – Иван поклати уморено глава и погледна Лилия остро.
- Стараем се да не предизвикаме прекалено внимание върху делата си. Сблъсъкът между две мощни организации, като вашите, не може да мине тихо. И двамата го знаете. Да. Застрашавате нашия бизнес. Лилия е наясно с последствията. Сигурен съм, че за това ти е дала толкова свобода, момче. Въпросът е ти доколко си наясно с последствията? – Владимир гледаше упорито в земята. Иван продължи. – Сергей имаше смелостта да те вземе като дете в България. Даваш си сметка, че ти спаси живота, нали? Ако не те беше взел под закрилата си, някой от нас щеше да те убие. Баща ти беше прекалено влиятелен. Казвам ти го в очите, за да не остане съмнение в някой от присъстващите.
- Единствения, който още се съмнява в това е дъщерята на Лилия! – Роуз погледна стреснато Владимир. Не очакваше точно той да я намеси в разговора. Не очакваше изобщо да е част от това. Лилия мълчеше. Владимир продължи.
- И за да не остане съмнение, ще се съгласите, че вече ще ви е трудно да ме убиете. – Няколко човека в залата се усмихнаха. – Оспорвате правото ми да разширявам бизнеса си. Това ще е прецедент и съм на крачка да го приема като лична обида. – Хората наоколо настръхнаха.
Вече на никого не му беше до смях. Владимир не беше променил доброжелателния си тон, но нямаше нужда. Посланието беше ясно. Хлад полази по гърба на Роуз. Иван го погледна мрачно.
- Смели думи и не без основание. Но няма нужда от подобни заплахи. Събрали сме се за да чуем какви са ви намеренията. Дотолкова, доколкото искате да ги споделите с нас, разбира се. И не го приемайте като намеса в бизнеса ви, защото не е. По-скоро се страхуваме за нашия такъв. Наясно сме, че тук в кликата има привърженици и на двата лагера. – Сега Иван отправи поглед към Лилия. Тя отговори спокойно.
- Намеренията ни са ясни. Аз смятам да защитавам своето. И дотолкова, доколкото сме основен източник на ресурси за организацията на Сергей, да, смятам да защитавам и неговите интереси.
- Моите намерения също са ясни. Ще се опитам да се върна в България, независимо от всичко!
- И без оглед на какви средства?
- Нямам намерение да прибягвам до нападение, ако това питаш, Иван.
- Не ме разбирай погрешно, Владимир. Набезите на Бентън, преди години бяха достатъчно показателни. България е малка държава. Изправят ли се двеста човека да нападат обикновено сиропиталище, това неминуемо се отразява в световен мащаб. Костваше ни много време и ресурси да потушим скандала.
- Не е същото.
- Така ли?
- Не е лично. Не е проява на отмъщение. Достатъчно умен съм за да не руша това, което ще искам да придобивам. И говоря за държавата. Нямам никакви претенции към наследството на Лори.
- И намеси Лия защото...
- Намесих Лия, защото Лилия не се съобразява с неутралитета на Турция. И никой от вас не беше в състояние да гарантира сигурността ми. – Роуз погледна Лилия, тя не го отрече. Владимир дори и не й обърна внимание, беше убеден в думите си. Сега погледна Иван. Той кимна неловко.
- Знаеш, че трудно можем да се противопоставим на Лилия и на хората, които представлява.
- Знам. За това се грижа сам за здравето си. Мое право е да се защитя.
- Никой не го отрича. Но според мнозина така не се защитаваш, а предизвикваш разярен тигър. – Лилия продължаваше да следи безучастно разговорът им, сякаш не ставаше въпрос за нея. Иван продължи. – Може да решите част от проблемите си тази вечер. За това сме се събрали. Само това предлагаме. Никой не е готов за преразпределение на пазарите. От доста време не е имало сериозен конфликт. Хората забогатяха, успокоиха се, станаха мързеливи. Нови размирици само ще ни навредят...
- Не трябваше да се връщаш в България! – Иван въздъхна. Лилия беше тази, която просъска на Владимир и не даваше вид на готова на компромиси. Говореше с тих но леден глас. Владимир й отговори хладнокръвно.
- Не завися от мнението ти. Не и след пет години!
- Не те моля да се съобразяваш с мнението ми. Но причината да се съберем тук си ти. Не го забравяй! Опитваш се да разрушиш мира в региона. Иван е прав.
- Ти му даде тази власт, Лилия. – Иван се намеси отново. – Не трябваше да му даваш такава власт! Не трябваше да го пращаш в Турция!
- Направих това, което менторът му поиска от мен. Не можехме да живеем и двамата в една държава. И всички знаете защо.
- И Лия няма нищо общо?
- Не и доколкото зависи от мен!
Иван поклати глава недоволно. Роуз не можеше да си намери място сред тия мъже. Искаше й се да не я намесват толкова директно в спора. Не беше подготвена за това. Винеше Владимир. Мъжът нарочно я държеше в неведение. А тя не можеше да си обясни защо.
Отново се оттеглиха отново в почивка. Роуз си даваше сметка, че през тези кратки и чести почивки мъжете обсъждаха проблемите дискретно, премерваха сили, прегрупираха се...
В съседната зала балът продължаваше. Лилия погледна Владимир и Роуз, но той й направи бегъл знак да ги остави. Майка й си излезе тихо, като й отправи нежна окуражителна усмивка. Владимир се изправи и се заговори тихичко с Иван. Бяха последните трима в залата. Роуз не чуваше за какво си говорят, но и не я интересуваше.
Нещата бяха прекалено сериозни. Вече нямаше нужда от обяснения, виждаше го, усещаше напрегнатата обстановка и си даваше сметка, че всеки един от присъстващите тук е смъртоносен и без съмнение е добре подсигурен някъде наоколо.
Кога и Владимир се беше превърнал в такъв?
Виждаше респекта и страха, който другите изпитваха към него. Не, тя не познаваше човека, с който спеше. И това я плашеше много повече от присъствието на всички главорези тук.
Роуз се чудеше, докато се опитваше да изтласка личната си преценка назад, дали хората не бяха прави? Дали неутралитета не беше нарушен? В края на краищата Владимир беше изпратен тук като наблюдател, а постепенно бе успял да узурпира цялата територия. Лилия не допускаше подобни грешки, не и с опитни ръководители, като Сергей и Андрю. Какво се беше объркало?
Не усети кога са останали сами с Владимир. Той седна до нея и я обърна с целия стол към себе си. Бяха прекалено близо един до друг. Притеснително близо. Роуз си пое дъх и го погледна в очите.
- Как си? – Не този въпрос очакваше. Не очакваше изобщо съчувствие от него. Но Владимир беше сериозен и чакаше отговор.
- Искам да се махна от тук.
- Не! – Мъжът поклати глава категорично. – Имаме още работа.
- Каква работа? Вие няма да се разберете. Нито един от двама ви няма да отстъпи. – Роуз беше отчаяна и след цялото количество алкохол, което беше погълнала, не можеше да крие емоциите си. Владимир я наблюдаваше внимателно.
- Ти искаш ли да отстъпя?
- Да! – Владимир се развесели от категоричния отговор.
- Прекалено спонтанно! Това не си ти, скъпа. Трябва по-често да те напивам. – Роуз не реагира на закачката му.
- Имам нужда от кислород. – Владимир премести ръцете си от облегалките на стола и обгърна нейните ръце.
- Повтаряш го доста често напоследък.
- Задушаваш ме.
- Отпусни се, Роуз! Това е от шока.
- И кой е виновен за това?
- Ти си много умна, скъпа. Колкото по-малко информация ти подавам, толкова по-лесно ще те манипулирам. Повярвай ми, няма да те подценя!
- За Бога, Владимир! Три години живях в относително спокойствие, далеч от вас и кървавите ви разпри. Не ме изкарвай някакъв зъл гений. – Владимир се усмихна, но не коментира.
- Важното е да повярваш вече, че нищо лошо няма да ти се случи. Довери ми се, Роуз! Довери ми се и ще се успокоиш. Не е нужно да се бориш с мен.
- Не се боря.
- Бориш се. Упорито и тихо. Чета го по всеки поглед, който ми отправяш. Недей! Ще се саморазрушиш! И не се залъгвай. Мога да се справя с конфликта тук и с конфликта в къщи. Подготвен съм за това. Ти? Определено не си.
- Знам, Влад. Просто нямам сили.
- Ела! Права си. Имаш нужда от чист въздух. – Владимир помогна на Роуз да се изправи и я поведе навън като я придържаше леко. Наметна й палтото и двамата излязоха на външната тераса.
Роуз се загледа в града пред себе си. Беше прекрасно. Светлините на нощен Истамбул я заслепяваха. Студения въздух й подейства добре. Тя погледна Владимир, който се беше облегнал до нея на парапета. Докато Роуз се любуваше на пейзажа, Владимир съзерцаваше нея. Наслаждаваше се на красотата й. Тя отвърна на погледа му.
- Как е да живееш така?
- Как?
- Без родители, в постоянен страх, че някой иска да те убие?
- Ти също растеше без родители.
- Не е същото.
- Не, права си. Не е същото. Ти растеше сред други деца, добре защитена... И да! Били сте враждебни помежду си, но по чисто детски начин. Аз на десет години вече тренирах по осем часа на ден. На 15 убих първата си жертва. И през цялото това време, докато растях, се оглеждах някой да не убие случайно мен.
- Сергей нищо не ти е спестил, нали? – Владимир се усмихна.
- Не, нищо не ми спести.
- Защо те прибра? Той е боготворял Алек.
- Не е могъл да ми подпише смъртната присъда. Иван вече ти каза. Нямало е къде да ме скрият. След Лилия не беше останал буквално и един жив член на Чеченската армия. А Бог ми е свидетел, Армията имаше достатъчно врагове.
- И Сергей е решил да те вземе под своя опека.
- Да. Тогава той е действал вече като свободен агент в организацията на Марк. Не му се е налагало да се съобразява с никого. Не му се е налагало да се съобразява и с Лилия, защото тя е изчезнала от сцената. И така, на десет години станах антитерорист.
- Мразеха ли те другите в екипа?
- Да.
- Страх ли те беше от тях?
- В началото. Много скоро започнах да го пребивам.
- И Сергей не те спря?
- Сергей ме насърчаваше. Това беше най-добрия урок, който научих от него. Да разчитам само на себе си, собствения си интелект и силата си.
- Да, Сергей е добър учител.
- Единственото, от което се страхувах, беше авторитета на Сергей.
- Същият, който се опитваш да разрушиш сега. – Владимир се усмихна отново.
- Не си толкова наивна. Знаеш, че действията ми не са продиктувани от егото ми, нали?
- От какво са продиктувани, тогава?
- Самозащита. Оцеляване. Наречи го както искаш. Аз съм умен стратег, Роуз. Няма да позволя да ме затрият. Имам достатъчно власт да се докажа и сам в този свят.
- Правиш го по много брутален начин.
- Това е единствения начин, който познаваме.
- Не съм съгласна. Щом си достатъчно умен, можеше да избегнеш директния сблъсък с опекуна си. – Владимир поклати глава.
- Лилия не можа да се примири с мен. Прекалено много й напомням за Алек и баща ми. Колкото по-важен ставам в Европа, толкова повече конфликтът ни ще се задълбочава. Майка ти е като змия, Роуз, търпелива е, но хапе отровно. Дори и сега да ме обвиняват, че действам агресивно, не може да не си дават сметка, че това е неизбежно. Ако придобия повече власт, а аз ще придобия, Лилия ще се опита да ме пречупи. Защо да чакам да го направи? Защо да не придобивам власт, докато отслабвам нейната?
- Сергей не е под нейна власт.
- А под нейна протекция. – Владимир звучеше саркастично. И Роуз не можа да не се съгласи с него. Даваше си сметка, че е прав. Но все още не искаше да го приеме. Та тя беше от другия лагер. Той разкъсваше семейството й.
- Ще ти кажа и още нещо, Роуз. България се управлява не от един човек. Знаеш за какво ти говоря, нали?
- За троицата.
- И не нападнах майка ти, нали? – Роуз го изгледа невярващо. Какво й казваше? Защитил е родната й майка преднамерено?
- Защо ми казваш всичко това? – Тя все още асимилираше думите му.
- За да се почувстваш по-уверена. Изглеждаш съсипана, Роуз. Трябва да се стегнеш!
- Това заповед ли е?
- Безусловна. – Роуз въздъхна. Беше лесно да се каже. Можеше ли да го направи?
Преговорите продължиха цяла вечер, както беше предположил Владимир. Преговори все пак имаше. Лилия и Владимир се опитаха да водят диалог. Но и за двамата беше особено трудно. Владимир не отстъпи по отношение на Роуз. Държеше тя да остане при него като гаранция. Лилия не настоя Роуз да се прибере, с което косвено потвърди, че има реална заплаха за сигурността на Владимир. Това изнерви момичето до крайност. След всичкия алкохол и ужасното главоболие, което я налиташе, тя се изправи срещу майка си.
- Тикаш ме в ръцете му. – Лилия я погледна тъжно и отговори сериозно.
- Роуз. Той ме изнудва с теб. Не мога да го накарам да те освободи.
- Не можеш ли? За какво ти е организацията на Сергей? За какво ти е собствената ти школа? – Въпреки нервите си, усети как цялата зала настръхна. Лилия гледаше студено пред себе си, но следите от умора се бяха изписали на лицето й.
Владимир даваше вид на спокоен, но стисна болезнено китката на Роуз под масата. Иван реагира най-остро.
- Нямаш правото да предизвикваш нов конфликт в региона, Лия! – Роуз изобщо не се уплаши. Не познаваше този човек и не изпитваше необходимия респект към него. За това му просъска студено.
- Не съм в позицията да предизвиквам какъвто и да е конфликт. Аз съм в ролята на разменна монета, което автоматично означава, че нямам никаква власт над решенията в тази зала.
- А искаш ли да имаш? – Гласът на Владимир беше кадифен и измамно любезен. Косата на Роуз настръхна. Спомни си целия им разговор. Спомни си, че я беше предупредил, за това. Че тя може с една дума да повлече цялата Организация на Сергей във война. Даде си сметка, че ще е причина за смъртта на много любими хора. Даде си сметка и че смърт ще има. Владимир нямаше да се поколебае да отвърне на удара. Не. Той само чакаше повод да го направи.
Роуз му хвърли злобен поглед и поклати отрицателно глава. Нямаше избор. Знаеше, че и Лилия няма. Владимир щеше да я задържи в Турция, докогато си пожелаеше и тя нищо не можеше да направи. Престана да следи разговора в залата. Чуваше като в просъница как Лилия спори с Коста. Иван също се намесваше от време на време. Роуз погледна замаяно Владимир. Той отново я наблюдаваше внимателно.
- Няма ли друг начин да се защитиш от Лилия? Не можеш да се криеш зад мен постоянно. – Сега, когато никой не ги гледаше, Владимир й хвърли развеселен поглед и й прошепна в ухото.
- Не се крия зад теб, скъпа. Възползвам се от теб!
....................................................................................................................................
Роуз се събуди сама в леглото. Беше късна сутрин, слънцето грееше силно в стаята й, но тя обожаваше да се събужда на слънце.
Владимир не беше дошъл при нея тази нощ. Спомни си как я беше носил буквално на ръце от джипа до леглото й.
Тя проспа почти целия ден, и нощта след това, и сега се почувства добре. Не съвсем възстановена, но главоболието беше изчезнало, както и постоянната тревожност.
Да, срещата я беше съсипала и физически, и психически.
След първия и единствен разговор с Лилия на бала, Владимир повече не им позволи да се усамотят. Роуз само предполагаше, че по този начин притиска майка й, и не му пукаше, и грам, какво коства това на самата нея. А на Роуз й костваше много.
Не беше предполагала, че Владимир е способен на такава жестокост. Или какво изобщо си мислеше Роуз? Та тя не познаваше Владимир. Да, бяха заедно преди години, но тогава беше с едно наранено и самотно момче. Сега, Владимир не изглеждаше нито наранен, нито самотен. Напротив. Беше циничен, арогантен, беше склонен прекалено лесно да мачка другите. И беше решен на това.
Роуз си наложи да стане от леглото. В главата й отново запулсира тъпа и упорита болка. Опита се да се ориентира за ден и час. Неуспешно. Минути по-късно излезе от банята, за да намери на масичката аспирин и чаша вода. Спалнята, разбира се, беше вече оправена. Не я интересуваше кой се грижи за нея и как усещат, че е станала. Беше започнала да изпада в апатия. Погледна към бара, там вече имаше кафе, сок и плодове. Подмина храната и си взе чаша с кафе. Залепи се за огромните прозорци и се загледа във водата пред себе си.
Не знаеше колко време стои така. Изведнъж на вратата се почука леко. Роуз се стресна. Владимир не чукаше, преди да влезе, а другите не смееха да я безпокоят. Спусна се към вратата и се спря рязко. В стаята се появиха верните й телохранители.
- Какво? – Тя се задави. Не беше проговаряла от доста време и сега гласът й секна. Майк и Бранко я гледаха сериозно. Бранко пръв се окопити.
- Роуз. Здравей, скъпа. Ние сме. – Майк продължаваше да стои втрещен, сякаш се страхуваше да не повреди нещо. Роуз започна бавно да реагира. Спусна се към Бранко и го прегърна горещо.
- Как ви пусна тук? Къде е Боян? Добре ли са всички в къщи? – Роуз се откъсна от Бранко и прегърна горещо Майк. Мъжът все още не беше помръднал от средата на стаята. Едва сега промърмори.
- Какво ти е направил, момиче? Виж се. Не приличаш на човек. – Роуз се засмя нервно.
- Добре съм. Вече съм добре. – Роуз повлече и двамата със себе си. Настаниха се на огромния диван. Зяпна Бранко в очите и зачака. Беше очевидно, че Майк не е в състояние да дава адекватни отговори. Бранко се усмихна, разбирайки.
- Боян ни нареди да дойдем и да те пазим.
- Да ме пазите?
- Да. Да те пазим. Все още не можеш да напускаш Турция, но Владимир се е свързал със шефа и са се договорили около теб да има познати хора. Сигурно доста си го стреснала.
- И не само него. – Майк промърмори едва.
- Добре съм!
- Не си добре. Приличаш на призрак. Какво си мислеше, че правиш? – Роуз погледна остро Майк. Тонът му не й хареса.
- Ти какво си мислеше? Бях отвлечена, бях хвърлена в леговището на най-големите главорези в региона. Майка ми и любовникът ми ме използват като разменна монета. Имам право да се почувствам несигурна. Не мислиш ли? – Майк клатеше яростно глава.
- Не, не мисля. Всичко това няма значение. По-силна си от тези неща.
- Но съм сама! – Майк въздъхна и се облегна ядно на дивана. Бранко сякаш не се разстрои от лекия спор между двамата. Започна да разтрива раменете на Роуз, като й се усмихваше окуражително.
- Просто е уплашен от вида ти. – Роуз въздъхна на свой ред.
- Какво става у нас? Кажете ми.
- Знаем само, че оставаш тук при Владимир. Той не е много разговорлив, така че не мога да предполагам какви са бъдещите му планове. Но подозирам, че ще се задържим тук доста, щом викна и нас за подкрепа...
- Защо не ми каза, че ще идвате?
- Владимир замина, Роуз. Не е в Турция. И не знам кога ще се върне. Знам само, че ти не си била много добре след срещата и е решил, че около теб трябва да има познати хора. След като няма да е наоколо за да те пази...
- ...и от мен самата...
- ...и от теб самата! – Бранко не отрече.
- Не рискува ли прекалено? С вас? До мен? – Майк се усмихна горчиво.
- Не познаваш гаджето си! Нищо не рискува. Даде ни да разберем, че ако по някакъв начин нарушим условията му, последствията ще са главно за твоя сметка и няма да са приятни. Повярвай ми! Нито аз, нито Бранко ще пристъпим заповедите му.
- Боже, колко страшен бил Владимир! – Роуз се шегуваше, но гласът й беше прекалено злобен. И тя и Майк бяха язвителни и изнервени. Само Бранко успяваше да запази присъствие на духа. Майк продължи.
- Казах ти. Преди години. Не се забърквай с този човек!
- Няма да го забравиш, нали?
- Не.
- Не ми помагаш.
- Тук съм да те пазя. Не да ти помагам.
- Не! – Роуз поклати глава категорично. – Тук съм добре пазена. Не се нуждая от защита. Искам си приятелите. – Роуз гледаше упорито Майк, докато накрая той не издържа и сведе виновно поглед.
- Знам. – промърмори той. – Тук са приятелите ти. Бъди сигурна. Просто ми обещай да се стегнеш. Да се погрижиш за себе си.
- Обещавам. – отдъхна си Роуз. – Аз дори не знам кой ден сме.
- Сряда. – Бранко се обади. – Спала си две денонощия. Трябва да си много гладна.
- Не съм.
- Това вече не е на добро.
- Но мускулите ме болят ужасно.
- Ще ти оправим мускулите. Ще потренираме заедно. Ще се разхождаме заедно. Ще си говорим много. Заточението може да се окаже приятно, дори. Все пак виж се, живееш в палат.
- Как е Дани? – Бранко отговори простичко..
- Ще се оправи. В края на краищата не той е отвлечен.
- По всеобщо мнение и аз не съм.
- Да. – Бранко се засмя. – Всички говорят, че Владимир те е взел тук пряко волята ти и същевременно никой не вярва в това. Някак си ти и Владимир вървите заедно.
- Бранко! Гледай си работата!
- Искаше истината, момиче. – Бранко се засмя. Роуз не издържа и се насочи към бара. Извади три бири и се върна при приятелите си.
- Бранко, разкажи ми нещо за в къщи. Кой каза на Дани? Боян как прие действията на Владимир? – Бранко се облегна на дивана и се усмихна.
- Боян се стегна. Много бързо. Наложи му се, както и на всички нас. Дочакахме завръщането на Лилия в бойна готовност. До колкото ми е известно още сме в такава. Изчезването ти хвърли в смут всички шефове, не само майка ти.
- До колкото разбрах, Лилия е очаквала подобна реакция от страна на Владимир.
- Не. До последно вярваше, че Владимир ще се въздържи да те намесва. Оказа се по-безскрупулен, отколкото очаквахме.
- Къде бяхте вие, когато ме прибра?
- В МОЛ-а. С Боян и още четирима от главорезите на Владимир. Не ни дадоха дори шанс да те доближим. Гледахме как Владимир идва до теб и как тръгвате заедно и не можехме да направим нищо. След това се прибрахме в Академията. Лилия прие новината хладнокръвно. Боян още не можеше да си прости, че те е изпуснал, Андрю...
- Какво Андрю?
- Побесня. Буквално. Никога не съм го виждал толкова зле. Нахвърли се върху Сергей с думите „Ти и твоето копеле” и изчезна. Повече не проговори на Сергей.
- Изглеждаха спокойни на коктейла.
- Разбира се. Какво очакваш от тях? Та те са професионалисти. – Бранко погледна замислено Роуз. – Андрю наистина взима щастието ти присърце.
- Да, той ме е отгледал.
- Дани беше наистина добър вариант за теб. – Роуз се стресна от гласа на Майк. Беше тих и отчаян, но си беше Майк. Бранко заклати отрицателно глава.
- Глупости. Дани беше цивилен. Роуз щеше цял живот да живее в лъжи.
- И спокойствие.
- И ти не си вярваш.
- Не. Може и да си прав. А и тя обичаше Владимир едно време. – Роуз дори и не обърна внимание на безсмисления им разговор. Беше до болка свикнала с мъжката им логика. Остави ги да си говорят за нея, все едно я нямаше. Беше потънала в собствените си мисли.
- Сякаш всички сте вярвали, че този живот ще ми омръзне и ще се върна в Академията. – Двамата млъкнаха и я погледнаха за момент. Майк поклати глава.
- Всички, скъпа. Освен теб.