автор: Perpetuum

Отдавна не живееше в този град. Беше го напуснал съвсем внезапно, за да не се върне никога повече за дълго Другите останаха в шок, когато се случи. Почувстваха се изоставени и осиротели- щеше да им липсва занапред.
Понякога минаваха дълги години, преди да се появи пак за кратко там. Друг път си идваше обратно по-често и за по-продължително време. Но всякога обичаше да се разхожда из старите улици. Приемаше го като някакво своеобразно задължение към себе си и истинското си аз. Както улиците, така беше се променил и остарял самият той. Всъщност улиците не бяха толкова стари, дори напротив- изглеждаха доста съвременни със супер-новата си архитектура, с безчислените новооткрити магазини и модерните заведения. Но за него си оставаха като препрочитаните антикварни книги, защото всичко из тях му напомняше отминалото. И колкото повече новости откриваше наоколо, толкова по-ясно разбираше че нещата са се променили безвъзвратно. Онези, които бяха останали там през всичките тези дълги години, по-трудно от него забелязваха промените, понеже живееха там всеки ден след ден и затова почти не ги усещаха. А неговото дълготрайно отсъствие бе причината при всяко едно завръщане да усеща многократно по-ясно от тях настъпилите от предишния път разлики. По същия начин го удивляваха и старите му снимки, толкова различен изглеждаше на тях. За разлика от собственото си лице, в което се вглеждаше сутрин на огледалото- то неизменно бе същото като вчера.
А тук улиците на детството се кръстосваха с тези на младостта, подобно на преплитащите се едни с други спомени. Съвсем ненадейно посетените места възкресяваха привидно забравените неща. Понякога сновеше из квартала, където беше училището му. По тротоара го заобикаляха и задминаваха гимназисти. Отдавна не беше той онзи, който задминаваше всички останали в града и със същата завидна лекота по стръмните пътеки на близката планина. По лицата и походката на учениците се опитваше се да се оприличи на някого от тези младежи. В кого ли от тях би искал да се прероди, ако можеше. Леко им завиждаше за безгрижието и юношеския оптимизъм, макар и от личен опит да знаеше, колко бързо щяха да се превърнат за хубаво или лошо във възрастни. Разбира се, не подминаваше безразлично и невероятно младите и свежи момичета, с които бе пълен града. В походката им прозираше женското кокетство, с тяхното тайно желание да бъдат забелязани от връстниците си. Интересно в коя ли би се влюбил, ако можеше пак да се върне на 18? Тази мисъл винаги го караше да посети онази квартална градинка, където имаше първата си среща- какво ли е станало с гаджето му? Убеден бе, че и тя го помни. Сигурно е баба. Дали би я познал, ако случайно се срещнеха? Не бяха се виждали почти от векове. Едва ли щяха да се разминат по улицата, защото непременно щеше я разпознае, ако не нея самата то поне по външния вид или очите на внучката й, с която са тръгнали на разходка. Същите очи, които никога нямаше да забрави! Но се питаше дали просто няма да се отминат, за да запази всеки в себе си непроменен образа на другия- от времето на любовта им. Може би така щеше да е най-добре?...
Често минаваше и покрай архивното кино, където някога ходеха на търси се заедно с двама приятели- не пропускаха нито едно заглавие. Те шеговито го наричаха “човекът-кино”- толкова запален маниак беше. Заглеждаше се по афишите, вървяха прожекции на филми, за премиерите на които тогава се редяха в дълги опашки, дори и сред студената зима. Сега бяха станали вече почти архаични- но артистите изглеждаха вечно млади, точно каквито са били преди. Вътрешно и той се чувстваше все още млад, пък и нали бе участвал като статист в някои от тези филми, затова понякога се мяркаше макар мимолетно уловен и запечатан завинаги на заден кадър от камерата. Салоните стояха полупразни, почти никой вече не се интересуваше от овехтелите ленти. Днешните предпочитаха да зяпат всичко на видео по къщите си, неусетно навалицата и магията на киносалоните бяха отживели времето си. Модерното отчуждение се долавяше навсякъде и във всичко.
Веднъж се случи да влезе в университетската библиотека. По някакво съвпадение бе точно 35 години след като започна следването. Мина покрай лавиците с безбройните книги, които тогава четеше от първата до последната им дума. Почти се видя отстрани- невероятно млад и жаден за познанието на Света. На излизане очите му се бяха навлажнили, служителката на входа доста се поучуди от поведението на този странен, отдавна не на студентска възраст посетител. Попита се- открих ли Истината оттогава?
Така при всичките си посещения той обикаляше из града, но не толкова и само от интерес към настоящето, а за да възкреси някак миналото си. Винаги обаче сякаш подсъзнателно избягваше един от кварталите, този на злополуката. Стигаше наблизо, но после заобикаляше и поемаше в която и да е друга посока. Ала му беше пределно ясно, че рано или късно някой ден неизбежно ще се озове именно там, колкото и да не искаше да се случи. Както непредотвратимата автомобилна катастрофа, в която попадна тогава. Докато беше шофирал, нещо го бе тласкало точно към тази точка по маршрута. За да се случи неизбежното и най-лошото... И ето че днес за пръв път оттогава се озова на мястото на инцидента. Омагьосаният кръг на съществуванието му се затвори. Улицата се спускаше доста стръмно и криволичеше между многоетажните сгради, застроени върху терените на предишните къщички с почти селски дворове. Обичаше идилията им и се разхождаше из квартала, стига да не беше служебно с колата. Но сега времето бе сухо и слънчево, за разлика от онзи ден тогава- заледено и мрачно зловещо. В момента и в двете посоки непрестанно профучаваха бесните нови автомобили, изглежда съвременните шофьори не се страхуваха от опасните завои. Той също никога не бе се страхувал с колата си, понеже караше предпазливо- до онзи фатален момент. Вървеше по разбитите от скорошни строежи тротоари без да гледа в краката си, а се взираше право напред по шосето- опитваше се да си спомни всички подробности на случая. Как стана и защо стана? Наистина нямаше почти никакво основание, освен че трябваше да се сбъдне неговата карма с онова, което бе предопределено да стане. Наближи необратимо последната чупка от пътя, преди сцената с преобърнатите коли и скупчилите се за помощ минувачи. С всяка измината крачка напред в ума му все по-отчетливо се възстановяваха детайлите на произшествието. И като че ли изведнъж слънцето се скри, наоколо стана сякаш хладно- почувства че е смъртно студено. Очертанията на настоящето почнаха да се заличават, жестоко премачкани от миналото. То нахлу в съзнанието му и изцяло го обгърна. Пред очите му причерня, в гъстата мъгла почти не се забелязваха светлините на отсрещното движение. Несъзнателно погледна към осветения часовник в колата- до сблъсъка оставаше само минута. Секундите светкавично намаляха по финалната обиколка на пистата с име Живот. Последната минута. За какво ли стигат 60 секунди? Стигаха за да се влюбиш завинаги в първата си любов, да ти хрумне неоткрита досега мисъл, нов ред от още недописано стихотворение, или пък да се възхитиш от безумно лъчистата зора на новия ти ден. Но последните шейсет секунди никога не достигат за нищо! Насрещната кола се приближаваше бързо, подхлъзнала се от другото платно. Опита се да реагира някак, като инстинктивно изви волана в страни. Разбра, че сбърка с маневрата, но нямаше втори шанс за да се поправи, каквато възможност винаги се даваше на игрите-симулатори по компютъра. След малко щеше да се появи и надписа “Game Over” -играта свърши. До сблъсъка в металния стълб имаше само няколко метра. В последните мигове осъзна безутешно ясно, че това е края. Те се равняваха на години- през оставащите му натрошени частици време си представи отчетливо и като напълно истинско бъдещето, което можеше да дойде за него, ако всичко се беше разминало просто на сантиметри. Един негов познат често повтаряше- “бъди точен като смъртта”. А тя бе винаги безмилостно точна и не закъсняваше. Сега също. Последното, което видя като на живо в три измерения и усети с изострените си сетива, бе онова което би могло да стане. Нещо като с шестото чувство- как би могло например да завърши успешно дисертацията, която протакаше дълги години. Да има деца, които все отлагаха със съпругата. Да си намери поредната друга работа- този път обаче достатъчно добре платена, най-вероятно задгранична. Да живее в друг град, или пък някъде другаде по света, дори и на друг континент. Да ползва дългите годишни отпуски през лятото, като си идва обратно със самолета, за да не забравя че някога е имал и друг живот- съвсем различен от сегашния. Да пребивава толкова дълго в чужбина, че при всяко пътуване да се пита в коя посока всъщност е билета му за връщане. Да се скита нехайно-безгрижно по улиците на единствения град, който всякога щеше да си остане неговия град. Би могло както сега да минава покрай катастрофалната пресечка, като се благодари на съдбата че се е отървал леко и почти безболезнено тогава. Би могло именно последвалия, а не преминалия да бъде неговият друг живот. Ако бе се спасил...