автор: Marisiema

Младост - таз емоция велика!...
И морето беше до коляно.
Литнали, ни мамеше ефира.
Слънцето понасяхме на длани.

Времето невярно си отмина.
Блесна във косата побеляла.
Бляновете свити дремят в скрина.
Вятърът игрив тъга навява.

Гледам върховете от балкона:
стръмната пътека забуява
с ясното напомняне, за Бога,
как невъзвратимо остарявам!...

Времето не мога да си върна.
Блясъкът в очите се стопява.
Но пък още дишам, още мога
да се радвам и да се надявам...

А морето си е до коляно
там за младите, за моите деца.
Тихичко на Господа се моля
с обич да опази моята душа...