Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 387
ХуЛитери: 1
Всичко: 388

Онлайн сега:
:: Lamarinnn

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЖените_Лия_двадесет и първа глава
раздел: Романи
автор: tvoiapoznata

До края на деня момичето си намери работа. Тя наистина обиколи и разгледа подробно къщата.
Роуз обожаваше хубавите къщи. Обожаваше интериорния дизайн. Не можеше да не се впечатли от прекрасната подредба. Стилна, изчистена.
Това, че не видя нито един охранител наоколо допринесе за мира в душата й. Хората бяха тук, но дискретни. Не попречиха по никакъв начин на хубавия й ден. Тя имаше време да подреди мислите си и изводите, до които стигна, не й харесаха.
Тук, в тази къща, в къщата на Владимир, тя се чувстваше добре.
Съвсем нямаше усещането, че е в капан. Колкото и да го отричаше пред себе си и пред останалите, до Владимир тя беше спокойна. Усещаше сигурност. Сякаш нещата си идваха на мястото.

Е, това си оставаше само един сън за Роуз. Трябваше да се случи много повече от една бурна нощ, за да промени целта си.

Владимир си оставаше неприятел, и заради делото на баща му, и заради собствената му политика. Фактът, че осъзнаваше тя самата в каква позиция се намира в момента, само засилваше безсилието й. Роуз помръкна изведнъж. Това. Цялата тази ситуация щеше да я превърне скоро в много лабилна жена с неясно бъдеще.
Роуз не искаше да остави сегашния си живот. Беше успяла да се противопостави на близките си, щеше да държи настрана и Владимир. Проблемът беше, че да държиш на страна Владимир, е все едно да се надлъгваш с дявола. Никога не печелиш. Но не можеш да се откажеш.
През деня Роуз успя и да се наспи. Наистина беше изтощена, а и винаги спеше добре. Когато се надигна от леглото беше вече шест часа. Отправи се към кухнята бодро. Владимир се беше постарал. Имаше прекалено голямо разнообразие от вкусотии повечето бяха от турската кухня. Отправи се отново към трапезарията с парче баклава в едната ръка и салфетка в другата. Можеше да си пусне филм.
Можеше.
Владимир влетя през входната врата с още един мъж и я спря по средата на пътя. Хвърли й бърз одобрителен поглед и продължи към трапезарията с багажа. Роуз изяде на бързо баклавата и се погледна. Беше в син памучен панталон, с ниска талия и доста широк, носеше и чисто черно потниче, което оставяше стегнатия й корем открит.
Тя тръсна раздразнено глава и последва Владимир. Той вече беше разтоварил багажа и й подаде една кутия. Роуз си изплакна ръцете и я пое.
- Какво е това?
- Тоалета ти за довечера.
Роуз извади роклята от кутията и го зяпна учудено.
- Тази рокля?
- Да. Тази рокля. – Роуз гледаше невярващо нежната сатенена рокля в ръцете си. Беше бледо жълта, с дълбоко деколте, изписана с нежни златисти нишки и доста къса, както успя да прецени.
Да, роклята беше прекрасна и на нейното тяло щеше да стои прекрасно. Но тя не искаше да носи това нежно парче сатен на срещата с дузина от най-опасните главорези в Европа. Как щеше да се появи в този тоалет? Постепенно учудването й премина в ярост.
- Няма да сложа тази рокля.
- Нямаш причини да не я сложиш.
- Не съм ти някоя компаньонка. – Владимир я гледаше спокойно. Отпрати охраната с един жест и се отправи към кухнята. Роуз хвърли роклята на дивана и го последва.
- Не ти ли харесва роклята?
- Каза ми, че съм тук, като гаранция за срещата с Лилия.
- И другите в кликата.
- И другите в кликата.
- Не! Боян ти каза това. Аз просто ще се радвам на компанията ти. – Владимир си играеше с Роуз и това я вбеси още повече.
- Как смееш? Толкова малко ли уважаваш Лилия? Толкова малко ли уважаваш мен? – Роуз беше изгубила контрол. Отново. Тресеше се цялата и силно желаеше да го убие. Владимир я доближи и я хвана здраво за раменете. Застави я да го погледне и просъска.
- Успокой се! Веднага! Не се владееш. Дишай, Роуз, дишай дълбоко! – Роуз се опита да се овладее. Пое си дълбоко въздух. Владимир не беше отхлабил хватката си. Гледаше я право в очите, все така спокоен и хладнокръвен.
- Имаш един час да се оправиш за вечерта. Ти ще решиш как да те закарам на срещата. Само те предупреждавам. По пищност тази среща ще засенчи всичките балове, на които си ходила до сега. Така, че моя съвет е да се постараеш да бъдеш красива. – Владимир пусна рязко Роуз и излезе от стаята.
Роуз се спусна към спалнята си, все още безмълвна. Там вече я чакаше едно момиче, българка. Един час по-късно тя се отправи към трапезарията. Владимир я очакваше вече с още двама мъже. Той беше ослепителен. В черен смокинг и чисто бяла риза, Владимир не приличаше на убиец, а на най-обигран джентълмен.
- Последвала си съвета ми? – Гласът му беше лишен от емоция, но не успя да скрие възхищението в очите си.
Да, Роуз беше красива. Роклята прилягаше идеално на бледия й тен. Буйната й коса беше приплетена в красива прическа на тила. Две-три къдрици бяха спуснати небрежно по лицето на момичето. Гримът беше вечерен. Наситени в прасковено сенки, силна спирала, розово червило. Всичко пасваше идеално на виолетовите й очи. Носеше огърлицата, която Владимир беше оставил, и обици, дълги, нежни и в тон с огърлицата.
Владимир подаде на Роуз бяло вълнено палто и й помогна да го сложи.
След час те вече влизаха в пищната бална зала на луксозен хотел в центъра на Истамбул.
Роуз онемя пред гледката, на която попадна. Озова се пред истински коледен бал. Успя да изброи около 30 агента сред всичките стотина гости на бала. Владимир беше прав. Хората тук бяха облечени в скъпи тоалети, мъжете бяха във фракове, жените в пищни бални рокли, всички до една.
Роуз трябваше да си припомня на ум, че повечето от тези хора бяха ако не терористи, то закоравели престъпници и главорези. Тук се бяха събрали корумпирани политици и техните най-големи врагове. И всички се усмихваха и говореха неформално.
На Роуз й се зави свят от цялото това лицемерие. Но по един или друг начин това, лицемерието си беше съвсем в реда на нещата тук. Защото Турция не беше опасна територия за тях. Неутралитета й се пазеше особено строго и ако някой посмееше да го наруши, последствията за него, за бизнеса му и за живота му, щяха да са фатални.

Роуз погледна Владимир. Той оглеждаше спокойно присъстващите, но държеше здраво ръката на момичето. Сякаш се страхуваше, че ще я изтърве, че всичко това тук ще й дойде в повече. И беше прав. Както винаги.
- Защо не ме предупреди за това фиаско? – привлечен от въпроса, Владимир обърна поглед към нея.
- Предупредих те.
- Така ли?
- Роуз, ти си прекрасна. Не трябва да се притесняваш.
- Не се притеснявам. Накара ме да се чувствам като глупачка в дома ти. Това ме ядосва. – Владимир се усмихна.
- Заслужи си го.
- Какво?
- Заслужи си го. Обиди ме, като реши, че те взимам за компаньонка.
- Трябва да признаеш, че не съм далеч от истината. Още не си ми казал каква е моята роля тук. След като и за двама ни е очевидно, че няма да ми навредиш. – Владимир се усмихна по-широко.
- За двама ни, да, скъпа. За всички останали ти си дъщерята на Лори и си ми нужна като гаранция срещу нея и хората й.
- Жесток си.
- Практичен съм.
- Лилия не е глупава. Знае за връзката ни или поне, че сме имали такава.
- Лилия знае, че си силен човек, но няма да рискува здравето и щастието ти. Не и докато спиш под моя покрив. – Владимир бавно насочи Роуз към масата с питиетата.
- Ще усети! В момента, в който ме види, ще усети, че съм добре.
- И въпреки това, ти ще се прибереш с мен. И любимата ти майка ще го знае през цялото време. – Роуз въздъхна. Въздържа се от коментар. Знаеше, че каквото и да предприеме тази вечер, Владимир щеше да постигне своето. Беше способен на това и беше обмислил всичко. За това се примири. Пое чашата с шампанско и се обърна към някакъв мъж, който току що ги беше доближил.
- Я виж, я виж, каква прекрасна двойка. – Владимир се усмихна студено, но не каза нищо, явно познаваше мъжа. – Роуз, нали? – Продължи той. – Не е учтиво да те заговаря така някакъв непознат тип. Ще се радвам ако галантния ти придружител ни представи все пак. Егоистично е да те държи цяла вечер за себе си. Ти си истинско бижу, скъпа.
- Да, мога да разчитам, че ще оцениш подобаващо придружителката ми. Роуз? – Владимир се обърна мило към момичето. – Това е Пиер, мила. Не е особен привърженик на идеята за Академията.
- Това не беше нужно, Владимир. Особено от теб. Сред средите се носи слух, че си се превърнал в мишена номер едно за Лилия. – Владимир се усмихна чаровно.
- Добре съм запознат със слуховете. И те уверявам, борбата с Лилия е била изпълнена винаги с много страст и тръпка. А удовлетворението от победата ще бъде неописуемо.
- Да. – промърмори Пиер. – Стига да доживееш, за да му се насладиш. – Владимир вече се засмя.
- Трогателна е твоята загриженост, Пиер, наистина. И не се притеснявай! Умея да оцелявам. Очевидно.
- Виждам, виждам. – Пиер хвърли многозначителен поглед към Роуз. След това се извини и ги остави. Роуз погледна въпросително Владимир.
- Цяла вечер ли ще е така?
- Да.
- Колко е сериозно положението с майка ми?
- Чу добре Пиер.
- Толкова сериозно, значи. – Владимир погали рамото на Роуз нежно.
- Нямам друга причина да те въвличам във всичко това.
- Не ти вярвам.
- Ако не те познавах, Роуз, щях да реша, че си загрижена за мен. Наистина.
- Да, но ме познаваш добре. Не ми е приятно да тормозиш мен, майка ми и цялата организация. – Усмивката на Владимир се стопи. Отново стана хладен.
- Ти не си част от организацията. Не го забравяй!
- Ти ме направи част от нея.
- Не! Докато си настрана от всичко, си в безопасност.
- От теб?
- Да.
- Е, както знаеш, не изпитвам особен респект към теб и методите ти.
- Не ме познаваш, скъпа.
- Нито пък ти мен. – Роуз беше сериозна и беше убедена в думите си. Разговорът им отново беше прекъснат. От друг мъж. Значително по-възрастен от всички останали.
- Значи дойде все пак. – Гласът му беше също толкова уморен, колкото изглеждаше и тялото му, но очите светеха остро.
- Няма как, Иван. След като аз предизвиках всичко. – Владимир се беше променил. Говореше тихо и почтително. Почти сведе поглед пред възрастния човек. Роуз се загледа в мъжа заинтригувана.
- Значи това е детето на Алек? Несравнима! – Погледът на Иван се отклони към нея. - Приятно ми е да се запознаем, Лия, най-накрая. Наистина приличаш на баща си. Имах честта да го познавам, беше прекрасен човек. – Роуз замръзна. За пръв път някой се обръщаше към нея с истинското й име. Това успя да я разконцентрира но не толкова, че да изгуби почва под краката си.
Владимир сякаш беше подготвен за някакъв вид слабост от нейна страна, защото засили прегръдката си. Иван я изгледа възхитено.
– Великолепно! Наследила си не само ангелската красота на баща си. Каква хубава двойка сте двамата. – С този странен коментар мъжът се отдалечи. Владимир все още притискаше Роуз към себе си. Не искаше да коментира разговора. Роуз го виждаше по изражението му. Този човек бе разстроил не само нея. И все пак тя имаше нужда от отговори.
- Какво? – Владимир разгада неизречения въпрос в очите й и промърмори.
- Не одобрява това, че те използвам срещу Лилия.
- Да, явно всички знаят кои сме.
- Да кажем, че всички знаят кой е убил бащата на придружителката ми. – Роуз си замълча. Дори и да не искаше да проявява слабост, Владимир не успя да прикрие болката си.
Изведнъж той замръзна. Роуз проследи погледа му и също замръзна за секунда. В следващата вече се откопчваше от прегръдката на Владимир , той не се опита да я задържи.
Последва я мрачно към компанията, която току що влизаше. Баха хората на Лилия и самата тя, хванала под ръка Андрю. Бяха великолепна двойка.
Лилия сияеше. Движеше се грациозно, като кралица. Жената носеше черна вечерна рокля, която се спускаше до земята. Гърбът й беше гол, както и по-голямата част от деколтето. Великолепна перлена огърлица красеше нежния врат. Косата й, красивата й дълга коса беше прибрана в изящен кок на тила. Лилия беше неотразима.
Забеляза Роуз и засия. Достигна я бързо и хвана ръцете й.
- Прекрасна си, малката! – Лилия се обърна към Владимир, който следваше неотлъчно Роуз. – Добър вечер и на теб, Владимир. И ти изглеждаш добре. – В гласът й нямаше и нотка на раздразнение или жлъч. Владимир се усмихна също така откровено.
- Мога да ти върна жеста, Лилия, неотразима си, както винаги.
- Пазиш ли моето съкровище?
- Пазя а.
- Не се и съмнявам. – Имаше закачка в тона и на двамата. На Роуз не й беше трудно да разбере намеците, които си отправяха. Майка й вече беше убедена, че са прекарали нощта заедно. Това малко я смути. Толкова ли бяха прозрачни? Сигурно. Владимир бе по-арогантен от всякога. Роуз се отдели от майка си и се хвърли в прегръдката на Андрю. Той я пое веднага и промърмори.
- Липсваше ми, малката.
- И ти ми липсваше, Андрю.
- Способен съм да го убия. Само за това, че те отмъкна така безцеремонно зад граница. – Владимир се усмихна, особено чаровно.
- Ако можеше, Андрю, вече да си го направил!
- Вярно. – му отговори Андрю сухо.
- Е, радвам се, че продължавате да се разбирате все така добре. – Роуз се беше отпуснала вече. Лилия я погледна с любов, след това се обърна към Владимир.
- Мога ли да поговоря с дъщеря си? – Владимир стана сериозен за момент. Погедна Роуз в очите и тя не можеше да обърка посланието. След това той се обърна към Лилия и учтиво й отговори.
- Разбира се. С Андрю ще пийнем нещо по-силно. Сигурен съм, че и двамата имаме нужда от това. – Лилия се усмихна и прегърна Роуз през рамо. Отдалечиха се и жената със същата неизменна усмивка погледна дъщеря си в очите.
- Как си, малката ми?
- Ти знаеш, нали?
- Какво?
- Знаеш, че съм прекарала нощта с Владимир. – Лилия се усмихна по-широко.
- Щеше да ме разочарова, ако не беше успял да те съблазни.
- За Бога, мамо. Дъщеря съм ти.
- Е, аз не съм най-образцовата майка, както знаем и двете. И обичам да представям нещата каквито са. А очеваден факт е, че той не иска да се откаже от теб.
- Грубо. Много грубо от твоя страна.
- Туше! – Лилия изведнъж стана сериозна. – Знаеш, че ме боли, нали. Че не мога да те защитя, а искам... Безсилна съм. И само се надявам да съм права в преценката си. Днес и двамата изглеждате добре, Роуз. Това виждам. – Лилия хвана Роуз по-здраво за раменете, звучеше почти отчаяно. – Много е важно да ми кажеш добре ли си? Той нарани ли те по някакъв начин? Опитваш ли се да играеш театър, за да ме предпазиш. Бог ми е свидетел, способна си на това. Но сега трябва да ми кажеш истината. – Роуз въздъхна и погали майка си по рамото.
- Всичко е наред, наистина. Преценила си и двама ни правилно. Не ме е наранил. Е – Роуз се усмихна – може би само егото ми. Не обичам да бъда отвличана, знаеш.
- Повярвай ми, ако имаше начин да те отърва от Владимир, щях да го направя. Изпревари ни, въвлече те в тези интриги, отново, а той най-много искаше да си далеч от всичко това. - Роуз се усмихна.
- До колкото разбрах ти малко си го попритиснала.
- Да, може да сме го попритиснали малко, през последните години. Но това да хване теб беше наистина удар под пояса.
- Той е сам, вие сте много.
- Той се справя отлично и сам. Ти си живото доказателство. Остава ми само да разчитам да се държи с дъщеря ми подобаващо. Защото на мен не ми казва нищо.
- Уверявам те. Държи се добре. Толкова ли е сериозно положението?
- Щом сме стигнали до Турция? Да. Няма да те лъжа. Както не те излъгах и преди пет години. На Владимир няма да му е лесно да пребори Сергей, не и докато той има мен и цялата организация зад гърба си. Или поне нямаше до сега. Сега има реални шансове и достатъчно влияние за да го направи.
- Къде е Сергей?
- В България, в Академията. - Роуз смени темата механично.
- Тук всички ли ме познават? – Лилия се забави, докато формулира отговора си.
- Доста сме известни и влиятелни сред тия среди. Да, не мога да го отрека. Към славата на Академията трябва да прибавя и личния си принос на масов убиец, и без съмнение, твоята родствена връзка с Алек.
- Ще се страхуват да вземат страна.
- Да, везните са доста равни в момента. Ще са в напрежение. Залогът е голям.
- Значи няма тайни, а?
- Никакви тайни. Има интереси, много важни интереси и всеки ще се опитва да ги защити. Конфликтът между мен и Владимир става доста неудобен и подозирам, че ще бъдем подложени на натиск от мнозинството да стигнем до някакъв консенсус.
- Склонна ли си на консенсус? – Тук Лилия се затрудни с отговора.
- Не бих казала. За сега сме склонни поне да изслушаме другите.
- Значи и Владимир не иска да преговаря.
- Той най-малко ще иска да преговаря, в края на краищата не е постигнал това, което желае.
- Тоест няма и какво да загуби.
- Именно. Но ще изслушаме другите. За това сме тук.
- Владимир има ли влияние тук?
- Да, за съжаление. Въпреки младостта си, Владимир има влияние. Много разчитат на него да измести хегемонията на Лори. Мислех, че ще му трябват поне още пет години да си стъпи на краката след като му дадохме Турция, но сгреших. Това, с Турция, беше жест, който целеше да го отдели от теб главно. За мой срам, ще ти призная, че го подцених.
- Прави ли те несигурна факта, че спя под покрива му?
- Не.
- Не?
- Ти ми каза, че си добре.
- Добре съм. Твоята реакция ме озадачава повече. Очаквах да го убиеш. – Лилия изстина.
- При първа възможност той е мъртъв. В първия случай, в който се открие!
- Мисля, че той го знае, мамо.
- О, бъди сигурна в това. Посланието му беше ясно и той знае, че няма връщане назад. Сам ме предизвика. И е много виновен, малката. За това, че те съблазни още като дете, за това, че сега не може да намери сили да те остави. За това, че те държи на показ пред всички тези главорези. Не исках такъв живот за теб, скъпа. Бог ми е свидетел, че поне това дължах на Алек. – Лилия говореше твърдо и уверено, само очите й горяха, никой не можеше да разбере за какво си говореха двете. Да, тя беше добра. Но Роуз? Сърцето й се сви, майка й беше силна жена, но товарът беше прекалено голям.
- Знаеш, че той може да ме защити, нали?
- Знам. И въпреки това постъпва егоистично.
- Права си. Това и аз няма да му простя.
- Внимавай, Роуз. Владимир не се шегува. Няма да изложи хората си на риск.
- Няма да се наложи.
- Едно нещо може да ме успокои.
- Кое?
- Той е силен човек. Роуз, колкото и да се наранявате, ще съумеете да бъдете екип.
- Няма екип, мамо. Между нас няма екип.
- Мога да го усетя. Има химия между вас, скъпа, такава, каквато имаше между мен и баща ти. Не казвам, че трябва да бъдете заедно, но подозирам, че това не зависи от нашите решения. Ще ви е трудно да се разделите, скъпа. И от това само още повече ме боли сърцето. Трябваше да те оставя в Академията и да развия потенциала ти. Сега си уязвима, малката ми. В ръчичките си му.
- Не се притеснявай! Все още мога да приложа някоя и друга женска тактика. – Лилия се засмя сърдечно.
- Като се замисля, може и да си права. Няма по-силно оръжие от женския чар, наистина.
- Ти не уважаваш много това оръжие.
- Не – Лилия се засмя – пред Алек не вървеше много, много. Но те предупреждавам! Бъди внимателна. Владимир е много опасен. Не го подценявай и не се намесвай в делата ни, до колкото можеш, разбира се. Прояви егоизъм и гледай собственото си щастие. Докато ти си щастлива и си до него, Владимир няма да ме нарани съзнателно.
- Дано си права.
- Права съм. Забравяш, че съм го преживяла вече. С Марк и Алек. А бяха железни мъже. – Розу се усмихна, но нямаше време да коментира. Владимир изникна зад гърба й и леко я хвана за кръста.
Тя го погледна. Той дори не си и даваше сметка къде почиваше ръката му, правеше го съвсем несъзнателно. Сякаш я предпазваше. Още се обясняваха нещо с Андрю.
На Андрю, разбира се, жеста не му убягна. Той я беше отгледал като собствено дете и сега момичето беше свидетел на киселата му физиономия. Беше сигурна, че той няма да приеме така стоически нещата, като майка й.

Вечерта не продължи по-нормално. Напротив. Роуз успя да се убеди в думите на майка си по трудния начин. Всички виждаха в нея наследницата на Алек, която придружаваше сина на убиеца му. Всички знаеха, че е на бала, като гаранция и това я съсипваше. Владимир се държеше като в свои води и сигурно беше така. Роуз беше несигурна, объркана, уплашена. Тя не спираше да се пита дали Владимир не я беше надценил. Изтръгна я от спокойната й среда, в която бе живяла пет години и я хвърли в леговището на вълците.
Може би Лилия беше права. Може би Роуз беше изгубила много, като излезе от Академията. Защо Владимир държеше толкова на нейната слабост? Страх ли го беше? Ако наистина я обичаше, а тя отказваше да го приеме, искаше ли я слаба и безволева? Роуз го погледна тайно, говореше сериозно с някакъв мъж, но не отделяше ръка от кръста й. Не се чувстваше застрашен, не, просто обичаше да я докосва.

Не беше обичайно за Роуз да пие много алкохол, но тази вечер, тя просто имаше нужда от това. Вече държеше трета чаша шампанско и се надяваше всичко това да свърши скоро. В следващия момент Владимир отново я гледаше съсредоточено. Събеседникът му беше изчезнал.
- Добре ли си?
- Да.
- Лаконичен отговор.
- Кога ще свърши всичко това?
- Няма да е скоро. Може да продължи цяла нощ. – Роуз изхълца. Това беше прекалено. Владимир продължи. – Ще изчакаме коктейла и ще минем към деловата част.
- Казваш ми, че нищо още не е започнало?
- Не.
- Ще бъда ли допусната до деловата част? Знам колко сте параноични в графата пазене на тайни.
- Роуз. Ти си с мен. Ще бъдеш допусната. А и си част от тази клика, по твоя воля, или не.
- Нали не искаше да се свързвам с това? – Владимир се усмихна но само за секунда. След това я изгледа сериозно.
- Не искам да се обвързваш с наследството си. Нищо не съм казвал за бизнеса тук.
- Защо? – Роуз почти проплака. Беше й писнало да дъвчат тази тема. Беше й писнало да не разбира нищо...
- Защото скоро няма да имаш такова! – Владимир изчака реакцията й. Такава нямаше. Сякаш беше полята със студен душ.
- Ти гадно, гадно копеле... – Най-накрая започна да реагира, бавно и опасно. Гледаше го злобно, говореше злобно, беше стиснала ръката му до болка, но не изгуби присъствие на духа. – И мислиш, че ще те оставим да разрушиш всичко?
- Кои ние, скъпа? Ти доброволно се отказа от Академията.
- Ти си напълно способен да ме накараш да преосмисля позицията си.
- Преосмисляй я колкото си искаш. Вече си в ръцете ми. Далеч от Лилия и горилите й. Мислиш ли, че ще ти позволя да се върнеш там отново?
- Цял живот ли ще съм ти заложница?
- Ако се наложи!
- Няма да ти позволя! Една моя дума и цялата Академия ще скочи да ме защитава. – Владимир се усмихна жестоко.
- Ще им дадеш добър повод да се открият. А ако чакам точно това? Ти не знаеш каква мощ имам. Но от чутото тази вечер си наясно, че не съм за пренебрегване. Би ли рискувала живота на толкова хора? Само за да се отървеш от мен?
- Би ли живял с мен ден след ден, пряко волята ми? Това ще ме съсипе. Би ли бил доволен тогава? – Владимир въздъхна.
- Казах ти вече. Бих бил доволен единствено, ако стоиш далеч от Академията и Организацията на Сергей. В името на общото ни здраве, не се изправяй срещу мен, Роуз. Недей! – Владимир прекъсна безцеремонно разговорът им. Беше застанал прекалено близо до нея. Сега я обърна леко и Роуз се изправи пред тълпата.


Публикувано от anonimapokrifoff на 10.07.2016 @ 14:46:12 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   tvoiapoznata

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.10.2021 год. / 18:42:12 часа

добави твой текст
"Жените_Лия_двадесет и първа глава" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.