автор: wawel

Кенет Кларк в книгата си "Цивилизацията" пише: "И духът Божи се носеше над водата - незнам защо тези думи предизвикват такова успокоение в нас, но така е".

Ей това ми се случи в сливенския балкан. Ако се усмниш, че Бог съществува - направо се замеси с водата и ще видиш. Силата на дъжда се зададе първо отдясно. Нищо плашещо. Затъмнение някакво. По-късно дъждовните облаци направо обгърнаха планината и започнаха да ме размятат като парцалена кукла. Валя си колкото си поиска, когато си поиска и както си поиска. Нямаше хоризант, а само тъмна, гърмяща и бълваща вода маса. ОТВСЯКЪДЕ. Такъв натиск ти промива мозъка и ти показва, че човешките градове /които обитаваш през по-голямата част от живата си/ са просто хралупи. И истинската сила и мощ може да ги превземе, наводни или издуха както и когато си поиска. Засега е милостива. Обаче, сега, между бетона, живота ми се струва сив и нереален. Истинското удоволствие беше вътре, в окото на бурята/дъжда. Най-голямата красота беше, когато дъжда най-после спря. Изпарения от земята, дърватата, тревите, наситиха въздуха с бяла пара и аромати. На билки, на непознати неща.....и фара пробиваше само метър напред. Накрая температирата падна. Жалко, че бяхме все още високо в планината и ме разтресе на седлото. Просмукан с вода и неизсъхнал. Наложи се да се откажа от достигането на финала, но имаше и такива, които продължиха. Че и стигнаха до края. Все пак, получих това, за което отидох. Дай боже всекиму.
Вече стягам такъмите за следващото каране.