автор: zika

Докъде бях стигнала? Докъде…
- Ето! – казва той.



Стомната е тежка. Отпивам глътка. Изгаря ме. Той пие след мен. Гледаме се. Нишката на спомена се опъна, но издържа и аз продължавам навътре в Лабиринта. Седянката! Бузите ми пламтят. Oт очакване чак съм прималяла. Оглеждам се. Собата е най-голямата, но едва побира спомените. Топлината от огъня. Сенките на играещите пламъци. Миризмата на газените лампи. Глъчката. Заскрежените джамчета. Виелицата. Виенето на кучетата в зимната нощ. Насядали сме. Работим. И той е тук. Не го поглеждам, но го усещам. От това ли, от друго ли – устата ми пресъхва и поглеждам за стомната с вода. Притъмнява ми…и, него вече го няма в собата. Но на джамчето скрежта е разтопена. Има ясен отпечатък на Нещо. Всички се вторачваме в него. Чува се само пращенето на огъня. От отпечатъка по тялото ми пробягват тръпки. Видях. Разбрах. Чекръка на времето се завъртя.
- Нещо се види…
- Що ли е това? – пита хитро некоя мома.
- Па знае ли се, що е… - чуди се друга.
- Таласъм ще да е!
Гадаем. Не бързаме. Разтягаме момента. Предем тънката нишка на спомена. Да напълним бохчата на времето.
- Бубольок, Бубольок требе да е!
- Бубольок! – ахваме неопитните и се изчервяваме.
Нощ! Ден! Лежа. Застинала. Този живот край няма! Да рече вече Господ да ме прибере. Ама не рича. Трябва ли да осъмна? А, Боже, трябва ли? Хайде обратно в Лабиринта. Затварям очи. Разтварям сърцето си. Стискам нишана, моминското име на баба Ивана, във вързопа от спомени.
- Та, Бубольок - казва Ивана, - това е нещо повече от мъжкото на мъж. Това е копнежът за обич. Това е този мъж, който изгаря за момата си. И като събере кураж пита - „Кеш ли ма?”. Чуе ли – „Кю” става Бубольок.
Смеем се с Ивана. Смеят се всички в Лабиринта станал соба. Огънят пращи, сенките ни се мърдат и кимат:„Тайната! Знаем за нея, но за това не се говори. Случва се пред очите на всички – на празник, на хорото. Лятото!” В лабиринта гръмва музика. Хорото се заплита, мегдана се тресе. Пипам си китката, ризата, пендарите. Тръсвам глава! Какво да му мисля! Чувам тъпана. Вика ме. Време е. Политам към мегдана. Музиката плисва в лицето ми. Пристъпвам като млада кобилка, рия с крака прахта. Ситно, ситно…Ритъмът ме нажежава. Хубави сме, Ивано! Хубави! Под фустаните сме голи. Безсрамно голи.
- Да! – казва Ивана. - Бубольоците през нощта са поръсили лют пипер на мегдана в прахта.
- Знам! Вече цялата пламтя, горя отдолу от маренския лют пипер. Ще бягам на реката.
- След тебе ще дойде и Бубольокът – казва Ивана.
Там съм, на реката. В безначалното време. Горещо е. Гайди и тъпани свирят в мен. Протягам ръка към сенките. Знам! Вече знам какво е любенето, Ивано. Назъбена луна, чемшир, моминска плитка – протегната ръка, отприщен бент. Палещо желание. Магията на кръвта.
- От какво се страхуваш, момиче? – казва Ивана. – Тръгвай към къщи. Сватба са Животът и Смъртта. Сватба! Разтворените ракли те чакат.
В Лабиринта утихва. Боже, докъде бях стигнала? Заведи ме до стръмното, Боже!