Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Ventura
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13943

Онлайн са:
Анонимни: 454
ХуЛитери: 5
Всичко: 459

Онлайн сега:
:: lirik1
:: pc_indi
:: steelsoul
:: rajsun
:: Mitko19

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПарадоксите на Интуицията (Част 7)
раздел: Романи
автор: rygit

(или не кратък трактат за Архимед, Паисий, Хитлер, Тюринг, Тома Спространов, Макс, Времето иии… енигмата на Любовта!)

Целия Януари та чак до средата на Февруари имаше сняг. По тази причина не можахме да направим нищо около мероприятието – Засаждане на клон. Малко след осми Март студът доста намалява. Земята се поотпусна. След седмица решихме с моя Христо да се отбием при бай Курти. Че най-накрая да се включа в това не до тама весело дело. Както му бях обещал.
И така в средата на Март тримата мъже - аз, Бай Курти и малкия Христо сме в двора. Четвъртия мъж - Сивчо е кацнал на дръвчето дето е до гроба на Сузи. И ни наблюдава много внимателно. Ние правим кръста от вече изсъхналия отрязан клон. Като визия го докарваме приблизително като предните.
По вертикалния ствол стареца собственоръчно издялква името на Макс. От горе рождената му дата - първи Май 2000 година. От долу на името, дата на неговата кончина - трети Февруари 2016. Христомир се държа много добре. Беше послушен през цялото време докато ние дялкаме. Но пък от страна на Сивчо голямо грачене падна. Особено, когато отидохме да го забиваме този кръст. Ще кажеш че едва ли не в неговото гнездо го забиваме. Но бай Курти накрая му се скара. И той отлетя и се качи някъде по нависоко на Дървото на Чарли.
В един момент домакина се присети, как отдавна е приготвил декоративни бели камъчета. С които иска да огради могилката на гроба. Не знам как и защо. Но явно реши, че точно сега е момента. И докато успея да реагирам по някакъв начин – той отива и носи мрежата с камъчета. Христомир обаче го вижда. Пита за какво са тези камъчета. Дали не се за някаква игра. Получава отговор от домакина и на момента изявява желание той да ги подреди. Аз обаче съм притеснен. Щото знаейки нрава на верният пернат страж храня опасения да не би Сивчо да започне да налита на малкия. Както го прави на мен. Е не чак, че може да го нарани. Но все пак да не го изплаши. Съответно се опитвам да отклоня малкия от желанието му и му обяснявам:
- Той Сивчо е птица моето момче. Той не разбира, че ти искаш да украсяваш. Той си мисли, че ще направиш нещо лошо на Максито. Или че ще му попречиш да си спи спокойно в гроба.
- Ама аз няма нищо лошо да направя на Максито. Аз само ще ги подредя камъчетата. Също като са ей онези другите там.
- Да де, ама Сивчо няма как да разбере това.
- А Дядо Курти не може ли да му каже? Как му каза преди малко да не закача теб?
- Добре де! Нека да опита! – намесва се бай Курти - Пък ако Сивчо го закача, аз ще му се скарам, като преди малко.
Бай Курти оставя мрежата с камъчетата на моя малък юнак. И двамата със стареца се дръпваме малко на страна. Сядаме на две столчета. И гледаме какво ще се случи. Христо се заема с подреждането. Сивчо обаче явно не издържа на предизвикателството. Подхвръква от наблюдателницата си от дървото на Чарли и каца на около два метра от Ицето. Граква предупредително един два пъти и накокошинва врат. Малкия обаче си подрежда и не му обърна кой знае какво внимание. Сивчо потреперва заплашително няколко пъти с крила. И за най-голямо наше учудване вместо да продължи да се петелчи, започва да наблюдава момченцето ми с някакъв особен птичи интерес. Поне на мен ми прави впечатление, как от време на време върти глава. И по много странен начин гледа Ицето само с едното си око.
А моя малкия дори не го поглежда. Безстрашно си рови в мрежата. Подбира си камъчета по някакви си негови момчешки критерии. И си ги подрежда. Ако нещо не му хареса… Връща тези които е сметнал, като неудачен избор и ги подменя едно с друго. Вранчо продължава да се държи сравнително прилично и Бай Курти го поощрява:
- Ха така Сивчо! Христомирчо е наше момче! Той нищо лошо няма да му стори на Максито. Даже може и да ти стане приятел. Сивчо искаш ли Христо да ти стане приятел? Ако искаш? Тогава спри да се кокошиниш и да го плашиш. И не ограквай като някой непознат. Ами виж там… По-добре иди и му помогни с камъчетата. Че да може гроба на Макс да стане красив. Също като тези на Чарли и на Суза. Той Максито ще го оцени това. И може Ицето да ти стане приятел – също както ти беше и Максито. Ти нали ще искаш да си му приятел на Ицето? А Сивчо? – говореше му с благ тон стареца.
А Сивчо сякаш лекичко клати глава. Все едно разбира какво му казва бай Курти. После подхвръква. Каца на новозабития кръст. И отново отправя взор изпълнен с птиче любопитство към малчугана. Но понеже нищо по конфликтно или драматично не се случва, ние със стареца се заприказваме. Темата отново е Проклятието. Онова, което тегне над домакина. И по-скоро начина по, който то най-вероятно е структурирано като речеви набор от думи. Аз се опитвам да разбера какво ми обяснява и питам:
Бай Курти друго не знам, ама този термин структура или конструкция на Проклятието ми е много любопитен. Ти ми каза нещо доста интригуващо преди време.
- Кое беше то?
- Как можело под давлението на някакъв фактор да се изкривява кореспонденцията между Подсъзнанието и Съзнанието. Че около това изкривяване доста си мислех аз тогава.
- И какво измисли – Младеж?
- Струва ми се че ти бай Курти с много трудна задача си се заел!
- Може и така да е. Ама теб какво толкова те притеснява?
- Притеснява ме това, че е много по-лесно нещо което изобщо не познаваш да развалиш. От колкото в последствие да го отремонтираш. И още и то да функционира като преди. Че ми е много интересно, как и по какъв начин ти се опитваш да възстановиш правилната си кореспонденция между тези, как да ги нарека я? Ами между тези особени фракции на психиката – Съзнание и Подсъзнание.
- Така си е младеж. И винаги си е било така. Хаоса винаги се създава много по-лесно от колкото реда. Ти какво? Питаш ме, как се опитвам да си върна старото статукво на мисленето и поведението си ли? Това ли ме питаш?
- Да! Около това наистина се бях замислил тогава.
- Ами то тя тази моя борба, явно от доста отдавана съм я повел. Първо нали бях млад и буен… Не обръщах внимание на някой подробности. А то както казват старите хора понякога Дявола се криел в детайлите.
- Има го това! И дето малките камъчета катурвали голямата кола.
- Именно! Че нали ти обясних, как започнах да губя приятели и познати.
- Каза - да.
- А нали дето май ти разказах, как след разговора с директорката на печатницата си вземах първото куче.
- Да! И това си го спомням… и после…
- И после… Още, тогава изведнъж открих, как ми е по-добре да си контактувам с кучето, от колкото с определени хора. И насочих кажи речи цялата си любов към животното, което в момента бе до мен. И все си повтарях да е живо. И да ме весели. А то какво стана?
- И какво стана? Извинявай! Ама… това за първото куче… Май не го помня!
- Първото си отиде почти невръстно. Така и не разбрах от какво. Заварих го мъртво. Помислих си че се е задушило с някоя гумена играчка. След това взех Чарли. За него също така все се молех да е жив и здрав. А ето! Той загина на третата година. Тогава си казах: „Ако пак си взема животинче - няма толкова да се привързвам към него!“. За Суза вече не си мислех като за приятел. А като за просто куче. Три четири години добре. Но после човек въпреки всичко се привързва. И пак започва да мисли в позитиви за живинката до себе си. И то не като за куче. А като за близък човек. И ето ти. При нея загнояване или нещо като рак на матката.
- Е! Защо пък! Случват такива неща…
- Така е! Случват се…! Но тогава за пръв път схванах, как на практика сбърканата кореспонденция в мислите на Съзнанието ми и на някой други поведения, към които ме подтиква Подсъзнанието ми, всъщност водят до пагубни последствия.
- Хе! Това е интересно! И ти какво?
- Ами аз много дълбоко и щателно се опитах да си припомня и анализирам нещата. И то в детайли.
- И какво? Откри ли нещо?
- Да! Открих! Спомних си ясно, всичко за онзи злокобен ден. Когато Чарли загина. Просто вглеждайки се в детайлите осъзнах, как то животното явно предусещаше гибелта си.
- Стига де!
- Да! По той принцип Чарли никак не харесваше точно този човек, на който го дадох да ловува онзи ден. И аз тогава почти насила го изведох. Мислейки си, как това е неговия живот. Да ловува и да тича на воля. А какво стана!? Застреляха го!
- Е може да е случайно това…
- Случайно, случайно… Но колкото и да е случайно - със Суза пак така подобно нещо се случи. Лекаря ми каза, че трябва да я заплодя – най-малко веднъж в живота й. Или пък да я кастрирам. Защото ако не го сторя има опасност да я загубя. Не направих нито едното, ни другото. Сякаш нещо вътре в мен се тъпо и упорито се съпротивляваше на казаното от ветеринаря. И това нещо ме караше да мисля, как доктора не е прав. И как това не е живот. Да гледа Суза кученца. Или пък да се ошишкави след кастрацията. И си казах нека животно да си изживее живота. Да няма грижи. А ето на! Стана точно на обратното.
- Така е станало да. Ама ти откри ли нещо, след като си припомни всичко това? – попитах аз нетърпеливо.
- Да открих.
- И кога? Как? По какъв начин?
- По какъв начин ли?
- Да как стана?
- Ами седим си един ден с Макс. Тук в двора. Пред гробовете на Чарли и Суза сме. Аз му разказвам за тях. А той точно, както много обичаше си бе сложил муцуната в скута ми. Отпуснал уши. И слуша какво му говоря. Само от време на време леко извърта глава. Надига вежда. И примижвайки с едното си око ме поглежда с другото. Ама това едноокото поглеждане е толкова разбиращо, че чак ти настръхва врата - спира за момент стареца и се погалва по тила, а аз го препирам:
- Хубаво! Ама давай разказвай. Че сега така като спираш на средата… Моя пък врат започна да настръхва – усмихвам му се аз и имитирам точно неговото погалване.
- Та тогава в един момент усещам, как винаги когато му кажа нещо за Живот… Не знам как, защо и поради какво… Но поглеждам към гробовете на Чарли и Суза.
- Е! То това сигурно си е имало някаква причина. Ама каква да е тя я?
- Ами отначало ми хрумна, че е защо аз само за това съм си мислел, когато бяха около мен. Тези двете четирикраки души ми е мисълта. Нали все си повтарях: „Да са живи и здрави!“. Но после схванах, че има и още нещо…
- Яяя?! И какво?
- Да! Нещо друго, което ме кара да вдигам глава. И така несъзнателно да поглеждам към могилките с тленните им останки.
- Болката от тъгата по тях? Може би?
- Не, не, не! Друго беше! Друга една сила го правеше сякаш това!
- Друго!? И защо пък да е друга сила?
- Защото забелязах, как всеки път когато произнеса думата „Живот“ листата на покълналите от техните кръстове малки орехи се разшумяват.
- Я бе! Стига сега!
- Да! Така си бе Младеж. Опитах го аз това нещо. Даже няколко пъти. Нямаше грешка. Все така се получава.
- И ти какво?
- Аз тогава взех една клечка. И много бавно написах на земята Живот, а до нея написах Смърт. Като през цялото време докато пиша непрестанно си мислих какво изпитвам от думата която изписвам – спря разказа си в нищото бай Курти и ме погледна.
- И какво като ги написа?
- Ами помисли?
- Какво да мисля? Няма какво толкова да му разсъждавам на това. Живот и Смърт. Или едното е обратно на другото!
- Така е! Това са думи омоними. Друго в тях прави ли ти впечатление?
- Не!
- И двете са с еднакъв брой букви.
- Вярно! – възкликнах аз – И какво от туй?
- Ами това, че тогава изведнъж ми просветна, как това е част от принципния шифър на Проклятието.
- В смисъл?
- В смисъл, че съзаклятника се е възползвал от това съвпадение…
- Чакай! За кое съвпадение говориш…? Нали думите са противоположни като смисъл и значение?
- Да! Но са с еднаквия брой букви.
- Аха ясно!
- Именно! И на мен тогава това ми стана ясно. Как той ползвайки факта, че двете думи имат равен като брой звуци… Точно на тази звукова база е подменил кода на думата Живот в моето Подсъзнание, с кода на думата Смърт.
- И как така…? Илиии чакай! Не как така. Това.. „Как така?“ във всички случаи няма да ми стане ясно. По-скоро бих разбрал, какво се получава от тази подмяна?
- Как какво? Винаги когато със съзнанието и логиката си аз си помислям за някое същество с добро или за добро. Примерно - да е жив и здрав. Или да му е хубав живота. Подсъзнанието ми ме подтиква да правя разни неправилни неща…
- Какви неща?
- Ами неща или действия, които всъщност го водят към точно обратното на това живо същество. Към неговата смърт - например.
- Искаш да кажеш, как мисловните ти желания за здраве и добруване към любимите ти същества се трансформират в лошотия. И дори реална смърт във физическото битие на истинския им живот. Така ли?
- Именно! И то не само, че те тези неща точно сами им се случват.
- Ми какво?
- Определено тези лоши неща се сбъдват именно с моята явна намеса. Защото аз, следвайки променените кодови като инструкции на Подсъзнанието си… Съвсем съзнателно и грубо пренебрегвам обективните съвети на компетентните хора около мен. Или пък другото. Отказвам да обърна внимание на каквито и да е било други очевадни индикации. Дори тези подсказки да са парадоксално явни. И дори визуално и логически очевадни – после без да го подканям моя събеседник сам си прави традиционния за нашите разговори реверанс и се усмихва - Като примерно например че ако… Или не ако! Ами когато постъпя по този или онзи конкретен начин… То моите действия водят до това…
- Да де до Смърт! Хмм! Интересно наистина. Ти си мислиш за Живот, а всъщност сееш Смърт. Ама чакай - те кучетата нали не са хора?
- Вярно не са хора. Но въпреки това са ми приятели.
- И това какво значение има?
- Ами явно то това е и основния удар към мен самия. Да накара приятелите ми да се страхуват от контакта с мен. И да ме отдалечи от тях! Или дори направо да ги унищожи като живи субекти. И по този начин да ме оставя да се гърча натопен до шия в собствената си Самотност. Разбираш ли?
- Разбирам. Ама до някъде. Добре! А след както си установил всичкото това… Ти после нещо направи ли по въпроса?
- Да! Определено! В мига в който разбрах всичката тая гадост, коренно промених мислите и поведението си спрямо Внучката, Макс. И спрямо малко останалите ми познати и приятели.
- И какво? По този начин Макс доживя до еквивалента на сто и дванадесет човешки години?
- Именно!
- Добре! Имал си някакъв частичен успех срещу Проклятието, разбирайки част от принципа му на действие. Ама ето, че щом можеш да пишеш Числото Пи… значи това твое откритие не е достатъчно.
- Така е! И предполагам, е защото имам още какво да откривам. Примерно като например минимум още една дума омоним.
- Коя - тя?
- Еее…! Ти пък! Ако знаех коя е… Нямаше да ми трябва да я откривам.
- Вярно че е така – почесвам се аз по лакетя - Ама чакай! То тогава поне трябва да знаеш изходната дума. Онази, на която всъщност търсиш омонима? Нали така?
- Е! Да! То изходната аз си я знам.
- Е коя е тя?
- Любов!
- Е! Че тя по-проста работа от това няма бе бай Курти. Противоположното на Любов е Омраза.
- Така, така. Като омоним да. Но Омраза е с шест букви не с пет като Любов. А принципната схема на Проклятието е омонима с равен брой звучения като букви.
- Е ма пак не е сложно. Щом не е Омраза значи е Мразя. Тя вече е с пет – нали?! – почти победоносно възкликвам аз, но виждайки го, как тъжно и отрицателно ми клати глава питам – Какво? Не е ли?
- Не! Не е!
- И що?
- Любов е съществително. А Мразя е глагол. От граматическа гледна точка погледнато ми е мисълта.
- Че то това от значение ли е? Подсъзнанието ти и то ли е завършило филология. Там в университета не обучават ли само Съзнанията? – усмихвам му се закачливо.
- Явно и това има значение! Пък колкото до академиката… Твоето Подсъзнание може и да не е завършило филология. Но моето е!
- Щом казваш – повдигам аз примирително, но доста недоверчиво рамене.
- Ми да! – поглежда ме той, явно усещайки недоверието в жеста ми - Ти какво? Да не би да мислиш, че не съм опитвал всички думи с омонимни значения, за които съм се сещал?
- Е предполагам – опитвал си! Но пък може да си пропуснал някоя... – замислям се на свой ред сериозно над дилемата и в следващия миг без да се усетя почти възкликвам – Еврика!
- Какво за Ерика?- поглежда ме учудено бай Курти – Хрумна ти нещо и искаш да потичаш гол из двора. Както Архимед е тичал гол по улиците след като е открил във ваната си закона за водоизместимост ли?
- Ами ако малкия го нямаше колко му е – смея се почти на глас - Ама бай Курти ти със Злоба… ?
- Какво със злоба?
- С тази дума опитвал ли си. Щото тя не е ли съществително? И то с пет букви? Тя не става ли?
- Не!
- Е?! Защо?
- Не знам. Може би защото за Злоба си има друг омоним
- И той е?
- Доброта! Както и за Злобен има Добър на среща си.
- Вярно! Виж ти! Ама то наистина това никак не е фаслуско занимание. Поне така, както на пръв поглед си мисли човек. И знаеш ли. От както те познавам… ми се струва започнах по съвсем друг начин да схващам смисъла на филма Игра на кодове.
- Е това е добре. Значи и мен ще започнеш да ме разбираш, какво ми е било. Че и все още ми е! Виж Младеж! Ако беше толкова лесно - щях да го открия. Но има и друго. Може би, за да се отключи Проклятието трябва да се използва не само дума.
- Ами какво още?
- Може да е и цяло словосъчетание. Може да е даже дори цяло изречение. Нещо като антизаклинание. Или цяла сложна фраза.
- Ахаа – ясноо!
- Аха я! Не е лесно Младеж! Никак си не е лесно, току така да откриеш логиката на определен шифър. Или да се добереш до кода за разчитането му. Особено ако е направен професионално. Или пък например ако е използвано нещо твърде нестандартно за самото шифроване. Но пък с времето около опитите за разгадаването разбрах нещо много важно. Имам в предвид за думите и тяхното звучене. И още за степента на силата на всяка една изречена на глас мисъл или емоция.
- Какво разбра?
- Че силата на чувствата и емоциите също като думите които ги изразяват са степенувани по сила в нашето Съзнание. Както и в нашето Подсъзнание.
- Иии… понеже аз не съм филолог… - усмихвам му се почти на момента правейки му нашия си характерен реверанс за пояснявания – Като примерно например?
- Например Омраза, като звучене е по-слабо дума от думата Злоба.
- Как така е по-слаба?
- Като смислово значение за изразяващата емоция е по-слаба.
- Я пак поясни!
- Като примерно например… Както Топло като смисъл е по-слабо от Горещо. А пък Горещо е по-слабо от Изпепеляващо. Или както Хладно е по-слабо от Студено. А съответно Студено е по-слабо от Смразяващо. На кратко казано има думи, които ако ги използваме можем да степенуваме силата си на изразност дори без да използваме частичките „ПО“ и „НАЙ“.
- Ясно! И какво започна за Омразата и Злобата.
- Ами ако думата Омраза хипотетично я повдигнем на квадрат според мен тя е равна по сила или се приравнява на смисъла на думата Злоба.
- Това добре. Ма нали на теб ти трябва нещо противоположно на Любов?
- Именно. Че точно тук усещам, как около Любов и Омраза има някъде в нашия език и трета дума. Аналогична на превъзходната степен като сила на Изпепеляващо и Смразяващо. Но проблема ми е че не мога, и не мога, и не мога да се сетя коя е тя. А не знам защо…? Но ми се струва, как именно тя стои над тези двете - Омраза и Злоба по сила. Но и да се жаля и да се вайкам или оправдавам… Или да се кося или терзая… Все си е тая. Тя така или иначе все още ми се губи. А знам, че съществува. Пък то май, май вече нямам много време. Защото усещам, как взех да доста да остарявам. И ми става все по-трудно да се боря както преди с тази гадна прокоба.
- И какво? Нали не си се предал – нали?
- Не съм! Само казвам, че не е лесно. Обаче знаеш ли Младеж. Все исках да ти споделя. Ма на! Все не идва дума. Имам усещането, че от както с теб се срещнах за пръв път. Там миналата година. Нали тогава в онзи ден на нашето запознанство направих онзи звън дрънтеж от многото ПИ дето заедно ги умувахме.
- Спомних си и какво за тогава?
- Ами за тогава нищо. Щото не знам истина ли е? Или си внушавам. Но от Нова година на сам, сякаш някак си по-добре се чувствам. Че все искам да ти го кажа. И да ти благодаря, за това. Ама предлагам по повода да се черпим да речем, като дойдеш да видиш как клона се е вкоренил. Става ли?
- Става! Що да не става – усмихвам му се аз – Ама тогава ще да е добре да съм без малкия. Че ако се отрежем много - после да не се срамувам.
- Съгласен. Но на Сивчо пиячка няма да сипваме – нали? – сочи той към птицата - Щото ако го сгащят авиопатрулите… Току виж са му отнели сертификата за летателните права! – поглежда ме хитро стареца и ми намигва.
- Няма! Няма! - смея се на глас - Само двамата ще се черпаваме.
Та така залисани в приказките си поне аз почти забравям, че за разлика от плануваното напиване този път съвсем не сме сами. По едно време обаче бай Курти ме бута по ръката.
- Младеж, нали все искаш доказателства, как съм можел да свързвам чувствата и емоциите на две различни същества. Я хвърли едно око на там… Я какви ги върши твоя син със Сивчо.
Аз поглеждам и почти онемявам. Защото виждам, как дете и птица са много близо един до друг. Сивчо дори от време на време се пречка на Христо, кълвейки земята. Може би някъде около мястото, в което малкия ще трябва да сложи поредното камъче. А моичкия леко го побутва с ръка. И нещо му казва. Птицата първо се инати. Но после важно и с достойнство отстъпва. И така това се повтаря на всяко камъче. Аз поглеждам към бай Курти. А той обръща глава към мен и сгъвайки устни от почуда клати глава, казвайки ми:
- Мдааа… Май най-накрая Сивчо си намери приятелче. Ама малко ми е чудно нещо друго. Колкото и да мога чрез Проклятието да свързвам чувствата и емоциите на различните видове същества… Трудно ми се е получавало така бързо. И то така от веднъж. Е! Изключая онзи път между Макс и Сивчо. Но от тогава до сега не съм виждал Сивия кардинал да стои толкова близо до друго същество - освен до женската си. Е! Преди време и до Макс. Но пък чак и даже да позволява да бъде толкова често докосван. И то без да реагира с гракане. Интересно! Знаеш ли Младеж… Може би има нещо в твоето момче. Щото вярно аз помогнах малко. Ама то виж с птицата как без време намериха с малкия общ език.
- Може бай Курти. Въпреки, че не знам никой от двата рода. И моя. Пък и на жена ми имам в предвид. Май няма никой, който да си пада по-така по животните – отвръщам аз, но виждам, как стареца се е вторачил в гроба на Макс, до който са Сивчо и Христомир:
- То може да не опира работата само до любов към животните. Ама както и да е.
- Че до какво може да опира работата? Да не е пак някое ПИ? А бай Курти? – питам малко притеснено аз.
Защото сега се сещам, как вече за кой ли път, поглеждайки стареца докато си говорим за такива неща ми се струва, как той не винаги казва всичко. А все някак си по нещичко свое и дълбоко лично си го скатава. И съвсем умишлено го премълчава. Но този път понеже касае моя малкия - питам по настойчиво:
- Нищо не ми отговори! Пак някое ПИ ли видя в бързото сприятеляване между Сивчо и Ицето?
- Ами може и да не е точно ПИ. Може чистокръвно ДИ да си е това. Но още не съм сигурен.
- Ахааа. Ама нали няма да си правиш други някакви от твоите опити с моето момче, а? И като си сигурен за причината на бързото им сприятеляване ще ми я кажеш? Щото все пак за моето момче става дума. Нали ще ми я кажеш? А бай Курти?
- Ще, ще – Младеж. Само да я открия. И на момента ще ти я кажа. Бъди спокоен. Щото ако съм откровен то твоето момче ми е слабост. И то също толкова голяма, колкото и моя малкия Кирчо. Така че не се безпокой.
И така от този ден на татък и гроба на Макс се сдоби с кръст и с подобаващата ограничителна линия.
При другите срещи пихме чай, кафе, бира. На тях той ми разказа за много смешни и за много трогателни моменти с Чарли, Суза, Макс, Внучката му. И пак за Тома Спространов ми разказа, какви щуротии са правели в училище. Как носели от къщи дървени щипки. После открадвали някоя момичешка фиба. Влизали в неизползван към момента кабинет. И пъхали с помощта на щипката фибата в някой контакт. Но подбирали такива контакти, който обикновено бил скрити зад гардероб. Бушонът моментално изгарял. Те обаче връщали гардероба на местото му. Но фибата оставала в контакта. И колкото и да се мъчел техника не успявал да оправи проблема. Защото след като сменял бушона - той отново веднага изгарял. И така особено, ако било през зимата… Ехее…! Имали свободни часове. Защото в тази част на коридора където бил тяхната стая нямало ток. А тогава още нямало автоматични бушони. Дори докато си говорим и фотоси ми показва. Такива които ги няма на стената.
Странен старец! Но пък много интересен като събеседник. И не му се сърдя, че понякога прекаляваше с нравоученията си. Както и с опитите да ми покаже, как нашето поколение не е много в час с някой основни за неговото време знания. Та така търкулна се още някой месец.
Някъде в края на юли да е било. А бе малко преди децата от градината да ги пуснат в лятна ваканция за годишния ремонт. В един понеделник водя отново малкия на градина. А на връщане минавам покрай леля Събка - да си купя вестника. Както съм си свикнал завъртам с пръст монетата от едно левче. Тя обаче за мое учудване не се ядосва – както си го прави винаги. Успокоява моята паричка с цифра едничка да не дрънти в чинийката. Усмихва ми се някак си загадъчно. А в момента в който посягам да си взема вестника от ръката й, тя го дръпва. Скрива го зад гърба си. И ме поглежда ехидно и повече от любопитно:
- Ей момче! Ти гат одиш на госке при оня сопнатия дядка ‘а не му носиш нещо приказливо за едене или пиене?
- Що питаш?
- Ами от има няма месец вече по цели пет минути си говорим туканка на с него. Пък преди само Добро утро. Дай тоз, или оня вестник! Благодаря! И довиждане. Друга дума от него не съм чувала.
- Еее може вече малко по-малко мъката по кучето му да е попреминала. И за туй повечко да приказва.
- Може! Ма ми се не верва… Че е точно от това. Щото нъл ти казах, че и га кучето му беше живо, той па само с него си говореше. Ма както и да е! Я кажи! Ти от га не си му одил на госке?
- Ми знам ли? Две три седмици може би. Защо?
- Щот той отново ма замоли да ти кажа нещо…
- Какво? – попитах аз смело, ама истината е как нещо притеснително ми трепна под езика.
- У Неделята по пладне рече да идеш у тях. Имал нещо да ти показва. И за нещо си имало да го черпаваш. Облог сте имали каза някакъв.
- Добре! Утре като доде за вестника, кажи му, че ще ида.
Съгласих се аз. Тя ми подава вестника. Аз го взимам с усмивка, но иначе някак си много съмнително ми се стори всичкото това съобщаване. Щото нито сме имали облог. Нито пък съм му обещавал за нещо да го черпя. И така, следвайки Директната си Интуиция и Обикновената си Логика му потърсих данъчната декларация. От там му видях ЕГН – то. И разбрах, как в деня, в който ме кани става на седемдесет и пет години. И си казвам: „Ахааа.. Дърти умнико този път те излових на бариерата!“
Неделята ме настигна в кревата да гушкам малкия, който се беше изплашил от нещо в съня си. Но така или иначе гушнати или не то-времето си тече. И по едно време се помислям: „Аз хубаво се протягам ама то времето е като децата – няма спирачки!“ И когато за пети път алармата на телефона ръмжейки и се опита да ме измъкне от завивкитеее…
Се вземам в ръце.
Ставам.
Оправям се.
Попосвършвам туй онуй из къщи.
И се приготвям за рождения ден под прикритие.
Искаше ми се много да взема и Ицето. Но той днес е зает. Една колежка е многодетна майка. Два пъти близни. И сега си има в къщи четири парчета. Две момичета и две момчета. Че тя организира в две поредни съботи и недели детски пикници „Многодетни майки“ под агидата на отдел социални дейности от общината. Та може би от месец имаме уговорка с родителите на жена ми те да придружат Ицето на тези излети.
То и като се замисля ми се струва нямаше да му е интересно да присъства на дядовски рожден ден. Пък и то нямам покана като за такъв празник. И не бях наясно изобщо дали ще става дума за празненство. Или пак нещо по-особено за вършене има в пред вид бай ми Курти.
И да умувам…
И да гадая…
Няма да го доумувам…
Отивам там.
Опитвам се да се намъкна инкогнито в двора. Но уви. Бивам посрещнат от алармения грак на сивия страж. За това бързо и внимателно оставям цветята и подаръчетата в едно кюшенце до вратата на двора. После влизам в къщата - ни лук ял, ни лук мирисал.
Поздравяваме се. Той ме кани направо в трапезарията. А там на масата се куми посуда, като за празничен обяд - за двама. Аз се правя на учуден и се вайкам, че съм неподготвен. А той като дете сякаш е горд от това, че ме е изненадал.
Честитя му!
Сядаме на масата.
А аз се оглеждам и питам:
- И защо само за двама? Щом е рожден ден… Пък и даже малък юбилей - други гости няма ли да имаш?
- Май няма да има.
- И що така? Да не си нещо отново наказан със онова наказание наречено Самота.
- Знам ли и аз вече… Какво е това сега? Говорих с внучката през седмицата. Ама тя и дума не обели за гости. То момичето сега се готви за някакво бианале в Италия – малко тягово започва да я оправдава домакина - И може и да е забравила, че дядо и има малък юбилей – завършва с някаква смесица между тъга и унилост в тона си стареца – Ама ти защо не ми доведе моя малкия приятел? То вярно, че сега Снежковци няма. И по гробовете всичката работа сме я свършили. Ама все на нещо щяхме да намерим да си поиграем – пита наистина натъжен той, а аз му обяснявам причината за отсъствието на Ицето и се опитвам да го успокоявам:
- Е що де?! Може пък Внучката да не те е забравила. Може по-късничко да намине. Да речем някъде към края на деня.
- Може! Но най-вероятно няма да дойде. Тя идва ли за обяд или за вечеря винаги ме предупреждава. Защото знае, че ми носят готова храна. И ми е необходимо време да се подготвя. Ако ще имам гости ми е мисълта. То на моите години ходенето до магазина и особено връщането с пълни чанти не е никак шега работа.
- Ясно! Е нищо де! Може пък въпреки всичко да дойде – опитвам се отново да го окуражавам аз.
- Може! И ха дано! Че много съм се затъжил. И за нея! И за малкия!
- Леля Събка ми каза, че си й говорил за някакъв облог. За който съм имал да черпя!?
- А да! Виж ти ме заговори за Внучката и аз се залисах. Нали говорихме за кръста на Макс. Ела да видиш какво става с него. Май така ще си отида от този свят с Проклятието аз.
- Какво? Кръста да не се е вкоренил?
- Охоо! И още как. Ама ти нали двайсетина дена не си идвал. И нямаше как да ти го покажа. Идвай да видиш дядо ти Курти като каже нещо… лъже ли?
- Давай да идвам да видим - това чудо световно и чудновато! - скачам аз на момента – Че щом ще трябва и да черпя… Ехее…!
Излизаме на двора. Запътваме се към гроба на Макс. Съответно верния сив страж се появява на момента. И започва да грачи. Домакина обаче му се скарва:
- Стига де Сивчо! Ти си умно пиле. Не разбра ли вече, че това момче е приятел. Стига грака – после се обръща към мен. Виждаш ли там пъпките върху кръста. Няма лъжа няма измама. Мога го това с душите и мъртвите тела и т‘ва си е. Ама едното го мога… Пъъък за другото - ей на! Само двамата с теб по мъжки ще си бъдем на юбилея ми. Ма каквото такова. Явно човек не може да има всичко на този Свят.
- Явно е така! – съгласявам се аз, после се правя, че ме търсят по телефона и моля за извинение – Бай Курти само да видя за какво съм им притрябвал. Пък ти си влез - аз идвам
- Добре Младеж – отговаря стареца хвърля коричка хляб на Сивчо и с дълбока въздишка се прибира в къщата.
Аз си вземам торбичката с подаръците вадя от нея цветята и влизам след него. После му чистия, както това си подобава. Виждам как очите му грейват. А гласът му трепери от вълнение.
- Еее…! Голямо гяволе си бил ти бе Младеж. От де разбра, че днес имам рожден ден. Че даже си се и подготвил, гледам? Много ти благодаря. Ти сега наистина ме изненада. Какво е това? – пита стареца и започва да отваря първото от двете пакетчета.
- Ами една купичка за храна на куче съм ти купил. Че нали каза, че всяко куче с купичката му го погребваш. Щото ми се струва, че ти дълго без четирикрак приятел няма да останеш.
- Много ти благодаря Младеж. Малко се двоумя ако трябва да съм честен. Щото то младото пале много разходки ще иска. Ама ако от някъде падне нещо хубаво и породисто няма да откажа. А тук в диска какво има?
- Това в диска ти го подарява единия от любовчиите около ореха?
- Така ли? Кой той?
- Оказа се на балдъзата е син. Та той ти е изтеглил от нета програма за правене на кръстословици. И ти я подарява за рождения ден. И още нещо интересно има. То пък ти един много специален подарък от четиримата младежи.
- Така ли! Ти и тях ли си ангажирал? Ееее трогнат съм!
- Не! Никак даже не съм ги ангажирал. Само докато споменах и те веднага се нахъсаха. Казват че са ти фенове. Особено след като както казват те си им скрил шайбите, решавайки им тестовете по български и математика. Че ето това топче е от тях. С четири цвята е оцветено. По един цвят имаш от всеки от твои Франкенщайновци.
- Хе хе хеее… - смее се на глас стареца – Много благодаря Младеж. Ти наистина ме усмихна днес! И значи какво сега? Почти твой роднина съм закачил за любовта на ореха, а?
- Така излиза – усмихвам му се аз.
После сядам на масата, а той носи някакви доста префинени рибни деликатеси и студено бяло вино. Чукаме се за здравето му. И си бърборим неангажирано за това, онова. Аз стоя с лице към прозореца и в един момент виждам Сивчо да каца на перваза и да наднича към нас. Посочвам към него с пръст и казвам:
- Бай Курти Сивчо какво иска? Виж го чука на прозореца…
- Да бе! Нали ми е живата аларма. Ами знаеш ли го какво е видял?! Или какво си е наумил. Може да има непознат човек, който се навърта около оградата. Той нали от високо от дърветата вижда на далеч. Предупреждава ме винаги. Умно пиле е Сивчо! И да! Ето сега например - на чужд и на непознат човек грачи.
- Да не е някой рекламен агент? Или някой просяк? Щото в неделя кой друг да е я?
- Знам ли? Ще провериш ли ако обичаш? Че ако е някой от онез дето предлагат разни китайски евтинджоси, или циганин амбулантен търговец… Днес хич не съм в настроение да се занимавам с тях.
- Добре ей сега ще се оправя – отговарям и излизам на двора, но там почти до входната врата виждам жена с дете и се стъписвам – Добър ден! – поздравявам полу-вежливо полу-притеснено аз и без дори за миг да се замислям питам - Вие може би сте му някаква роднина…? – неканената посетителка също е достатъчно стресната.
Може, би от моята появя… Може би от нещо друго… Но видно жената посреща въпроса ми с каменно изражение на лицето. При така създалата се ситуация, аз решавам да не се правя повече на ясновидец и питам конкретно, но възможно най-учтиво:
- Може би сте Внучката - или може би греша?
Тя е елегантно облечена жената. Много добре сложена като фигура. И като стайлинг на тоалета също... В едната ръка държи сребриста на цвят мрежа. Нещо подобно на онези гаци, в които по борсите продава плодове. Най-вероятно пребоядисана със спрей. Вътре в мрежата се вижда стилно опакован кашон Колкото за голяма тенеджара е. Отгоре е с металик хартия. С цвят на старо злато. Всичкото това е аранжирано с мрежести кръгове с тъмно махагонов цвят, покриващи може би някакви отвори във велпапето на кашона. От капака към основата – златистата хартия преминава в остри клинове. И колкото по-оскъдно става присъствието на старото злато толкова по-големи стават махагоновите мрежести кръгове.
Аз не мърдам от мястото си. Тя също. Но някак си се завърта на четвърт оборот около оста си. И тогава виждам, как в другата ръка държи доста голям букет аранжиран в същия стил, като пакета. Явно обаче ми е проличало, как любопитно се заглеждам не по нея, а по това, което държи. Защо някак си набира смелост и чувам едно троснато:
- Добър ден! – след което ме поглежда строго и с ръката, в която държи цветята леко побутва малкото момче зад себе си и продължава в същия суховат тон - Аз си знам коя съм! А Вие - кой сте? – после се оглежда нервно из двора и без да ме изтърва от очи добавя - И още повече, какво търсите тук?
- Амии… - започвам сконфузено аз – Аз съм познат на домакина… И съм мууу… На гости съм му в моментаа… И излязох да видя кой идваа… - опитвам се хем да се обяснявам без да я стряскам, хем самия аз да не изглеждам като гузен, но жената почти на момента ме прекъсва:
- От както съм жива, не си спомням в тази къща да са се разхождали непознати… Така че ако не напуснете веднага двора на дядо ми ще повикам полиция! – наежва се младата дама и прикривайки малкия, бавно тръгва заднежком към още незатворената входна портата на двора.
А аз изпадам в недоумение с какво толкова съм я притеснил. Опитвам се да си събера мислите. Какво ли мога да й кажа, за да я успокоя. Вдигам ръце за по-голяма изразителност и виждам, че в дясната си ръка държа остър нож. Онзи с който съм си рязал мезето от сьомгата. А по него има полепнали парченца червендалесто месо. На момента схващам в каква ситуация съм изпаднал. Опитвам се да се усмихна и казвам:
- Хе! Хе! Хе! Никак не е това, което предполагам че си мислите.
- Така ли? – пита ехидно тя – А какво е?
- Ами черпим се с дядо Ви за неговия седемдесет и пети рожден ден. Той лично ме покани! Това месце е от сьомгата!
- Така ли? Странно! Нас роднините не ни е поканил! А Вас непознатия Ви е поканил - лично. Как ли се е случило така? – усещам как пита по скоро с яд от колкото със страх младата жена, което малко ме успокоява и без да искам изтърсвам ни в клин ни в ръкав:
- Ами Парадокс на Вашата Интуиция – и отново се опитвам да й се усмихна дружелюбно.
- Охоо…! Охоо…! Ползвате даже неговите реплики… - отново почти просъсква тя, но виждам, как отпуска ръката си, с която придържа малкия зад себе си – И така и не разбрах кой сте Вие?
- Ами аз съм пра пра внук на човека, от който вашия може би пра пра дядо е купил този имот. Моят старец е на голямата снимка намираща се най в ляво на прекрасната фотокръстословица, която Вие като дизайнер сте направили в голямата стая. Дядо ми държи фиданката на ореха. Онзи орех столетник, който пък в момента е там отвън до чешмата.
- Ахааа…! И кога е правена тази снимка? Знаете ли?
- Знам! От 1924 година е. С парите от този имот на дядо ми са му направили операция на сърцето в чужбина.
- Е това последното пък аз не го знам. Но да! – определено се съгласява тя с мен- Снимката е от годината която казахте – после пуска малкия да мине пред нея и прави опит да се усмихне – Уплашихте ме с появата си… И то с този нож в ръка… – започва на свой ред да обяснява жената – Дядо по принцип не кани никой в къщи. Предполагаме този му стремеж към самотност е някакво разстройство на психиката. И според експерти в областта най-вероятно си внушава някой неща…
- Може и да е така. Но може и да не е – усмихвам и се предразполагащо аз –Но до колкото аз съм разговарял с него… Мисля той си има друга… Собствена си гледна точка по въпроса.
- Знаете ли и аз понякога съм се замисляла над това. Но другите не ми вярват.
- Да това определено е доста широка тема за разговор. Искате ли да не стоим така на двора?
- Да, да! Определено момента никак не е за разговори на двора – усмихва се вече доста по дружелюбно тя и уверено минава пред мен, запътвайки се към къщата.
- Знаете ли? – вървя след нея и малкия аз - Той много се надяваше да сте се сетили за него. И да го посетите. Беше много натъжен, че дори не сте му се обадили. Мисля много ще Ви се зарадва.
- И ние така си мислим – поглежда ме жената и си личи че е поласкана от казаното – За това и сме тук. А не му се обадихме, защото искаме да го изненадаме приятно. Подготвили сме му това онова за юбилея. Макар че той е Малък юбилей.
Влизаме вътре.
Мисля няма какво да разказвам. Радостта и атмосферата, която се възцари в стаята бе нещо, което всеки средностатистически читател, може да си представи. Особено ако ползва Директната си Интуиция. Цветята бяха от любимите му. А в прекрасно опакованата кутия вместо юбилейна торта - имаше пале.
Ердел терирер.
Мъжкарче.
На малко под два месеца. Е то пак на всеки чисто интуитивно трябва да му е ясно, че рожденика можа да се порадва на подаръка си само минута, две. После палето беше грабнато от малкия Кирчо. А докато двамата малчугани се отдаваха на подобаващи за възрастта им занимавки, бай Курти ни покани на масата.
- Много се радвам, че не сте ме забравили. Сядайте всички да се почерпим с каквото дал Господ – кани ни стареца, но малкия Кирчо го прекъсва.
- Дядо, дядо, виж Сивчо иска и той да доде пли нас да яде толта. Ще го пуснеш ли?
- Да бе какво му става днес на този Сивчо. То торта точно няма, ама май пак някой се върти от вън около оградата. Младеж ще провериш ли ако обичаш какво става?
- Че колко му е – отговарям аз и се усмихвам защото Директната ми Интуиция ми подсказва, че може би му се иска да остане насаме с внуците си:
- Не, не, не! – намесва се обаче на момента внучката – Аз ще проверя! Щото и играчките на малкия… И тортата… И някой и други неща предвидени за тук останаха в колата. Ще отида да ги взема. И ще поогледам.
- Добре! Ама ако е някой клошар или циганин да не се разправяш с него – ей! Звънни тук по телефона. Я виж колко мъже сме се сбрали. Ще излезем да се оправим с него по мъжки – свива юмрук бай Курти и после погалва малкия Кирчо по главата намигвайки му.
- Добре дядо – усмихва му се и Внучката – Ако питаш мен обаче… Точно един мъж и три четвърти сте тукааа мъжете…! Амааа…! Хайде от мен да мине… - и някак си много бодро и весело излиза, а бай Курти възнегодува подире й:
- Глей сега кви ги говори майка ти за нас по-специалните мъже тук в компанията, а? Само четвътринки от мъжа сме били. Ми да. То нали това ни е и най-специалното я… Ма нали сме специални мъже ние тримцата с теб и кученцето, а? Нали Кирца? Пък тя четвъртиники сме били! Теййй! Тез жени! Тез жени…
- Спацални ли сме дядо! А какво е спацален мъж, да си? А дядо?
- Ами като пораснеш още малко и ще разбереш! – щипва бай Курти другия специален мъж по носа.
Минават пет, шест минутки от както младата жена не е при нас. Дядо, внуче и куче се заиграват в ъгъла на стаята. А непосредствено до тях на перваза на прозореца е кацнал Сивчо. И какафонията е повече от пълна. Малкия Кирчо дърпа един терлик и го върти в кръг. Палето джавка по него. Детето се залива от смях. Сивчо вижда палето, че налита към детето и започва да чука настойчиво на прозореца. И грачи ли грачи. А стареца държи втория терлик в ръка и ми се струва, как се е разтапя от щастие.
Аз гледам към тях и си умувам… Как понякога си струва човек да изтърпи години в мъка, само и само да има шанса да преживее поне един такъв миг… И докато си го помислям виждам, как Сивчо се обръща уплашено назад и с ряз излита от перваза на прозореца.
Явно вън става нещо.
Защото после чувам птицата да грачи заплашително и настойчиво, както първия път когато тръгнах към гроба на Макс. Оглеждам се през прозореца, но не го виждам. Внучката и тя се бави. Започва да ми става притеснено. Търся си повод да изляза навън, за да видя какво става. Но ми се иска да е без да нарушавам веселбата. И си го намирам:
- Бай Курти, тоалетната ти къде беше?
- Като излезеш в коридора, че втората врата в дясно – припомня ми стареца и продължава да следи с поглед играта на внуче и куче.
- Нали ще ме извиниш за малко? – питам и се насочвам към остъклената врата водеща към коридора.
- Разбира се – отвръща почти механично стареца.
Аз тръгвам. Правя крачка, две и виждам, как осветлението в коридора се включва. А в прозрачното очертание зад стъклото на вратата се появяват два силуета. А Сивчо от вън се скъсва да грачи. Спирам в очакване и готовност. Вратата се отваря и пред мен застава Внучката с торта в една ръка. И грозд от найлонови торби в другата.
А непосредствено зад нея - друга една жена.
Някъде около петдесетте е. От контражура предизвикан от светлината в коридора не мога да видя лицето й. Въртя глава за да избягам от лъчите на лампата и в този момент чувам Внучката да казва:
- Дядо виж още какви подаръци съм ти подготвила за рождения ден – влиза в стаята, прави крачка в страни, а другата жена пристъпва на нейното място, заставайки на прага на вратата.
- Охоо…! И още подаръ… - вдига глава бай Курти, вцепенява се на място и изпуска терлика, който държи.
- Два са дядо! Единия е този неопакования - големия! - усмихва се Внучката, гледайки към новата гостенка – И тук има още един по-малък! Но в никакъв случай не по-малък като стойност! – и сочи към плоския пакет, който държи жената в едно с красив букет цветя.
- Добър ден татко! – поздравява жената, усмихвайки се на пръв поглед приветливо, но си й личи колко й е трудно – Честит рожден ден! Да си жив и здрав! Това е моя подарък за теб! - казва повече от вдървено и притеснено жената.
Бай Курти отива при нея. Поема букета и подаръка. Стъписан е. И му личи. За миг се чуди как да постъпи. Някак схванато оставя пакета и цветята. После поглежда плахо към мен. След това към малкия Кирчо и горещо прегръща дъщеря си. Но по всичко му личи, че едвам се сдържа да не се разридае. Явно обаче стария вълк никак си не иска да се излага пред нежната и подрастващата част от родата. И се държи мъжки. Макар и малко суховато. Решавам, че нещата стават прекалено лични:
- Бай Курти аз ще си тръгвам, че да може да се видите вие родата – а той възнегодува:
- Чакай бе Младеж. Още нищо не си хапнал, ни пийнал като за мое здраве... Пък и виждам сериозна подготовка има тук. Торта! Сигурно и свещички явно ще духам – после ме вижда, как усмихвайки се клатя глава и решава конпспиративно да отклони разговора в страни - Ама аз знам защо бягаш ти. Защото имаш да черпиш. За онова нещо. Нали? Знам си аз! Бягаш загдето познах за клона – и намигвайки ми започва да маха с показалец – Хитрец си ти хитрееец
- Еййй хвана ме на тясно ти сега. Прав си ще знаеш! Айде вие сега празнувайте по семейному, пък аз ти обещавам утре след работа ще мина да се видим по мъжки. Че да мога и бира за почерпушката да донеса. Така добре ли е?
- Така приемам! – съгласява се бай Курти, а аз се измъквам от така създалата се ситуация.
На другия ден както съм му обещал купувам няколко бири от световно известна старозагорска марка. И отивам на гости. Стареца ме посреща ама очите му грея ли греят. И ходи из къщата ще кажеш, че не е с чехли, ами че стъпва в пухени облачета. Още от коридора ме хваща за ръка и ме води до фото кръстословицата в другата стая.
- Младеж ела да ти покажа най-големия подарък за рожден ден, който съм получавал някога в живота си. Ха да видим дали ще го познаеш кой е?
- Ами ако съдя по пакета беше някаква картина ми се струва – и го поглеждам, но той ми клати отрицателно глава, а аз започвам да гадая - Или семейна снимка трябва да търся – хвърлям му едно око, но той закачливо поглежда към тавана, а аз изсумтявам – Или твой портрет на младини може би? Дето сте заедно с дъщерята и внучката.
- Ааа… Не, не, не! Няма да ти давам никакви подсказки! – хили ми се щастливо бай Курти – Сам ще трябва да отговориш на този ребусен въпрос. Еее той сред фотосите на стената е малко от типа въпросиии… Голяма река явяваща се северна граница на България, започваща с Д и завършваща на УНАВ… Ама да та видя де? Колко та бива по ребусите?
- Ами така като гледам е ееей онази рамка там. Дето е близо до тавана. И не е снимка. Ами има нещо писано в нея…
- И какво според теб е написано там.
- Не мога да предположа! Предавам се!
- Това е съдебно решение за отмяна на ограничителната заповед от преди повече от четвърт век.
- Ееее! Браво бай Курти. Много се радвам за теб – и го потупвам по рамото, а той ще кажеш, че едва ли не подхвръква от радост – Ама голяма победа си извоювал. Видя ли все пак си успял да спечелиш делото.
- Победата е! Даже още по-голяма от това, което си мислиш. Защото не съм водил никакво дело. Щерката сама е пуснала молба за отмяната. Внучката успяла да я убеди.
- И как така след толкова години?
- С помощта на Макс.
- На Макс ли? Не разбирам!
- Ами на времето като започнаха да се случват тези неща с мен и след разговора с Метача имах неблагоразумието да споделя това онова с щерката. Щото тя майка й пък изобщо не искаш и дума да се продума за това.
- За кое ми говориш?
- Ами за това, че съм прокълнат. И че мога това онова с другата страна на Проклятието.
- И какво?
- Ами щерката ме записала на някакво устройство и пуснала разговора на майка си. Тя го дала на адвоката си. На делото поискаха експертиза от психиатър. Аз обаче не мога да лъжа за тези неща. Казах си ги така както са. Че не мога лесно да контактувам с хора и така на татък. И за някой неща, които мога да правя с добрата част на Проклятието имах неблагоразумието да говоря. Ама може и на вещото лице да са му бутнали рушвет. Това вече не мога да кажа със сигурност. Но така или иначе - той ме изкара тогава човек с психични отклонения. И то човек, който е опасен за детето си. После с тези констатации беше много лесно пред съда да се издейства пожизнена ограничителна заповед. Защото този тип компулсивни нервни разстройства според експертизата не подлежали на лечение. И от там на сетне, както вече ти разказах бях процедурно подложен на всички подобаващи мъчения на Светата съдебна инквизиция.
- Добре и сега кое или кой за съда е наклонил везните на обратно.
- Как кой? Макс и Внучката.
- Е как така Макс и Внучката? Ма тя Внучката нали каза че е дизайнер! Не е адвокат!
- Не не! Друга е работата. Лаптопа ми го даде Внучката. Нейния стария. Когато последната година Макс много се влоши, аз нали го прибрах да спи при мен.
- Така! И?
- А ние често си говорихме с Внучката по Скайп. И онзи път когато три пъти го връщах от Онзи свят - камерата на лаптопа останала включена. Внучката записала две от връщанията. Особено на едно от тях ясно си личи, как Макс отпуска глава. Прехапва език. А от устата му потича посмъртна течност. След това обаче се вижда, че го галя по муцуната и по гръбнака. Викам го по име. И правя движения около сърцето и очите му. След минутка и нещо той се стряска. И сякаш душата му се връща в тялото. Видяното я накарало твърдо да се бори, за това майка й да ме реабилитира, като психически нормален човек. Поне пред себе си. Пуснала й още и записи от там където си играят Макс, Сивчо и Кирчо. И й казала, че пък това е доказателство за това, как мога да свързвам чувствата между различните видове животни. Снимки от кръстовете на гробовете на Чарли и на Суза също и показала. А накрая признала, как от малка тайно сме се срещали. И как тя затова е искала да има мотопед още на шеснайсет. Че да ми идва с него на гости. И през цялото това време го е правила. Това с гостито ми е мисълта. А аз видите ли напреки на написаното в предната експертиза нищо лошо за толкова години не съм и сторил. И така чрез свидетелските показания на Внучката се стигнало до отмяната. Пък вече кое е накарало щерката да дойде чак до тук. И по този начин да го поднесе… Това вече май не знам.
- Парадокс на Интуицията, а? – усмихвам му се аз.
- Да това вече наистина е парадокс. Поне до колкото я познавам щерката какъв инат е! Наистина се чудя, как се е решила на това? Че случилото се с Макс и е повлияло – това е от ясно по-ясно. Но нещо ме кара да си мисля, че не е само това. Но не ми идва на ум какво още може да е.
- Нещо Проклятието да не се е разпаднало?
- Ааа…! Едва ли! Вчера ти като замина и пак писах Архимедовата константа пред щерката. Да види на живо, че внучката е права за някой неща.
- Ееее жалко! Нищо де. Ама ето имаш стъпка напред. И мисля има още време все нещо да ти дойде на ум. Че да разгадаеш шифъра? Там нали беше открил… Какво беше то я? А бай Курти, а какво стана с думите Живот, Смърт и Любов?
- Нищо не става за сега на онзи фронт. Все още ми трябва още една дума. И може би и начина, по който да се комбинират четирите. За да се превърнат в ключ. Но то зависи и от това дали шифъра има деволюционен принцип на разчитане или е някакъв друг. Мисля се въртя от известно време в кръг около това. Но той пустия му ключ все ми се изплъзва.
- Е нещо друго! Не можеш ли нещо да взаимстваш от професионалните принципи на Тюринг. То вярно, че сега най-вероятно има електрони системи за криптиране. Но предполагам логическите принципите ще са подобни. Нали уж обстойно си се запознал и с работата на криптографите, криптоаналитиците и всякакви там други криптолози? И на английските! Пък и на слугите на онзи върховния световен злосторник Хитлер. Някоя и друга грешка на твоя съзаклятник от сорта на Хайл Хитлер не можа ли да откриеш? Или някоя капковидна каска с 4πR2 защита срещу проклятия не ти ли е хрумнала?
- Как, как нарече Хитлер?
- Върховен световен злосторник – защо?
- Защо ли? – пита бай Курти, вторачвайки се в една точка и проронва почти като на сън - Много му отива това твоето Върховен злосторник – след изреченото отново се изгубва някъде из мислите си, свежда поглед към земята и отново проронва почти като на сън – Някак си допадна ми определението ти за него – секунда по-късно ме поглежда в очите и все така вцепенен ми се усмихва сконфузено, добавяйки шеговито – Ама как само му отива това Злосторник. Особено на ония му прословутите му миньонските мустаченца. Не мислиш ли?
- Да много са пинизчийски.
- Така си е! Неповториими са. Пък като си рекъл може и за каска с 4πR2 защита да помисля – после разсеяно ме подканя - Хайде давай да пивнем от твоята почерпка.
- Дадено! – съгласявам се на момента, а той отива за чаши.
Започваме да се черпим. Разговорът се върти повечето около дъщеря му и Внучката. В един момент нещо ме задърпва за крачола. Поглежда и виждам палето, което явно до сега се е крило някъде. Навеждам се. Погалвам го. Освобождавам си крачола от зъбките му и питам:
- Бай Курти ти този четирикракия палавник как го кръсти?
- Не съм още никак си го кръстил.
- Защо?
- Не мога да му измисля име. Ама виж сега като отвори приказка и се сетих. Вчера ми звъня Томи. Да ми честити. Извинява се, че не е могъл да дойде точно на датата. Но той сега има доста проблеми с жената с която живее. Тя е болна от много тежка форма на паркинсон.
- Коя даскалицата от гимназията ли?
- Нее…! Те с Джудит се разделиха. Сега живее и помага на най-голямата любов в живота си. Поне така той я определя.
- Ама това тайно ли е?
- Ами – тайно! Жива публично-меломанска, че и даже радио тайна си е то това. Даже от време оно.
- И коя е тази жена?
- Гергана Лазарова се казва. Тя му беше музикален редактор или тон режисьор на предаването Пулсиращи ноти по програма Хоризонт. Ама то голяма любов беше - голямо нещо. Не си виждал и чувал такова чудо.
- Ахааа… Ясно! Той да не би и той като теб да е прокълнат от любов за любов и заради любов?
- Че знае ли човек?! Нищо чудно и така да е. Но сега за миг не я оставя. На всякъде ходи с нея. Въпреки, че тя е много трудно подвижна. Абе голяма любов. Друго не може да се каже – помахва с ръка бай Курти и очите му сякаш се понапълниха с влага – Ама аз друго исках да ти кажа.
- Ами каже де. Само моля те не се разстройвай. Че нали знаеш аз малко трудно се справям с такива ситуации.
- Няма! Ще се постарая да се държа по мъжки. Че Томата иска да дойде другата или по другата седмица. Хем да сме се видели за рождения ми ден, хем да ми станел кръстник на палето. Внучката и тя ще дойде. Говорих и с нея. То всъщност Гергана запозна Внучката със съпруга й. И те имаха с него едни, големи, преголеми вълнения. То не бяха любовни върхове… То не бяха главоломни пропадания в бездните на омразата. И още и едни еофорични раздели с последващи ги драматични събирания… Абе и там беше една голяма любов. Ама на! Сега са си заедно. И ето вече детенце Кирчо си имат. Тя там пак Гергана много помогна в трудните моменти. Че Внучката си ги тачи подобаващо и двамцата. Та много ми се иска да те поканя и ти да присъстващ.
- Ами покани ме де! Какво само се каниш да го направиш – прекъсвам го аз и двамата се разсмиваме.
- Ето Младеж! Каня те най-официално на кръщенето на моя нов жив и четирикрак приятел. Ще ми бъде много приятно да присъстваш на една такава среща. С моята вярна и обичана свита… Това са все хора отдали се предано, изцяло и безвъзвратно на най-голямата си Любов в живота.
- Благодаря ти бай Курти! Наистина съм трогнат от честа която ми оказваш.


Публикувано от hixxtam на 05.07.2016 @ 19:32:54 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   rygit

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.10.2021 год. / 09:15:15 часа

добави твой текст
"Парадоксите на Интуицията (Част 7)" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.