автор: verysmallanimal

Шантав народ са това гърците, ей! Уж комшии, уж туй-онуй, ама такива дивотии измислят, да ти падне шапката. Нимфи, кай, има – шляят се из горите и покрай реките едни такива засукани моми, танцуват, песни пеят. И най-важното – мераци разпалват.
Може бе, може и така да е.
В наше село нимфи няма. Е, вярно, че оная година Мико Вачкин се запиля да търси една нимфа, ама намери ли я – никой не знае. Не че Мико е калпав или лъжец някакъв, не – ама като вземе някой да ти разправя такива работи и се улавяш как си мислиш: Бе тоя май нещо, а...?
Та наш Мико Вачкин си беше момче нормално, даже симпатично, ако светлината не е много ярка. Ставаше с петлите, лягаше с кокошките и на заплата черпеше половината кръчма. Само половината, защото другите бяха преселници от Запалня, дето надойдоха, като направиха язовир Жребчево. Не бяха лоши хора, ама преселници бе, демек чужди хора. Та живееше си Мико кротко, изтрезняваше овреме, подстригваше се всеки месец, а в петък вечер теглеше една контра на физиономията си със стария бръснач на дяда си, та замязваше на прясно изорана нива. Петъците са бамбашка – в столовата на дърводелския цех имаше я танци, я представление някакво, я среща с изтъкнат окръжен културтрегер. И естествено, на такива мероприятия се събираше цветът на селото – и мъжки, и женски. По-простите пиеха в кръчмата, надничаха през прозорците и се чудеха дали пък тая вечер няма да докарат някоя сръбска певачка. А на другата сутрин, като разберяха, че никаква певачка не е имало, се радваха, че не са изтървали нещо особено. Да, ама то като тотото – хай си прескочил седмица, хай са излезли твоите числа.
Тъй стана и оня петък – уж нещо лекция за жените, уж за осеменяването на кравите, а то какво – докараха една група музиканти от града. Трима момчурляци – брадясали и косясали като таласъми и едно девойче. Опънаха едни жици, едни микрофони – не можеш мина без да се препънеш. Лекторът за кравите помърмори известно време, ама види се и на него не му беше интересно, та претупа лекцията и се курдиса на първия ред да слуша музиката. Покачи се групата на сцената, единият бъзикна нещо микрофона, та говорителите изпищяха на умряло и започнаха – момчетата свирят, а момата пее. Ама пее, ти казвам! Туй Тоника, туй Лилито, туй някакви ябанджийски песни – пее, та се къса. Пък с една тюлена бяла рокличка – да я изядеш направо! Там бях, та знам. Мико нея вечер се беше включил в един ловджийски спор в кръчмата и така, неусетно, сред викове и псувни с какъв номер сачми и от колко метра можеш да катурнеш мечка стръвница, изтървал представлението. Имало, разбира се, и по-трезви гласове, дето казвали, че ако е стръвница мечката най-важното е да не се спънеш като бягаш, ама те потънали в данданията. Насред пренията вратата с трясък се отворила, показал се Боре Мискинина и ревнал:
- Еййй, заплеси, изтървахте певачкате бе!
Тутакси оставили мечката саминка насред гората и всички се емнали към дърводелския. А там – последна песен. И не коя да е, ами ‘Продават се, мамо, белите манастири’. Изкарали те песента, ама гласовитата кръчмарска тумба като ревна: Биииис, бииис! Е, няма как, повториха, после потретиха. И ти остави друго, ами докато пееше, девойката гледала право към Мико. Той туй го разправя де – че се вторачила в него и гласът й взел да потреперва чак. Като свърши цялата гюрултия музикантите си събраха набързо партакешите и взеха да ги товарят на микробуса, с който бяха дошли. Останалото от Мико го знам, та ако нещо не е баш както трябва, негова е вината, не моя.
Без да отлепва поглед от певачката, нашият се отправил към микробуса, решен на всичко – зер тя него гледала, за него пеела. Хубаво, ама напреде му се изпречила майка му, чина Дена:
- Къде хукна бе, Мико? Ми не си вечерял бе, мама!
Ей толкова било нужно, та да изгуби от поглед момата. И докато успокоявал майка си, че утре ще вечеря, сторило му се, че момичето не се качило с другите в микробуса, ами се шмугнало в храсталака, дето започва току зад цеха. Тя в храстите, Мико след нея – тъмно, ама вълк от тъмно бои ли се? Тук се шумне – Мико насам; там се шумне – Мико натам. И през цялото време напреде му се мержелее оная ми ти бяла рокличка. Прецапал през поточето и задълбал в гората. Пък тя нашата гора не е като хорските, с полянки и просеки, не – гъста, тъмна, осеяна с оврази и дънери на стари, изгнили дървета. Взирал се той, ама можеш ли видя нещо в тая тъмница? И така – по слух – пукали съчки, шумкали клонки и нашия държал следата, както се казва. Колко е търчал така, той не знае, ама по едно време стигнал до ямите. Те, тия ями, са от едно време още, когато ровеха за медна руда. Имало било жила някъде около селото. Трици има – нищо не намериха. Ама ямите си седят – дълбоки и опасни – та като му изчезне на някого коза, ние казваме, че ямата я глътнала. И точно там чул нашият тихо изпискване. Бре, рекъл си, халоса се девойката в ямата. Доближил внимателно, погледнал надолу, ама то какво – една тъмна тъмница само. Ами сега? Свил ръце на фуния и викнал:
- Ей, момиче, да не падна в ямата?
А отдолу се чуло:
- В ямата, в ямата...
- Не бой се, аз съм – Мико!
- Мико, Мико...
Ха сега де! Паднала е, значи, девойката в ямата и сега го вика. Огледал се нашият и пак викнал:
- Не бой се, аз ще те извадя, само почакай!
- Чакай, чакай...
- Бе няма какво аз да чакам, сега ще нахвърлям клони вътре и по тях ще се изкатериш навън.
-Навън, навън...
Че като започнал – събира паднали клони и хвърля в ямата, събира и хвърля – цял час, та и повече. По едно време пак се навел и викнал:
- Какво става, там ли си?
А от ямата – нищо.
Мамка му, затрупах я! – Изплашил се Мико. Навел се повечко и бам – паднал в ямата. Дълбоки са тия ями, ама той нали хвърлял клони, пък и с годините те се пълнеха с какво ли не, та оцелял. За някое време май загубил съзнание, но после се даврандисал. Одран, ожулен, но жив. Тъй изкарал до сутринта, а като се развиделило взел да рови наоколо си за момичето. Тук момиче, там момиче – няма я. Хубаво, че имало няколко по-големшки и дебели клони, та криво-ляво изпълзял навън. Седнал и се замислил – ако аз можах да изляза, рекъл си, значи и тя е могла. Сигурно докато съм бил в безсъзнание, тя се е изкатерила. Гледай ти каква лошотия – аз се чудя как да я спася, а тя да вземе и да избяга. Станал и се огледал – там, в него край на гората има сигурно трийсетина такива ями – къде да я търси? Повикал, покрещял наоколо и решил да се върне в село, да вземе стълба и въже и да продължи диренето.
Помня как се появи у дома – на човек не мязаше, тъй окъсан и изподран.
- Имаш ли – кай – въже, ама дълго да е, че у дома все някакви сиджимки, за нищо не стават.
Опитах да го разкандардисам, ама то такъв инат, от дума не разбира. Дадох му въже, дадох му и една кука, дето с такива сваляхме трупите едно време в горското и наш Мико се замете в гората накъм ямите.
Две седмици така – отива, спуска се в някоя яма, рови там цял ден, а вечер се връща – да хапне и да почине.
Тъй се случи, че Койчо, на казанджията голямото момче, имаше път към града – отишъл той, свършил си работата, а като седнал в едно кафене да си почине и да изпие една бира, видял певачката. Седяла си тя там, с ония момчета от групата, пиела си лимонадата и изглеждала съвсем жива и здрава. И като се върна, право у микови – тъй и тъй, твойта мома е в града, рекъл му. Още на другия ден се грабнаха двамата и отидоха в града. Отишли в онуй кафене и огледали момичето, дето си пиело лимонадата.
- Аааа, не – рекъл Мико – не е тая. Оная, мойта, е някак по....абе по-друга е!
И тъй Мико Вачкин слезе във всичките трийсет ями, изръшка ги до една, но нищо не намери. Майка му орева орталъка, че момчето й се е чалнало, хората му се присмиваха, ама наш Мико излезе корав:
- Смейте се вие, смейте се, ама тая жена е за мен нарочена и толкоз!
И един ден нарами една раница с малко храна и дрешки, яхна велосипеда и отпраши по шосето. Къде отиде, накъде се запиля, никой не знае. Вече цяла година го няма, че и на майка си не се обажда, проклетникът. А тя горката ката ден пали свещ в църквата, моли се на бога и току пита попа:
- Кажи бе, отче, кажи – ще се върне ли детето ми? Прошка за него ще има ли? А за мен?
Попът само сумти и се чуди накъде да погледне, щото според него тая работа е поганска, а не християнска и нашият господ пет пари не дава за такива диванета като Мико Вачкин.
Пък от тия калпазанки – нимфите, имало една, Ехо й казвали, дето само повтаря каквото си й казал. Като я питаш, например, кой е там в гората? Не ти отговаря като хората, ами все повтаря:
- В гората, в гората...
Е, питам аз, туй сега човешко ли е? Ами! Загубена работа