автор: _katerina_

Библията ни учи, че да правиш добро е най-висшето благо. Не винаги обаче доброто е оценено, поискано и желано. Доброто е субективно и относително понятие. Моето добро не винаги е твоето и обратно. Както се казва „всеки преценява нещата от собствената камбанария“.
Достатъчно е да видиш усмивка или да чуеш „благодаря“, за да изпиташ удовлетворение от стореното добро. Но понякога отговорът е недоволство и нежелание за помощ. Човекът, на когото искаме да помогнем, вероятно отказва, защото го мислим за слаб. Или го приема като израз на съжаление и гордостта, предразсъдъците го спират да приеме предложената помощ. Друг пък има различно разбиране за „добро“ в неговата ситуация и не желае точно тази помощ, която му предлагаме. Има хора, които приемат подадената ръка като намеса в личното им пространство или не желаят нашето „добро“, защото не искат да се чувстват задължени. Можем да зададем важните въпроси – Кой иска доброто? Защо го иска? По чии критерии“доброто“ е определено като такова? В повечето случаи мярката е по нашите собствени критерии, не на нуждаещия се. Да направиш добро е тест за личностно израстване, а вероятно е същото и да го получиш и оцениш. По моите представи е по-добре да научиш нуждаещия се "да лови риба“, за да си помага и в бъдеще. Но ако неговите виждания са да получи „две риби“ да се нахрани в момента, усилието е безсмислено. Като здравен работник много пъти съм се втурвала буквално да помагам на хората, но не винаги те са го приемали. Имахме пациентка с карциномно заболяване. Опитах да подам ръка, да вдъхна вяра, кураж и надежда. Но мъжът й ме погледна с най-строгия възможен поглед и каза: „Нямаме нужда от помощ!“. Отлично зная, че тези пациенти губят вяра и сили още в момента, в който чуят диагнозата „карцином“. Всички мостове под краката им рухват за миг в тяхната душа. Опитвам се да дам духовна подкрепа, но не всеки я приема като такава. Едни предпочитат да ги настаня в хубава стая, други – да им се дадат най-скъпите и модерни лекарства. Трети си изливат целия гняв „Защо аз съм болен, а не някой друг?!“. Още в древни времена траките са вярвали, че тялото и душата се лекуват заедно – „Не можеш да лекуваш главата отделно от тялото, както и тялото отделно от душата“ се казва в старите писания. Лекували са причините, а не следствията. Днес в 21 век ние сме забравили, че имаме и душа. Лекуваме само последствията и не търсим причините. Малцина са тези, които намират в себе си отново вярата и надеждата. И от практиката си виждам, че точно те оцеляват. Навярно първо трябва да направим“добро“ на себе си. „Духовната сила дава криле“ казват мъдреците. Но аз съм убедена, че дори човек да не вярва в Бог, достатъчно е да има вяра в себе си. Само тогава намира сили да продължи напред, а така може да даде духовна подкрепа и на много други.
Ако човек е материален ще очаква такава помощ и няма да оцени всякаква друга. Ако е духовно настроен – и една добра дума ще му стопли сърцето и душата. Ще добие отново вяра и надежда. И пак ще си зададем въпроса – Да правим ли „добро“ ? Моят отговор е ДА!!! Нека не губим човешкото в себе си, нека не губим духовни ценности и морал! Нека сърцата ни са изпълнени с любов и топлина!