автор: tvoiapoznata

На другия ден Лилия върна момичето в школата без да коментират разговора с Марк.
Роуз знаеше, че Лилия е доволна. Доволна беше, защото Марк разказа на дъщеря й това, което тя още не можеше. И Роуз беше доволна.
Даде си сметка, че не е сама. Не е различна и не е луда. Напротив, беше значима. Беше дете на легенда и истински сурови бойци я пазеха, като ценна вещ. Беше тяхно дете, също. Дори и никога да не го е усещала, те винаги са се грижили за нея.
Да, тя беше принцеса. Но никой от съучениците й нямаше да го разбере. Не още.
Не искаше!
Същата вечер, след тренировките Роуз излезе да се разходи из парка. Искаше да е сама и трябваше буквално да излъже Майк, че ще ходи в библиотеката. Не, че й беше нужно да го лъже, но й беше съвестно. Напоследък го пренебрегваше доста често.

Завря се в едно от любимите й кътчета. Седна на пейката и се накани да запали цигара. Усети го преди още да е попаднал в полезрението й. Стегна се, но не реагира видимо. Изчака. Владимир изникна пред нея. Спокоен, дебнещ... Стоеше и гледаше притихнал.
- Какво правиш? – Роуз се раздразни от присъствието му.
- Любувам се на гледката! – Боже, коя гледка, той беше забил поглед в момичето, като хищник.
- Какво правиш в Академията?
- Сергей е тук. Придружавам го. Няма да оставаме за през нощта. Имал делови разговор с Лилия.
- Ти какъв си му? Шофьор?
- Това е друга тема на разговор. – Роуз се усмихна. Владимир нямаше да й каже с какво се занимава шефът му, нито собствената му роля във всичко това. Нямаше нужда да го притиска, преценяше кога е загубила играта. Реши да смени тактиката и се усмихна чаровно.
- Как намери това място? – Владимир се усмихна на свой ред и започна бавно да пристъпва към нея. Роуз се отмести от пейката, но той я грабна със силните си ръце и й помогна да се настани в скута му. Роуз не се възпротиви. Владимир промърмори в ухото й.
- Това ми е работата, хубавице.
- Какво?
- Да проучвам. – Владимир я целуваше, Роуз се опита да задържи нишката на разговора. Той продължаваше да говори. – Каква е първата ти работа на ново място? Да проучиш всички възможности за бягство.
- Ти бягаш ли? – Роуз се извъртя изведнъж и се обърна с лице към него, притисна се по-силно към тялото му и усети как той затаи дъх.
- Да, бягам Роуз. Може да се каже, че бягам.
- От какво бягаш?
- От лудницата в главната сграда. Прекалено много хора. Расъл съм по хижи и не съм свикнал като теб на такъв рояк от деца, възпитатели и охранители.
- Изнервяш се от охранителите? – Роуз го изгледа озадачено, като избегна поредната му целувка.
- Да! Радвам се, че ти е забавно.
- Просто. Не знам. Ти си нещо като охранител. Не би трябвало да те изнервят хора, като теб. – Владимир се промени. Притисна силно момичето до себе си и преди да я огледне я дари със силна целувка. Беше тъжен. – Мислиш ли? Аз си мисля, че точно от тях трябва да се пазя. Защото знам на какво са способни.
- На какво са способни? – Роуз вече открито го съблазняваше. Владимир не я остави дълго да играе сама тази игра. Провря ръка под блузата й и когато тя затай дъх на свой ред я застави да го гледа в очите.
- На много страшни неща.
- Ти способен ли си на такива неща?
- Да!
- А ще ме научиш ли?
- Малка си още. Като станеш трети курс. Може би. Зависи.
- А за това малка ли съм? – Роуз не дочака отговор. Целуна Владимир горещо и го остави без дъх.
Той вече не се пазеше от нея. Студеното му държание беше изчезнало още в нощта на купона. Сега Роуз се радваше на най-топлите кехлибарени очи, които беше виждала. Вдъхваше аромата му и не можеше да се насити. Миришеше на гора, усети лек спортен афтършейф, усети лекия аромат на шампоана му, нищо не се натрапваше, нищо не беше прекалено и не на място. Беше топъл и силен. Чувстваше се изключително крехка в прегръдките му, но й харесваше. Косата му беше мека и гъста, обичаше да я роши. Имаше татуировка, за която никога не говореше, беше от вътрешната страна по протежението на цялата му дясна ръка. Беше бодлива тел и някакъв надпис, на славянски. Роуз не мислеше сега за татуировката му. Не беше в състояние да мисли за каквото и да е. Изведнъж той се отдели от нея и я стресна.
- Искаш ли да потренираме?
- Къде?
- Тук.
- Тук?
- Тук и сега. Или те е страх? – Роуз го погледна озадачено. – Да ме е страх? От какво да ме е страх? – Владимир се усмихна като хищник.
И в следващия момент замахна да я хване.
Не успя.
Рефлексите на Роуз бяха брилянтни. Изплъзна му се и хукна към средата на поляната. Искаше да си осигури пространство за маневри. Така беше по-уверена. Владимир я последва светкавично. Отново се хвърли, като хищник, към нея. Тя отново избегна хватката му. Третият удар беше неочакван. Роуз беше сигурна, че го следи внимателно. Излъга я. Парира крехкия й нерешителен удар и я заклещи в силните си ръце.
И двамата се бяха задъхали.
Владимир я целуна по тила и промърмори. – Сега, умнице, ще тренираме!
И те наистина започнаха да тренират. Ден след ден, винаги, когато Владимир можеше да прескача до Академията. В началото той само й показваше нови за нея техники. Беше търпелив с нея. Повтаряха едни и същи хватки отново и отново, докато Владимир не останеше доволен от резултата. Остави физическата й подготовка на треньорите й в училище. Той се съсредоточи изцяло върху техниката на момичето. Даваше време на Роуз да осъзнае всяко ново движение и същевременно не й даваше да се отпусне.
Така Роуз влезе в шестнадесетата си година. Тренираше и с Дея, и с Владимир тайно. Дея забелязваше, че техниката на момичето се променя но не коментираше нищо. Тренировките на Роуз бяха засилени. Треньорката й вече включваше и четвъртокурсници в двубоите и почти не взимаше участие в тях. Стокър продължаваше да следи тренировките й, но не говореше с момичето. Сергей също се отбиваше и наблюдаваше двубоите, когато беше на близо. Поне един от двамата висеше на главата на Дея и обсъждаше нещо с нея, но Роуз не закачаха.
Роуз усещаше, че се привързва към Владимир. Очакваше вечерите с нетърпение. Това, че почти не спеше, не й се отразяваше . И без това всички бяха свикнали да я гледат апатична. Сега замени апатията с изтощение. Разликата беше минимална. Майк, обаче не можеше да излъже. Той най-накрая не издържа и един следобед й кресна.
- Какво правиш? – Роуз не се направи, че не разбира. Сопна му се.
- Нищо не правя.
- Така ли?
- Не се бъркай, Майк. Не е твоя работа.
- Правилно! – Майк беше сериозно разстроен. – След десет години приятелство, защо изобщо трябва да ме интересува това, че се забъркваш с проблеми? Оправяй се сама. Така постъпват приятелите. – Роуз погледна Майк криво.Трябваше да признае, че момчето имаше право. Беше единствения й близък човек. Винаги всичко споделяха. Но той беше момче, по дяволите, как можеше да му обясни какво чувства?
- Майк! – Накрая му кресна, за да се стресне. – Успокой се, за Бога! По средата на двора сме. Да не искаш да събереш всички охранители? – Майк млъкна на секундата и я зяпна ядосано.
- Е?
- Първо, приятели сме от седем години. Второ, да, може и да те избягвам малко напоследък, но само малко. И трето, влюбена съм, Майк. Срещам се с едно момче и ти нямаш място на срещите ни.
- Знам.
- Какво знаеш?
- Видях ви една вечер на нашето място. Защо си го завела там?
- Не съм го водила. Той сам намери мястото. И на него му харесва много.
- Роуз, не можеш да бъдеш с този мъж!
- Защо да не мога да бъда с него?
- Защото е по-голям. Той не е от школата. По-лошо. Щом е със Сергей, значи е опасен. Ти не знаеш с какво се занимава, нали?
- Не е опасен.
- Опасен е. Ще се забъркаш в големи неприятности.
- Няма!
- Роуз! – Майк почти проплака.
- Няма, ако си държиш устата затворена.
- Ако си държа устата затворена, ще остана без приятелка.
- Недей!
- Какво?
- Не се меси в работите ми. По-добра съм от теб, знаеш го. Само ще нараниш и двама ни.
- Добре! – Майк вдигна ръце отчаяно. – Хубаво! Оправяй се! Но ти казвам. Този човек е опасен, а ти си уязвима, Роуз. Ще те нарани и тогава няма да плачеш на моето рамо.
- Че кога съм плакала? – Роуз си тръгна нацупено към общежитието. Защо Майк не можеше да я разбере? Защо проявяваше такъв егоизъм?
Същата вечер Владимир я намери още сърдита, седнала на тревата и подпряла гръб на пейката. Хвърляше бясно камъчета по близкия кош. Владимир седна до нея угрижено. Вече я познаваше достатъчно, за да знае, че малко неща можеха да я изкарат извън нерви.
- Какво не е наред?
- Скарах се.
- Скара се?
- С Майк.
- За?
- Не е съгласен да се срещам с теб. – Владимир въздъхна, придърпа я до себе си и промърмори.
- Може би е прав. – Роуз го изгледа учудено. Разбира се нищо не прочете по лицето му. Не, не този отговор очакваше и промърмори на свой ред.
- А може би не трябва да се меси в личния ми живот.
- Роуз, вие тук нямате личен живот.
- И все пак. Искам да се срещам с теб, вярвам ти. Той трябва да е по-толерантен ако иска да му споделям всичко.
- Ти всичко ли му споделяш? - Това опит за шега ли беше? Не, Роуз беше прекалено разстроена за шеги.
- Знаеш за какво говоря.
- Да – Владимир въздъхна – Знам. Просто се притеснява за теб. В края на краищата аз наистина съм опасен.
- Не ме интересува.
- Това вече е наивно.
- Няма значение. И определено е много късно да не се привързвам към теб. Така, че ми остава само да ти вярвам, че няма да ме нараниш... А аз ти вярвам, Влад. Това ми стига за сега. – Владимир прегърна силно Роуз и замълча.
Не проговориха повече тази нощ.
Роуз можеше да усети, че нещо го мъчи, но не можеше да се насили да го разпитва. Сякаш тя си нямаше проблеми, и тайни, които не можеше да каже дори на него. Миналото се оказа по-тежък товар за нея, отколкото очакваше.
Да, всички можеха да вярват, че тя ще се справи, че го е преодоляла, но Роуз усещаше как започва да я поглъща черна дупка. И не вярваше, че може да излезе сама от нея. Владимир й вдъхваше сигурност. Беше силен, беше търпелив и тактичен. Имаше невероятна душевна сила, и най-важното, не я приемаше като наследницата Лори. Това й беше достатъчно, за сега.

При изгрев слънце, той я отдели нежно от себе си и погледна тъжно.
- Заминавам, Роуз.
- Къде? – Въпросът беше спонтанен, знаеше, че няма да й каже и почти се усмихна, когато видя Владимир да повдига иронично една от веждите си. След това и той се усмихна.
- На мисия.
- На мисия, значи.
- Роуз? Ще ме няма около месец. Ще ме чакаш ли? Моля те. Трябва да знам, че ще ме чакаш. Че има къде и при кой да се върна. – Роуз го изгледа учудена. Никога до сега не беше говорил толкова отчаяно. Никога не беше искал нещо от нея, никога не бе искал нещо за себе си. Тя кимна механично.
- Ще те чакам, Влад. Ще те чакам.
Денят я посрещна студен и недружелюбен. Владимир я беше оставил преди пет часа, а вече й липсваше много. Изтощението най-накрая си взе своя дан.
Роуз се беше разболяла.
Майк още щеше да й се цупи. Беше сигурна в това. Беше видяла в очите му колко е наранен. Но не можеше да се бори и с него. Цялата насъбрала се умора и многото емоции най-накрая я събориха.
Събуди я нечие присъствие. Отвори очи трудно. Едвам фиксира Майк на леглото си. Беше седнал в другия му край и си играеше с телефона й.
- Какво? – Отказа се да говори. Гласът й беше ужасно прегракнал. Главата я болеше. Мускулите я боляха също.
- Какво „Какво”? беше болна.
- Болна? – Роуз се опита да се надигне. Майк я изгледа критично но я остави да се мъчи. Накрая й подаде чаша с кафе. Момичето се намръщи. Кафето беше силно. Майк продължи да говори.
- Или поне така твърдят всички. След като не се събуди цяло денонощие и имаше сериозна треска.
- Нямам треска.
- Да видим? Изпотена си, бълнуваше, не можахме да ти свалим няколко часа температурата... да, май имаше треска.
- Какво бълнувах?
- Спокойно. Само аз бях тук. И си говореше с Бентън. – Майк я погледна сериозно. – Защо си говореше с Марк Бентън на сън?
- От къде да знам? Нали ти знаеш всичко? – Главата продължаваше да я боли. А Майк се държеше като идиот. Още се сърдеше.
- Кой ден сме?
- Сряда. И спокойно. Дея каза да не ти позволявам да мърдаш от тук, докато не се пооправиш.
- Лилия?
- Лилия и Водняев и още някой си заминаха. Носят се слухове, че били на мисия. Само че Лилия не ходи на мисии. Нещо се мъти тук.
- Да приема ли, че още някой е Владимир.
- Приемай каквото искаш. Аз отказвам да говоря за този мъж!
- Стига! Замина си. Сега трябва да си доволен. – Роуз беше толкова съкрушена, че Майк омекна на секундата. Доближи се до момичето и я прегърна.
- Роуз, моля те, не се скапвай. Всички ходят на мисии, и ние ще ходим, като завършим. И ще станем велики!
- Да – Роуз кимна през сълзи. – Просто, не знам. От проклетата болест е. Станала съм на парцал.
- Сучиха ти се много неща напоследък. И ти си такъв един инат. Събираш, събираш и накрая експлоадираш!
- Браво. Много образно казано.
- Ама е истина.
- Истина е. – Роуз въздъхна. – Какво щях да правя без теб, Майк? – Майк не я изпускаше от прегръдката си. Започна да се подсмихва леко.
- Роуз. Мисля, че ще ти е невъзможно да се отървеш от мен. – Роуз се засмя на свой ред. Беше й олекнало след разговора с Майк.
На вратата се почука. И двамата погледнаха към входа. Дея влезе с бодра крачка.
- Е, Роуз. По-добре ли си вече?
- Да, благодаря.
- Добре. Ако имаш нужда от още почивка, възползвай се. Днес няма да ходиш на училище, нито на тренировки. – Роуз кимна с благодарност. Да, беше слаба. Нямаше сила да стане. И сигурно й личеше. Дея продължи.
- Когато се оправиш, обаче, искам да се явиш при Директор Стокър. Той трябва да ти съобщи нещо.
- Добре. – Дея излезе от стаята. Роуз и Майк се спогледаха за момент.
- Какво иска Стокър от теб? – Роуз завъртя очи отегчено. Не се разтревожи. Сигурно щеше да й каже нещо за Лилия. Напоследък беше свикнала да е в компанията на звездите в Академията. Все пак беше Лори.
Трябваха и още няколко часа, за да се почувства достатъчно силна и да се изправи на собствените си крака. Изкъпа се набързо и се отправи към кабинета на Стокър. Той се беше съсредоточил върху някакви документи. Роуз застана мирно на входа и зачака търпеливо. За пореден път се зачуди на неговия професионализъм. Под маската на лицето му не се прокрадваха никакви емоции. Трудно й беше да повярва, че на този човек дължеше възпитанието и живота си тук. Но не се съмняваше в думите на Лилия. Не се съмняваше, че наложили се, този човек ше даде живота си за нея. И двете с Лилия дължаха много на Андрю Стокър.
Мъжът накрая обърна внимание на Роуз.
- Здравей, Роуз. По-добре ли се чувстваш?
- Да, благодаря. Мисля, че е била лека настинка.
- Сигурно е било така. Тренировките не са те изтощили много, нали?
- Ни най-малко. Дея е прекрасен инструктор. – Стокър се подсмихна.
- Дипломатична, както винаги. Но за Дея си права. – Стокър замълча за момент и продължи. – Имам предложение за теб. Лилия и Сергей са заети с организацията на тазгодишния полеви лагер на четвъртокурсниците. За първи път от доста години се случва тази задача да не бъде поверена на мен. Това е огромна чест за школата. Двама толкова велики нейни възпитаници да водят подготовката на учениците ни, едновременно при това. Лилия иска да бъдеш част от този лагер. – Роуз затаи дъх.
- Лагер?
- Военен тренировъчен лагер. – Потвърди Андрю.
- Разбира се. – Не можа да скрие ентусиазма си. Дали и Владимир щеше да е там?
- Роуз! – Гласът на Стокър я стресна. - Не смятам, че си готова за такъв лагер. Внимавай! Това там са завършени бойци, Роуз. Ти си прекалено малка и неопитна за подобен вид тренировки. – Роуз се сконфузи. Разбира се, че трябваше да приеме новината по-сериозно. Отиваше на тренировъчен лагер, не на любовна ваканция с Владимир. Освен това той можеше изобщо да не е там. Той нямаше работа с хората от Академията, нямаше работа с никой друг освен със Сергей.
- Ще се оправя. – В това поне бе сигурна.
- Дея няма да е там.
- Няма значение.
- Лилия е склонна да те надценява малко. Не отричам, че имаш потенциал, но си едва на 16.
- Ще се справя!
- Добре! – Стокър се предаде. – Дано си сигурна в това и след седмица. Защото ще трябва да оцелееш през идващите две години, момиче.
- Защо две години?
- Защото това ще са годините ти на израстване в иерархията ни. Две години, не повече и те вече започнаха.
- Лилия се е справила. – За първи път Андрю Стокър се усмихна.
- Лилия имаше зад гърба си Алек. И, повярвай ми, дори и на нея не й бе лесно. Две години тя вися на ръба на поражението. Алек лягаше и ставаше с нея, само и само да не я изтърве. Тя имаше само него.
- Аз имам вас.
- Ние не сме и наполовина толкова добри, колкото Алек.
- Марк Бентън каза, че аз съм. – Нова усмивка се появи на лицето на Андрю.
- Ти си едно малко момиче, без никаква практическа подготовка, затрупано с много теория и легенди. Повярвай ми. Можеш да станеш добър боец. След време. Ако оцелееш. – Думите му прозвучаха страшно. Погледът му беше студен и далечен. Не, Стокър не целеше да я сплаши. Той вярваше безрезервно в това, което казваше. Роуз стисна зъби.
- Мога да се справя! – Просъска с повече злоба и по-малко увереност. Стокър помълча за известно време. Наблюдаваше я дълго и съсредоточено. Накрая промърмори.
- Утре тръгваме в седем. И те предупреждавам! Идвам с теб и само заради теб. Няма да те изпусна от поглед.
- Слушам.
- А сега изчезвай от главата ми. – Роуз не дочака втора покана. Изниза се на секундата от кабинета и се спусна да си оправя багажа.
Майк я посрещна на входа.
- Е, какво стана?
- Отивам на лагер.
- Как така на лагер?
- Ей така. На тренировъчен лагер.
- Че какво ще правиш там?
- Лилия ме вика. Ще тренирам.
- Уау – Майк беше впечатлен. – Голям скок, а?
- Само си мълчи, моля те.
- Разбира се. Но защо точно теб? – О, Роуз подозираше защо. Бяха усетили, че някой я тренира и искаха да проверят техниката й. На глас промърмори.
- От къде да знам. Тук само нареждат. Писна ми от генерали. – Майк се захили тъпо.
- Сякаш си ги слушала някога.
- Е, сега няма да имам избор, нали?
- Аха, ще те превърнат в образцов военен.
- Смешно ти е, нали? – Майк я погледна сериозно най-накрая.
- Не, тъжно ми е за теб.
Лагерът беше странно нещо. Да не говорим, че беше първото нещо, което момичето виждаше извън границите на града, в който беше издигната Академията.
Посрещнаха джипа още на входа. В колата бяха четирима. Роуз, Андрю Стокър и двама от граничните охранители на Академията. Пред тях изникна самият Сергей.
- Добре дошли момчета, Андрю! – След това се обърна стегнато като истински военен към нея. – Роуз! Как пътува?
- Добре, благодаря. – Отговори тя срамежливо. Андрю дори не отговори на поздрава.
- Къде е шефката ти?
- Не я наричай така. Ще се нацупи. В лагера, с момичетата. Разпределят провизиите.
- Ами давай да я поздравим. – Двамата тръгнаха напред. Другите ги бяха оставили и се бяха заели със задълженията си. На Роуз й се наложи да притичва, за да ги настигне. Бяха високи и яки, и изключително устремени. Бяха като машини, а Роуз вече се чучвстваше не на място. Дали Андрю нямаше да се окаже прав? Изведнъж Сергей се просегна и я прегърна през рамо, като продължаваше да обръща внимание само на Андрю.
- Преосмислил си позицията си?
- Ни най-малко.
- А, какво правиш тук?
- Тук съм, за да наглеждам малката. Да не мислиш, че ще оставя непълнолетно дете в ръцете ви?
- По-спокойно, Майко Тереза. И ние я обичаме. Освен това, така и на теб ти правим услуга.
- Така ли? – Гласът на Андрю беше пропит със сарказъм.
- Така. – Сергей отговори ведро - Тук ти най-накрая ще можеш да влезеш в ролята си на неин треньор. Знам, че си умираш за това. Роуз няма да има нищо против, защото ще сме далеч от съучениците й и никой няма да разбере коя е. – Андрю изсумтя нещо недоволно, но Сергей не му обърна особено внимание. Сякаш му доставяше удоволствие да дразни стария си приятел. Накрая се примири.
- Андрю, мърмориш, като стара леля.
- Първо, не мърморя. И второ, постъпвате като недозрели тийнейджъри, как да се държа аз?
- Тихо само Лили да не те чуе. Ще видиш колко зряла може да бъде.
- Лил е последната ми грижа тук. И повярвай ми, бих се изправил и срещу нея, ако преценя, че минава границата с дъщеря си.
- За това, скъпи ми приятелю – натърти Сергей – малката ще тренираш лично ти, а не ние. Това малък жест ли е?
- От хладнокръвни убийци? Ни най-малък. Трогнат съм. – Сергей се засмя гръмогласно. Роуз ги слушаше втрещено, не намираше нищо смешно в малкия им диалог.
- Роуз – Сергей се обърна неочаквано към нея. – Директор Стокър много те подценява. – Възможно ли беше отново да се шегува? Андрю беше бесен, но и примирен. Сергей беше щастлив и доволен.