Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 379
ХуЛитери: 1
Всичко: 380

Онлайн сега:
:: marathon

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЖените_Лия_осемнадесета глава
раздел: Романи
автор: tvoiapoznata

Вечерта продължи по-спокойно. Роуз се чудеше дали причината е във виното. Или в добрата компания. Беше ясно, че всички искаха да разпуснат. Беше ясно, че вече рядко се събираха заедно. А имаха толкова общо. Роуз искаше да се отърси от настоящето, знаеше, че ще си разказват за миналото. Искаше да се потопи в техния свят. Те бяха като затворен кръг от избранници на съдбата. Мислиха заедно, действаха заедно, реагираха по един и същ начин на другите...
...днес те посрещаха последния член на групата си. Мъжът, който Роуз гледаше пред себе си. Нейтън се беше присъединил към тях и бе затворил кръга.
- Ама кажи ми, че няма съдба. Да се намерят точно нашето момиче и Владимир. – Именно Нейтън започна отново тази тема. Той не обичаше нещата да се казват наполовина. И определено не целеше да щади нервите на Роуз. Лилия му отговори недоволно.
- Не ми напомняй. Стара история е вече. А и не си честен да ги сравняваш с мен и Алек. При нас нещата бяха коренно различни.
- Ами. Ти така си мислиш. И ти нямаше особен избор. В момента, в който Алек реши, че си негова, нямаше никакъв избор дори.
- Роуз има избор.
- Така ли? – Роуз не се намеси но нещо в тона на Нейтън не й хареса, а по-малко й хареса реакцията на Лилия. Майка й определено помръкна, въпреки, че се опита да измести въпроса.
- А ти, от къде знаеш, че аз не съм се влюбила първа в него?
- Ооооо, беше влюбена. Това знам със сигурност.
- Да – Лилия се размечта – Бяха хубави години!
- Роуз държа да научиш нещо – Сергей прегърна Роуз през раменете – Бяха хубави за вас Лилия, за нас бяха ад! – Сергей беше прекалено сериозен, Лилия избухна в смях и го подкачи
- Още помня как се мъкнехте винаги заедно с Андрю. Роуз знаеш ли, че Сергей използваше Андрю за парламентьор?
- Още ме използва! - Андрю се присъедини към лагера на Сергей. – И трябва да се съгласиш, Лил, че с теб само така се процедира. Беше по-малка от Роуз и вече фучеше като фурия. Само Алек можеше да се справи с бесовете ти.
- Той те тренира, нали? Последните две години, преди да завършиш? – Лилия погледна Роуз в очите.
- Да. Наложи се. След като се опитах да избягам.
- Беше побъркала всички в школата. – Сергей й намигна. – Горкият директор, върна Алек от Швеция, като разбра, че те няма. А Алек беше побелял от яд. Кълнеше се, че в момента, в който те намери, ще те окове във вериги. И ще е спокоен най-накрая.
- Била си жив дявол.
- Да, бях! И не само аз. По-добре да ме беше оковал тогава. Тези две години ми излязоха през носа.
- Ако не бяха тренировките на Алек, можеше и да те изтървем. Той не искаше това. Никой не го искаше.
- Може и да не е искал да ме изтърве, но ме подцени. Много. Направи от мен професионален боец и реши,че ще ми е достатъчно само да се защитавам.
- Да, а ти си умираше да учавстваш в истински мисии и да побъркваш всички ни.
- Нямаше да ви побърквам, ако ми бяхте дали повече свобода.
- Бихме ти дали, ако Алек не изпадаше в паника всеки път, когато нещо те застрашеше.
- Идеалната любов, нали?
- Лил – Намеси се Нейтън. – Вие се обичахте, беше очевидно за всички ни. Ти още го обичаш до болка.
- Е – Лилия въздъхна. – Това не мога да отрека.
- Лил! Още се обвиняваш за смъртта му, а не трябва. – Тонът на Нейтън беше осъдителен. – Знаеш какви сме, как живеем и какъв риск поемаме всеки ден, с всяка задача. Алек умря от ръката на коварен враг и за смъртта му беше отмъстено.
- Това вече е глупаво.
- Но е истина, Лил.Ти просто не можеш да го приемеш. Искаш да контролираш всичко. Дори и смъртта. И не се примири, че не можеш. Замина за Русия след смъртта му, изтрепа всички чеченци, окъпа се в кръв и пак не ти беше достатъчно.
- Те трябваше да си получат заслуженото.
- ... и го получиха...
- ...иначе щяха да останат ненаказани. Всички го знаехте и се съгласихте с мен.
- Да, защото не можехме да те оставим да се самоубиеш. – Сергей отсече твърдо, а Андрю се съгласи мърморейки.
- Сякаш можехме да те спрем. Нито в Русия, нито след това.
- Лилия? – Нейтън я погледна лукаво – Още се чудим как оцеля. – Лилия се усмихна широко в отговор.
- Както вече каза, Алек ме научи да оцелявам. А Малаков ме научи на друго.
- На какво?
- Казваше, че смъртта ме обича. Казваше, че аз и Алек си приличаме повече от колкото предполагам. Казваше, че търся смъртта, като него и я предивиквам, защото не се боя от нея. Казваше, че тя се бояла от мен.
- Малаков беше много прозорлив човек.
- Малаков не беше ли някакъв ваш бригаден командир. – промърмори Роуз
- Научила си си урока, момиче – Сергей кимна с глава. – Малаков беше ментор на Алек. Беше му бригаден генерал, както и на всички нас.
- Смъртта, Лилия? – Андрю я върна на темата. Лилия поклати глава.
- Няма какво да кажа, Андрю. Аз наистина не вярвах, че ще оцелея, повече, отколкото вие го вярвахте. Напротив, търсих смъртта денем и нощем, във всички мисии, които поемах. И винаги, когато се стигнеше до критичен момент, инстинктите ми за оцеляване се събуждаха, многото тренировки на Алек си оказаха влияние. Мотото му беше едно и вие го знаете.
- Да – промърмори Нейтън.
- Силен е живият! - промърмори и Сергей след него. Лилия се усмихна извинително.
- Знам какво ви причиних. Особено на Роуз. Но не можех да живея без Алек. Роуз! – Лилия стресна момичето, тя се ококори в нейна посока. – Роуз, трябва да ти кажем нещо. – Лилия се огледа наоколо. – Всички ние. Нещо, което ти вече без съмнение знаеш.
- Даааа – промърмори Андрю – Доста е навътре в нещата. – Роуз пренебрегна Андрю и погледна Лилия въпросително.
- За тези десет години ли?
- Да, за прословутите десет години, в които бях зачеркната от списъците на организацията, а ти расна без мен, скъпа. Да, бях наемен убиец. И убих много хора. И бях опасна. Оцелях благодарение на баща ти, на неговата философия и на факта, че щом той не е жив, няма нещо, което да ме събори на земята.
Ти беше на сигурно в Академията, аз нямах дом. И така за десет години се превърнах в една оцеляла черна вдовица.
И сега, след толкова време ще ти кажа, че имам повече връзки и власт от повечето президенти на този свят. И всичко е неофициално, разбира се. Но името ми работи за мен, скъпа. Такива са фактите. Някой ден може да ти е от полза.
- Разбира се, че ще работи за теб. Ти си родена за лидер.
- Е, след 5-6 години всичко това ще отшуми, защото съм твърдо зад идеята да се оттегля. След време хората ще ме забравят и ще заживея един по-спокоен живот, защото вече съм в мир със себе си.
- Да бе. – Мъжете не й вярваха особено. Нейтън доливаше вино на Роуз, а тя беше погълната от разговора.
- Мислех, че тези наемници не оцеляват повече две-три години.
- Така е. – Андрю и другите се засмяха. – Не оцеляват. Нито пък някой 18 годишен ученик може да оцелее след атака на Марк.
- Не може да си толкова добра.
- Мога, скъпа. Колкото и да не ми се иска. Това е проклятие.
- Господ е имал други планове за теб, Лили. – Лилия се загледа в Сергей.
- Аз пък си мислех, че напоследък си имам работа с дявола, не с Господ.
- Ти си цял дявол, Лил.
- Благодаря, Нейтън. От твоята уста това звучи почти като комплимент.
- Защо мразиш толкова Владимир? – Хората се стреснаха. Роуз зададе въпроса толкова простичко, че ги свари тотално неподготвени. Но очите й светеха силно, като диаманти. Не, беше обмислила добре въпроса си и сега чакаше отговор. Лилия й отговори сериозно.
- Не си готова да чуеш защо, скъпа.
- Не! – Роуз настоя. – Готова съм. Току що ми заяви, че си била наемен убиец, докато съм растяла.
- Лили, внимавай какво ще кажеш. – Сергей и Андрю бяха застанали на щрек. Нейтън беше добил тотално апатичен вид.
- Не е готова. – Обади се и Андрю. Роуз хвърли кръвнишки поглед и на двамата, но Лилия беше взела решение.
- Скъпа? Владимир Петров е син на убиеца на баща ти.
- Ти си просто несравнима! – Това беше единственото, което Роуз можа да промълви. Лилия повдигна просто рамене, всичко други следяха напрегнато реакцията на Роуз. И какво очакваха? Лилия стреляше направо, не щадеше чувствата на хората. И това беше добре. Шокът се преодоляваше по-лесно. Роуз го беше изпитвала на гърба си неведнъж. И сега това беше единствения коментар, който момичето можеше да направи.
Мъжете продължаваха да не се отпускат. Лилия погледна тъжно дъщеря си.
- Съжалявам!
- Какво прави той тук? – Гласът на Роуз беше леден, тя отново се затваряше в себе си.
- Малко е сложно.
- Колко сложно? Ти уби цялата Чеченска Армия, но пощади него. – Сергей нападна Роуз, по-скоро уплашено, отколкото ядно.
- За Бога, Роуз, той беше само на шест.
- И трябваше да го приберете в нашата организация?
- Ти какво предлагаш? – Роуз побесня още повече, беше изгубила контрол и Нейтън се възползва от това, следеше я със студените си очи и чакаше отговор. Сергей я гледаше отчаяно, сякаш не беше очаквал такава жестокост от момичето.
- Да го бяхте оставили при роднините му в Русия.
- Остана сирак.
- Все има роднини и близки там.
- Прекалено голям риск щяхме да поемем.
- А тук? Убиецът на баща ми...
- ...синът му...
- ...синът му, Сергей, се радва на уважението на собствените ни хора.
- Не е точно така, малката.
- А как е, Сергей?
- Той беше отчаяно момче в тотално враждебна среда. Сам си извоюва уважението. С много твърдост, упоритост и труд. Освен това не е расъл в Академията или Организацията.
- А къде?
- В бойните хижи, с мен.
- Значи е част от школата?
- Беше част от моя екип. Ползвам се със сравнително широки правомощия сам да си формирам екипите.
- За Бога, Сергей! – Роуз го спря рязко. Беше се сетила нещо и замръзна. – Искаш да кажеш, че той е знаел кой е баща му и какво ни е причинил?
- През цялото време. Това кали характера му.
- И въпреки това сте го допуснали до мен.
- Е – Сергей помръкна – това очевидно бе най-голямата ни издънка.
- И той е знаел, че съм дъщеря на Алек? Когато ме срещна?
- Не, Роуз, не знаеше. Трябваше да му кажем в лагера, когато ви видяхме. За да го накараме да те остави.
- Онази вечер.
- Да, онази вечер. Лилия знаеше, че момчето е благородно и ще отстъпи, за да си щастлива ти.
- Ти даваш ли си сметка какво й каза току що? – Лилия изгледа злобно Сергей. Сергей наведе поглед към земята. Но Роуз беше чула достатъчно.
- Не ме е оставил доброволно, изнудили сте го да го направи.
- Сякаш може някой да си тръгне доброволно от живота ти. – Роуз изгледа Сергей, но не разбра думите му.
- Без да ми каже, че си тръгва, че ме оставя за винаги.
- Не ти се обади, защото нямаше да му стигне смелост да те напусне.
- Колко патетично.
- Роуз, малка си още, но скоро ще разбереш, че и най-силните мъже имат една слабост.
- И тя е жената, която обичат. – Боян допълни мисълта на Сергей, съвсем естествено и непринудено. Андрю кимна в знак на съгласие, а Лилия беше готова да ги убие всичките. Накрая не се сдържа и просъска на Андрю.
- Сега вие двама герой, обяснете на момичето ми колко е опасно да се събере отново с Владимир.
- Няма да се събирам отново с него...
- ...или искате да преживее моята агония, когато разбрах как са умрели родителите ми?
- Ти сама й каза, Лил.
- Да, защото съм го преживяла веднъж. Това, с пазенето на тайните. Това едва не сломи Алек.
- Беше на път да не види никога дъщеря си. – промърмори Андрю.
- И защо това се промени? – Андрю застана нащрек подозрителен, но все още не можеше да отгане накъде го води Лилия.
- Защото много се обичахте и не можехте да живеете разделени.
- И колко години се развиваше тази романтична комедия?
- От навършването на 19-тата ти годишнина, до смъртта на Алек. – Лилия объна гръб на Андрю и се вторачи в дъщеря си. Вече знаеше, че момичето е прозряло целта на разговора.
- Сега ще ти кажа нещо важно, Роуз! Смъртта на Алек уби и мен. Ти, скъпа, имаше шанс да се откъснеш от Владимир още на 16 години. Не омаловажавам чувствата ти, повярвай ми. Знам на какво си способна. Гориш като Алек, за съжаление. Но имаш шанс. Имаш шанс да не се забъркваш в това. Да не се забъркваш с опасен и неподходящ човек, а и двете знаем, че Владимир е неподходящ. Ще ти е много трудно.
Въпреки всичко Владимир има недовършена работа. И, както скоро ще се убедиш, вече нито аз, нито Сергей – Лилия му хвърли убийствен поглед – можем да го контролираме. – Роуз погледна сериозно майка си.
Предупреждаваше ли я? За опасност? Знаеше, че нищо не е свършило. Но Лилия беше права. Роуз можеше да пощади сърцето си поне. Не искаше да се връща назад в спомените си и да си спомня какво й костваше напускането на Владимир. А си даваше сметка, че всичко това не е и на половина толкова силно, колкото е била връзката между родителите й. Не искаше такава отговорност. Не и с член на фамилията Петрови. Тя кимна на майка си.
- Не се тревожи за това. Няма да допусна роднина на убиеца на Алек до себе си. Без значение дали е виновен, или не!
Две седмици по-късно Роуз седеше на една масичка на откритото кафе в университета и пиеше капучино. Радваше се на силното зимно слънце. Беше сама. Роуз често обичаше да остава сама. И приятелите й го знаеха. Бяха свикнали да я виждат замислена и замечтана. Рядко й досаждаха.
Боян не се виждаше, но тя знаеше, че е наблизо и я дебне като хрътка. Роуз се чувстваше добре. Беше започнала да тренира по-активно. Спази обещанието си, играеше и таебо, и кик-бокс. Сергей щеше да е доволен. След последния разговор с тях не се беше обаждала в Академията, но и никой не очакваше. Обикновено се отбиваше на два-три месеца. И с това бяха свикнали. Животът продължаваше и тя не искаше нищо да се обърка. Щеше да положи всички сили да превъзмогне поредната новина за семейството си и щеше да успее. Усмихна се на себе си. Да, спокойствието навън й помагаше.
В този момент нещо я откъсна от мислите й. Владимир се отпусна на масата до нея. Роуз замръзна. Но не реагира по друг начин.
- Какво искаш от мен? – Гласът й беше леден, но Владимир не се трогна.
- Едно и също искам, Роуз, винаги едно и също! Просто да се уверя, че си добре.
- Не ме заблуждавай! Знам, че си пуснал достатъчно копои, които ти докладват за състоянието ми. – Владимир се усмихна.
- Те не могат да прочетат в очите ти това, което чета аз.
- Не те интересува какво има в очите ми. – Владимир поклати глава. Роуз не можа да разбере какво го вълнува. Не можеше да разчете нищо по безизразната му физиономия. Владимир имаше отчайващ самоконтрол. Тя, нямаше!
- Кога ще се връщаш в Турция?
- Скоро. – Роуз не остана доволна от този отговор.
- Заместникът на Марк вече е избран. – Владимир не трепна.
- Иска ти се да е толкова лесно, нали?
- Не ме интересува. Вън съм от школата и политиката й.
- Така е по-добре за теб! – Роуз погледна тъжно земята.
- Наистина ще е по-добре да си вървиш, Владимир. От тук, от страната. Имаш успехи в Турция, върни се там. – Владимир помръкна.
- Молиш ме да си замина?
- Да.
- Направих го. Преди години.
- И направи добре.
- Роуз! Много неща не знаеш.
- Знам каквото трябва и ми е достатъчно. – Владимир повдигна брадичката на Роуз с един пръст и я застави да го погледне право в очите.
- Казала ти е за баща ми?
- Да!
- Обвиняваш ли ме?
- Не.
- Какво тогава?
- Обвинявам те за сегашните ти намерения. – Неочаквано Владимир се усмихна. Нямаше нищо весело в усмивката му.
- Мислиш, че ще узурпирам властта на Сергей?
- Ти не го отрече.
- Умна си малката, много си умна. – Роуз не беше готова да чуе това. Все още се надяваше, че греши. Но не грешеше. И Лилия беше права. Реално нямаше сила, която да спре Владимир да се намеси в политиката. Той го искаше. Повече от всичко друго, защото беше умен, беше амбициозен и желаеше реванш за детството си. Боже! Роуз обичаше Сергей, като роден баща. Не искаше той да пострада, нито Андрю, нито някой друг от познатите й.
- Сергей ти беше ментор, за Бога! – Просъска тя. Владимир не трепна.
- Да! Той ме възпита така.
- Защо ми казваш всичко това? – Владимир се беше приближил до Роуз опасно близо, тя можеше да усети топлината, която излъчваше. Сега я притисна по-сериозно и впи бесен поглед в нея.
- Искам да съм сигурен, че ще приемеш думите ми насериозно и няма да припариш до Академията.
- Не можеш да ми нареждаш какво да правя. Аз съм добра в боя, благодарение на подготовката ми именно там. Сега повече от всичко трябва да се върна за да защитя Академията. – Владимир се засмя горчиво и промърмори.
- Ти си единствената, която не може да се защитава там, скъпа.
- Прекрасно! Значи ще ти е лесно да ме победиш.
- Внимавай, малката. Навлизаш в опасни води. Не ме предизвиквай! – Роуз замълча упорито. Нямаше какво да му каже. Отскубна се малко от него и се загледа в другата посока. Беше трудно да говори с Владимир и да го мрази. Не го беше приемала до сега като враг, въпреки всичките намеци и приказки на близките й.
Сега? Той самият я предупреждаваше, че няма да прояви милост. А трябваше ли? Владимир беше силен. Разбира се, че Сергей ще го научи да се възползва от силата си. Защото на това се учеха в Академията.
Роуз беше заобиколена от силни и достойни мъже. Те със сигурност можеха да защитят идеалите си. Владимир беше прав, че нямат нужда от нея. Защо тогава Роуз нямаше мира? Защото беше намесен Владимир? Защото не можа да го забрави?
- Тръгвам сега. – Владимир наруши мислите й. – Скоро ще чуеш пак за мен. Между другото. Вуйчо ти почина тази сутрин, Роуз.
Роуз изчака появата на Боян сама. Притихнала на пейката, загледана в отдалечаващия се силует на Владимир. Боян застана пред нея след секунди и зачака тревожо.
- Вуйчо ми...
- Мъртъв е, мила. Мъките му свършиха. – Шокът бавно плъзваше по тялото й. Марк си беше отишъл. Боян я притисна силно към себе си и тогава Роуз се разрида.
- Хайде в колата! – Боян й помогна да се качи в нея и запали мълчаливо. Роуз намери бутилка вода и отпи голяма глътка, после втора и трета...След минути се успокои. Погледна се в огледалото. Беше зле, много зле. Взе една кърпа и изкара пудрата си. Не искаше да се появява така пред хората.
- Видя ли Владимир? – Боян я погледна за секунда, след това вниманието му отново беше съсредоточено върху пътя.
- Да. Нарани ли те?
- Каза ми, че смята да узурпира властта на Сергей.
- Това всички го знаем. Не се притеснявай. Няма да му е толкова лесно.
- Защо го прави, Бояне?
- За власт. За какво друго?
- Това ли е единствения начин?
- Да, това е! В нашите среди е така. Марк се наложи по същия начин, не забравяй! Все пак сме сбирщина от главорези, нали? – Боян я погледна бегло. – Какво те тревожи, малката?
- Не иска да се връщам в Академията.
- Аха. Иска да те държи изолирана, настрани от цялата помия, която ще настъпи.
- Не съм сигурна, че искам да стоя настрани. Вече не. – Боян се усмихна.
- И защо така?
- Защото ме ядоса. Той какво си мисли? Че аз съм принцеса, че ще стоя скрита?
- ...че ще пострадаш? – Роуз поклати разочаровано глава.
- До колкото усещам Лилия не мисли, че мога да пострадам в Академията.
- Лилия е преди всичко майка. И като такава, ще е най-спокойна, ако си до нея, под крилото й. И до някъде е права. Единствения човек, от който Владимир има респект е именно тя. И с право. А ти? За теб започна се притеснява опасно много.
- Не знам какви са мотивите му. Но аз наистина ще се върна в Академията. – Боян поклати глава.
- Не мисли сега за това и не взимай прибързани решения. Ти все още можеш да останеш настрани от тази война. Няма да усетиш нищо от конфронтацията им. Гарантирам ти, че си имаш работа с професионалисти.
- Това не ми помага.
- А трябва. – Боян въздъхна. – Виж, Роуз. Просто си живей живота. Тихо и спокойно, както обичаш. Бъди щастлива, завърши, намери си хубава работа. Прекрасен дизайнер си, да знаеш. И майка ти, и Владимир ще ти осигурят спокойствие, сигурен съм в това. А Сергей? Той най-малко иска да те вижда въвлечена в този конфликт, малката. Влезеш ли веднъж в нашия свят, независимо какъв е бил повода, знаеш, че няма как да не излезеш наранена.
- Мога ли да оставя скъпите си хора и да се тревожа за тях всеки ден?
- Те няма да са под карантира. Никой няма да ограничи достъпът ти до учебната част на Академията.
- Никой ли? Не можеш да бъдеш сигурен. Защото и ти не знаеш колко сериозно могат да загрубеят нещата. – Погледът на Боян помръкна. Това й беше достатъчно. Беше познала. Нещата щяха да загрубеят, и щяха да загрубеят много. Боян просто се опитваше да я предпази.
- Роуз. Преиграваш. Все пак нищо още не е станало. Владимир заминава за Турция. Докато не се върне? – Боян въздъхна. – Рано е да се мобилизираме. Вярвай ми! – Роуз го послуша. Облегна се на седалката и се загледа през прозореца. Скоро започна да разпознава спрените военни джипове пред къщата на Марк. Всички бяха тук вече. Роуз затърси с поглед личния джип на Лилия, знаеше, че и тя е тук , както и Владимир.
Боян я остави на входа и продължи с колата да търси място за паркиране. Роуз не го дочака, тръгна към къщата. Краката не я слушаха, бяха натежали, като олово. Главата започваше да я боли от напрежение, беше на път отново да се разплаче. Външно, разбира се тя не показа никаква емоция. Вървеше като робот, с каменно лице и вдигнала брадичката смело. Така я посрещна Майк.
Той се завтече към нея, веднага след като я видя. Роуз не реагира на близостта му. Напротив, очакваше такава. Винаги беше обкръжена от хората на майка й и баща й, никога не я оставяха сама. Майк я прегърна безмълвно, наметна я с якето си и й помогна да влезе на топло. Беше премръзнала.
- Добре ли си, Роуз? – Гласът му беше пропит с тревога. Роуз кимна с глава. – Андрю и Сергей са при Лилия. Ела! Ще те заведа при тях. – Роуз не можеше да говори.


Публикувано от hixxtam на 03.07.2016 @ 21:54:21 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   tvoiapoznata

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.10.2021 год. / 19:34:30 часа

добави твой текст
"Жените_Лия_осемнадесета глава" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.