автор: rygit

(или не кратък трактат за Архимед, Паисий, Хитлер, Тюринг, Тома Спространов, Макс, Времето иии… енигмата на Любовта!)

- Не! Не са ми тръпка шпионстванията. Другото е по-вярното! Четох много по темата. Нали вече казах! Даже няколко семестъра математика изкарах. И всичкото това защото навремето си направих една проста аналогия или сравнение. Как на пръв поглед безсмислените думи и словосъчетания при изричането на едно Проклятие или заклинание много ми приличат на писмена шифрограма. Тогава и си изградих мнение, как всъщност повечето съзаклятници криптират злобната си мисъл в неразгадаеми за нормалната човешка интуиция кодови-звуци. Които първо не са нормални думи. Второ те не са звукосъчетания, от които можеш да сглобиш нормална мисъл или изречение. Примерно НАМАСТЕ. А някой съзаклятници направо подменят една дума с друга дума. И правят своево рода семантично криптиране. Сиреч казват ти вода, а то значи глава. Или е написано луна, а значението на думата в изречението е вълк. Именно и за това от доста време се опитвам да отгатна формирането на кода или шифъра на самото прокълнаване като принцип. Мислех си… Мисля си го и до сега… Успея ли да разгадая това, ще мога и да намеря начин да се освободя и от моето Проклятие. Но както ти разказах дори понякога да имаш цялата теоретична и техническа база, ако кода е много сложен… Или принципа на кодиране е парадоксално и необичайно конструиран… Тогава са ти необходими необичайни събития за достигнеш до същността на Парадокса противоречащ на Интуицията във въпросното криптиране.
- Дааа… - поклатих многозначително глава аз, започвайки да се съмнявам, че май стареца от време на време е повече от добре, но от време на време е трудно да се каже какво му е – Еее…! Щом пък си успял да стигнеш до тези си твои изводи и сравненияяя… За структурата на проклятието и за някакви принципи на кодирането тук и там из човешката психикааа… Все си е нещо! – и му се усмихнах все пак от учтивост накрая.
- Дааа… нещо си е! – повтори след мен унило бай Курти.
- Добре виж сега – подех аз без да зная защо, но неистово ми се прииска в този момент да си говорим за нещо не толкова дълбоко историческо и толкова твърде отвлечено, сякаш ми се прищя за нещо по-сегашно и по земно да си говоря – Бай Курти ти какво ми разказваше преди това за онзи метач? Остави ги сега Лудите величия, Хитлер, Тюринг и шифрите. Там работата е ясно! Ти нямаш нито екип от криптолози, нито имаш машината Кристофър. Възсложничко ми се виждат това дори за теб.
- Така е да! – призна си съвсем неочаквано за мен стареца.
- Ами щом е да… Кажи тогава - онзи чистач нещо по-лесно за правене не те ли посъветва да опиташ?
- Нали ти казах. Най-простичкото в което ме насочи е, как всеки открит от мен парадокс ще ме води към свободата ми.
- Казваш също както всяка отгатната дума в твоите кръстословици доближава хората към нейното пълно решаване. Е това вече ми се струва е по твоите сили!
- Така е. Но се появи друга трудност или проблем. Като го попитах колко на брой парадокси трябва да отгатна, той ми отговори, че не може да ми каже. Но ми каза, че ако само си живея ей така. Подминавайки покрай ПИ - тата без да ги откривам и анализирам… Съм щял цял живот да се въртя в кръг.
- В кръг ли? Е как така в кръг?
- Ами така каза той. И аз тогава се измайтапих с него. Как щом неоткритите ПИ та ще ме въртят в кръг, значи всъщност моето истинско Проклятие е не от любов за любов и заради любов, а е нещо от сорта на константната π – отново разпалено заобяснява стареца, но аз го прекъснах защото смисъла на приказките му май наистина се въртяха в някакъв омагьосан кръг.
- Ахааа… Казваш да си додем на думата… Въртим го сучем го пак до някакво си π я докарахме – усмихнах му се аз - Бай Кутри много хубаво ми ги разказваш историйките ти. Ама нали за клона ма извика? Нали така? Пък и преди малко и сега все за π ми говориш.
- Ааа… че защо само аз…? То преди малко ти повдигна темата за π. Не аз. То и за това доста се почудих. Щото ти не знам как, но някак си твърде изневиделица заговори за моите неща. Щото за Лудолфвата константа нали ти сам отвори приказката. То и на мен за това и ми стана интересно, я! Как и сега се случва пак така подобно на тогавашното време. Дето и аз пред Метача за това му заговорих. И може би и за това сега темата π не ми излиза от главата и от устата.
- Да наистина бай Курти! Не знам и аз как. Но първо за това се сетих. Може пък да е станало някакво си съвпадение – но виждайки необичайния му блясък в очите реших да го отклоня с някаква шега от темата за π - А я ми кажи какво толкова важно ти каза онзи човек, което да е свързано с този клон? Или да речем за клона и за мен?
- Дааа! – загледа се в ореха стареца и поклати усмихнато глава - Същия си като мен младеж. Същия си ала моя милост. Когато бях като млад – премести погледа си бай Кутри върху танцуващо топче и продължи с глас лъхащ на носталгия - И аз тогава така подигравателно реагирах. Ама тогава…! Ехее…! Имах пари, слава и уважение. И си мислех, че нищо друго не ми трябва в този Свят. С високомерност и с пренебрежение загърбих другите особените неща, за които онзи ден ми говори Метача и направо го попитах каква по-точно ще ми е дарбата. Онази за която той в началото ми бе казал, че е свързана с Проклятието. И какво и колко ще мога да печеля от нея?
- Е нормален въпрос! Защо пък! Какво толкова… И той?
- Той! Той се разсмя много шумно на глас. И после доста ехидно ми отвърна, как не всяка Дарба може да бъде измервана в пари. Или в някакъв род материални придобивки. Каза още, как има много хора, които притежавали определени дарби. Но не знаели за тях. За това едва ли не съм трябвало да му бъда благодарен, че научавам за моята. На което аз отново много се смях. И въпреки, че съвсем осезателно усещах, как нещо в мен и с мен не е точно на мястото си му казвам: „Знаеш ли много си ми симпатичен, но изобщо не ти вярвам. Можеш ли да ми го докажеш това? Или да си ти вярвам ей така само заради една ми симпатия към теб?“ И после пак аз се разсмях.
- И защо така си му се присмял? Нали си усещал нещо?
- Вярно! За усещането усещах. Но за ни едно от нещата, за които ми каза, той не ми беше дал някакви доказателства. Нито за Проклятието. Нито за Дарбата. За това и си поисках някакво нормално доказателство.
- Е да де. Тук те разбирам напълно. Защото моето мнение в момента е подобно – поглеждам аз към събеседника си, усмихвам му се почти извинително и питам - А той?
- Той! Той ме изчака да си се насмея и ме пита: „Я момче вместо само да се смееш ми обясни на мен невежия старец, какво е онова странното число π, за което ми говори ти преди време?“
- Ха така! Видя ли! – усмихвам му се аз – И ти? Знаеше ли го тогава какво е? Или го научи по нататък.
- Че как! Знаех го още тогава. Щото нали се сещаш
- Да бе как да го забравя това! Бай Курти е бил най-добрия в правенето на кръстословици.
- Именно! – демонстративно се изпъчва събеседника ми и продължава вече по-сериозно - Даже му обяснявам. Как това π е отношение между дължината на една окръжност и нейния радиус. И за безкрайното делене му казах. И за липсата на каквато и да е закономерност в цифрите след десетичната запетая - също. Той това за неповторяемостта обаче ми се строи не го разбра. И за това му дадох пример, как дори и сто цифри да се напишат след запетаята пак няма никаква закономерност в тяхното получаване при самото делене на двете прости числа. Което е своево рода парадокс за всички математици. А той ме погледна позамисли се и каза: „Щом пък твърдиш, че това число е толкова чудато, това означава, че с него би трябвало да могат да се правят и чудеса?
- Ха така! Видя ли?! Пък ти ми разправяш как бил неук. Неук неук, ама разбрал те е все някак си човека. И после?
- После аз пак се смея и му отвръщам: „Да бе чудеса! Прави се чиста математика с тази константа. Нищо повече!“ А той ме поглежда. Усмихва ми се. И ми казва: „ Добре! Нека да е нищо повече. Ти все пак ми го намери това чудатото число. Донеси ми го тук. И аз ще ти докажа, че си прокълнат. И че проклятията са неща, които понякога те спират в едно. Но пък ти дават сила равна на дарба за други неща“
- И ти какво направи?
- Ами послушах го. Намерих числото в една математическа енциклопедия. Щото то тогава още нямаше интернет. И му го занесох. Той ме накара да си взема лист и писалка.
- Аха - ясно! И какво стана?
- Какво стана ли? Метача погледна числото. После ме погледна в очите и каза: „Аз ще диктувам, а ти пиши!“ И започна да диктува цифра по цифра. Цифра по цифра. И ми издиктува така, както си е константата до някъде. Само че там имаше около сто и тридесет цифри след запетаята. А той ми продиктува само сто. После ме поглежда строго и ме предупреждава. Че щом това чудато число нямало карай, изобщо и по никакъв начин да не съм се опитвал да уча повече от сто цифри от него. Защото имало опасност да лудна.
- Ти послуша ли го?
- За това слава Богу го послушах на самия момент.
- И после?
- После ме накара да махна листа дето до сега бях писал. Даде ми чисто бял. И ми каза: „Ха сега напиши ми го пак!“ А аз му отвръщам че е абсурд да мога. А той се усмихва и ми казва: „Аз нали ти споменах преди време, как има много хора, които не знаят какво могат! И какво не могат! Опитай!“
- И ти?
- Ами опитах. И колкото и да ми беше невероятно го написах без грешка.
- Ха така! И как си успял да го запомниш за толкова кратко време?
- Ха кажи ми ти де?! Когато го написах за първи път и за самия мен беше много интересно като явление. Защото като се замисля не го помня като толкова дълго число. Но почна ли да го пиша ставаше нещо чудновато.
- Какво чудновато?
- Ами нали ти казвам. Ей така като се замисля не го помня цялото наизуст. Но започна ли да пиша в мига, в който напиша поредната цифра и в мозъка ми щръкват следващата. Пиша цифра – хоп и пред очите ми се появява следващата. И така докато стигна до стотния знак.
- И това само един път ли?
- Е как само един път? Ама да де! И аз като теб! Първо чак не си повярвах. Викам си: „Ще мине малко време! И ще ги забравя. Или все някоя цифра ще я объркам поне като последователност.“ Да ама – не! Отивам си в къщи. Вечерта опитвам. Пиша си ги – и това си е! Преспивам. На сутринта пак опитвам – същата работа. На следващата опитвам отново! На по-следващата пак! И пак! И пак! Винаги успявам. Та така разбрах! Има някаква истина в казаното от Метача. И ти нали видя? Пиша го без проблем. И то без никаква грешка. Въпреки възрастта си.
- Видях да! И ако съм честен малко ме постресна това… - признах си без да се замисля.
- И аз така бях на времето като го написах за пръв път – усмихна ми се стареца – Но след месец разбрах и друго. Нароча ли си нещо да запаметя - после няма забравяне. Мога да цитирам в точност и в детайли цели пасажи от енциклопедии. Примерно много неща помня от легендарната от моите години енциклопедия на братя Данчови. Щото то нали тези подробности за нещата ми трябваха около правенето на ребусите. И като ги науча веднъж – край! Пак няма забравяне. Че за тогава ми беше приказката. Малко след това се поуспокоих. И уж както винаги занесох на Метача нещо за хапване. И пак го заприказвах. Исках да разбера още неща за себе си. И най-вече какво мога да сторя с тази си част на Проклятието. Защото за какво ми е да помня сто цифри след десетична запетая, пък да съм без дъщеря си?! И защо ми е да мога да помня всичко, което искам да запомня...? Пък да си говоря с хората чрез ребусите, които правя!
- Така си е. Е ти поне не го ли пита защо ти е било сторено това Проклятие?
- Питах го. Нали вече ти казах. От любов, за любов, заради любов.
- Дааа! Да те прокълне някой от любов за любов и заради любов?
- Именно! Ама това е то че Любовта на куб на единия насочена срещу едната обикновена любов на другия явно понякога се превръща в неистова злоба. Парадоксално но факт. Нали Младеж?
- Дааа… Прекаленото хубаво май в този случай не е на хубаво. Вярно че това е наистина парадоксално! Много странно проклятие. И вярно е срещу нормалната човешка интуиция. Насила да искаш любов?! И три пъти над нормалното… Още повече, че то изобщо знае ли се какво е точно любовта?
- Хе хе хе! – усмихва ми се бай Курти - Пак се държиш точно като мен?
- Защо!
- Защото и аз тогава това го попитах.
- А той?
- Амиии… Отвърна ми, че не се знае. А аз го питам: „Може ли тогава изобщо да се направи нещо срещу проклятие подклаждано от необяснимо явление - каквото всъщност е Любовта?“
- И той?
- Той тогава сравни любовта с нещо, с което едва ли си представяш, че може да бъде сравнена?
- С какво…?
- Опитай се да отгатнеш де!
- С какво може да е я!? - правя се на силно замислен аз - Най-вероятно с цвете от луната? Със сърце, което тупти учестено? С доброта? Със светлина? Със сложна комбинация от хормони и химични вещества заливащи мозъка? С нещо такова - може би? – занареждах аз първите най-шаблонно популярните сравнения, които ми хрумнаха, но виждайки бай Курти да се смее питам – Не познах ли? – той клати отрицателно глава, а аз отново питам – А с какво тогава?
- Неее Не е с нито едно от тези неща които каза! С нещо много по-просто беше! Опитай пак!
- С разтопен шоколад!
- Нее! Това твоето с шоколада е по-скоро сравнение за сладострастие. А не за любов.
- Добре де! Предавам се! С какво?
- С водата я сравни тогава той любовта – с водата!
- С водатаа…!? Честно!? Такова нещо пък не би ми дошло наум. Водата и Любовта. Е това не е ли въз простичко? Щото тя водата не е ли най-простото нещо на земята, което познаваме… А любовта е ехее… - размахвам ръце към небето, следвайки ги с поглед, а бай Курти ме прекъсва:
- Ехеее. Мехеее…! И аз така някак си реагирах тогава на времето! Ама знаеш ли той какво ми отговори?
- Не!
- Каза нещо от сорта: „Ха! Че то пък аз да не би да съм много умен. Ако съм умен щях да бъда, я директор! Я професор. Пък тооо… Я ма виж! – и ми повдига оръдието си на труда пред очите - Въртя тук метлата и мааам с парцала. Пък ти кусур ми ловиш. Просто ми било сравнението за Любовта! Ми то прост човек прости сравнения ще прави, я“ После доста грубо побутва със стирката кофата с водата. Тя се разклаща и част от съдържанието се разплисква на мозайката. Сочи ми към мокрото петно и казва: „Ето както ти казах Любовта е като Водата. И Водата е като Любовта.“ „Аха разбирам!“ Прекъсвам го на свой ред аз и то доста невъзпитано и продължавам да се заяждам: „Казваш и с Водата и с Любовта си в състояние да измиеш мръсния под на нечия покварена душа. И после без да се скверниш да ги излееш в канала като никому ненужна воняща помия?“
- Хе хе хе! – прекъсвам със смях разказа на Бай Курти аз - Това много филологично ми прозвуча. Бай Курти ама той – Метача дали те е разбрал какво му казваш?
- Охооо…! – възклицателно ми отговаря стареца.
- Еее щом казваш…?
- Да бе Малдеж! Даже ме погледна възучудено. Ама с еййй така широко отворени очи. И ми отвръща: „Виж ти! Виж ти! Не съм очаквал един млад човек толкова грозни мисли да говори за Любовта. Виж ти?! Виж ти?!
- Е може и прав да е бил донякъде.
- Така си е Младеж. И после съвсем откровено се зачуди, как едно проклятие може до такава степен да омърси младите мисли човешки!“ Пък аз нали си бях луда майтапчийска кратуна го поглеждам и го питам шеговито чак рима му спретнах: „А какви са чистите мисли старешки на кавалера на парцала и метлата? И по какво според теб приятелю мой приличат си Любовта и Водата?“.
- А той?
- Той съответно се понадига. Прегръща с нескрита и откровена чувственост дръжката на метлата. Усмихва ми се! Едва ли не сияйно. И с непонятен за възрастта си влюбен блясък в очите и твърде горещи нотки в гласа си казва: „ И двете момко са едно вълшебство. Защото ако са с подходящата температура… С тях можеш да си доставиш най-върховните удоволствия на Света. С двете можеш да се напиеш до насита. В двете можеш да се окъпеш за удоволствие. Двете носят наслада и чистота! И телесна! И душевна!“ После рязко отвори ръце, пускайки демонстративно метлата да тропне на земята и вече с много строг и сериозен тон продължи: „Нооо… има известна правота и в казаното от теб… „ И ме поглежда многозначително, пък аз го питам какво толкова съм казал. При което той ми отвръща „Че и двете и Водата и Любовта си имат и тъмна страна. Защото и Любовта и Водата, ако ги охладиш прекалено много - се превръщат в лед. Който може не само да те измрази. А ако си невнимателен, може дори да разреже плътта на сърцето ти да речем. Пък прегрееш ли ги много… Охоо…! Тогава се превръщат във вряла вода или пара. И щом ги докараш до това дередже. И две могат да попарят или да изпепелят душата ти. За това с тях трябва да се внимава как, къде и по какъв начин се съхраняват. И как, къде и по какъв начин се употребяват. Защото и двете в лошавите си състояния могат дори да те убият.“ - завърши бай Курти разказа си и ме поглежда в очакване.
- Интересно е това сравнение. Явно по някакъв начин мъдър е бил тоз човечец. А щом е бил такъв мъдрец ти защо не го помоли за съвет? Да ти помогне, как да се отървеш от това Проклятие.
- Ти как мислиш?
- Ами би било редно да си го попитал. Щото това само да знаеш, че ако отгатваш загадките около тези ПИ е много общо казано. Пък и като не знаеш колко точно трябва да отгатнеееш… Си е направо много изнервящо начинание . Щото отгатваш, отгатваш пък в края на краищата не знаеш до къде си стигнал. И още дали изобщо един живот ще ти е достатъчен, да я махнеш тази гадост от главата си.
- Именно! Е той спомена, че най-вероятно в мига, в който отгатна последното си ПИ, със сигурност ще мога да разбера това. Ама нали виждаш. Вече съм на над седемдесет години. Пък все още пиша по сто цифри след десетичната запетая. Ама питах го аз тогава! Мога ли не мога ли с нещо да си помогна.
- И той какво ти каза?
- Той ми отвърна: „Много е просто! Превърни Проклятието в твое оръжие. И с това оръжие победи самото Проклятие.“
- Да беее! Много било просто! – реагирах импулсивно аз - Ма то това последното неговото е много лесно да се каже. Това и баба го знае. С острието на копието или на стрелата не можеш да спреш острие на друго копие или на друга стрела летящи към теб. Само щит може. Въпроса е дали срещу това Проклятие има някакъв щит. Или то е някакво универсално острие. Пък дори и да е и обикновено острие тогава, как с Проклятието ще спреш Проклятието? Това защо не го пита как става?
- Амии… не съм. Тогава не ми е идвало на ум такова сравнение, като твоето за стрелите и копията. Но пък да! Питах и за други подробности! Честно казано , трудно ми беше понякога да го разбирам този човек. Хем много особено говори. Хем и на час по лъжичка дето се вика ми разкриваше нещата. Ама тогава си рекох - каквото такова, когато тогава.
- Дааа… Вече ми се струва разбирам, как никак не е проста работа човек да се научи на такъв вид знание каквото ти си се захванал да изучаваш. Добре и той какво отговори на твоето питане?
- В началото както всеки път се усмихва и вдига рамене. Но аз бях много настойчив. Каза ми как Проклятието вече било проникнало надълбоко в същността ми. Трябвало някак си да се науча да насочвам Парадоксалното в ситуациите, в които попадам срещу собствената си Интуиция. Както и обратното. Да се опитвам да постъпвам като всички други хора. И да използвам Интуицията си в разгадаването на Парадоксалното в случващото се около мен. Но изрично подчерта, как ако успявам да използвам двата метода едновременно тогава определено шансовете ми се увеличавали.
- Второто Интуиция срещу Парадокс, ми е по-понятно. Но първото, което каза Парадокса срещу Интуицията… Това точно не го разбирам много, много. Но пък вече разбирам защо толкова дълго и настойчиво наблюдаваш топчето върху водната струя. Искаш да откриеш логика в парадокса. И парадокс в логиката на нещата.
- Да така е!
- Брей тоз простия метач какви сложнотии ти е поставил като задачи. Ама то сигурно сте си паснали, защото си приличате по някакъв начин…
- По кое? Че и аз съм неук като него ли? – малко засегнато попита стареца.
- Нее… че и двамата вкарвате хората в сложно мислене. Нали и ти така си правил в ребусите си. Затруднявал си хората да мислят докато ти отгатнат въпросите.
- Е да! В това наистина си приличаме – ама малко.
- Добре де. А нещо друго не ти ли подсказа?
- Ами каза ми. Как всяко открито ПИ носи в душата на търсещия човек освен крачка напред към свободата му, носи му и силен звън от удовлетворение. А всеки такъв радостен звън нанасял пукнатини в засъхналите кални обръчи, чрез които ме било обгърнало Проклятието. А после по много странен начин се наведе почти до ухото ми. И ми прошепна, че ако съм можело да свържа няколко ПИ в една обща връзка от събития се получавало нещо, като свързано парадоксален звън-трептеж.
- Какво? Какво? Какво? Звън-дрънтеж ли? И какво прави този трептеж?
- Ми можело с мощта на резонанса си да разкъса оковите на Проклятието. Също както звънът на будилника те изтръгвал от дебрите на съня ти. Щото както каза той в повечето случаи състоянията, в които изпадали прокълнатите хора много наподобявали на кошмарен сън.
- Ааа…! - надигнах глава и повиших глас - Това с тоз звън-трептеж определено ми е доста отвлечено и то!
- И аз не го разбрах тогава. Ама той ми го показа нагледно.
- Показа ти нагледно парадоксален трептеж ли? Стига де! И как?
- Накара ме да вляза в неговата стаичка и да гледам. После взе стирката и метлата и започна да чисти много близо до перилата на парапета. В началото не схванах какво точно трябва да гледам. Това което разбрах е, как той може би нарочно с дръжката на метлата удряше по някоя от металните пръчки, държащи дървената ръкохватка на парапета – спря в нищото разказа си бай Курти и бавно започна да отпива от капучиното си:
- И казвай де! Какво се стана после? – подканвам го аз.
- Стана това, че се чуваше едно единично, но гадно повтарящо се: „ Дрън.“ Тишина и пак: „Дрън“ И пак тишина. И пак: „Дрън.“ И така още няколко пъти.
- И какво като има „Дрън“ и тишина?
- И нищо! Не се случи нищо. Съответно аз му правя кисела физиономия. Оплаквам му се, как не съм схванал нищо от цялата тази дрън - демонстрация. А той идва досами мен. И пак почти на ухото ми казва: „ Приеми как всяко едно дрънчене е като едно единично ПИ. Да речем, което ти си открил. Или си разбрал. Сега виж какво се случва, ако свържем няколко ПИ в един момент. И на едно и също място.“ Пак отива до перилата. Започна доста по-бързо отривисто да прекарва дръжката на стирката по металните пръчки. А в коридора на печатницата отекна едно досадно: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Малка пауза и пак: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Пак пет десет секунди тишина и отново: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Точно се чудех, какво иска да ми докаже с това досадно дрънкане и вратите на стаите започнаха да се отварят. Да се показват разни хора и да го увикват. Той им се извинява и свежда глава. После дойде при мен в стайчето и каза: „Видя ли? Ето по този начин се опитай да свържеш няколко ПИ в едно и също време. И на едно и също място. Ще се получи онзи дрън-трептеж, за който ти казах, че може да разхлаби хватката на Проклятието. А може ако имаш късмет дори и да го разруши. Както аз им развалих на тези хора спокойствието. Просто се постарай в никакъв случай да не оставяш Проклятието на спокойствие! Ама в никакъв случай. Бори се срещу него с всички сили!“ И така. Аз си мисля, че от там всичко се почна. Че чак и до сега.
- Може! Ама той е имал средства. И възможност. Също както това казахме - за Тюринг. Имал е екипа си. Машината Кристофер. И подкрепата на британското правителство. Метача е имал знанието, парапет и дръжка на метла. И опита, ако щеш. Че ако прави така или онака, може да предизвика трептене. А ти с какво можеш да предизвикаш подобно трептене в живота си? Как ли можеш да свържеш в едно няколко ПИ-та? Дали има начин за това, а?
- Ами той ми каза, че имало начин! Но трябвало много да мисля и да се опитвам да разбера нещата от към вътрешната има страна. А докато мисля. И за да не скучая. Съм можело да се науча, как да ползвам Дарбата от Проклятието от към добрата му страна. И с нея и чрез нея да правя опити за добрини. Пък било то в парадоксални занимания. И то без значение че това може да е въпреки и напреки на човешката интуиция.
- Опити? Въпреки и напреки? Странна препоръка е това!
- Така е да! Ама така ми каза! Дори да съм се опитвал само добрини да правя, пак било нещо много повече. От това да речем само да се вайкам.
- Еее пак отвлечени ми ги говориш някакви ти. Това последното особено пък съвсем няма нищо общо с нормалната интуиция – и го поглеждам, а той ми вдига многозначително рамене и се усмихва - Добре опити или добрини – хубаво! Хм! Ама аз не виждам, с всичкото това, кой знае какво директно добро за самия себе си можеш да сториш. Нещо друго не до там отвлечено или не до там парадоксално не ти ли каза?
- О да! Каза ми.
- Ахаа казваш още една лъжичка за следващия час. Ясно! И какви са ти другите странични екстри от това Проклятие? Я да чуя!
- Каза че от към добрата му страна Проклятието ми давало възможност да свързвам състоянията, чувствата и емоциите на хора, животни и растенията. И още да свързвам живото на душата с бездушното тяло. Ако двете разбира се били наблизо едно до друго.
- Я бе! Стига сега и ти! И как така? – възнегодувах и за кой ли път си помислих, как на старчето сачмите в главата му от време на време бая се чукат една в друга.
- Ами така – прекъсна той с троснат тон моите пси - предположения.
- Да де! Ама само едно: „Ами така“ не ми върши работа. Честно бай Курти! Не го възприемам аз това?
- Ха така! Видя ли сега! - повдига стареца за кой ли път дидактическия си показалец нагоре към небето и продължи с нравоучителен тон - И аз бях също като теб. И аз тогава не го приех от веднъж. Ма после подразбрах това онова. И до ден днешен правя опити.
- Опитваш се казваш? Ясно! Бай Курти - експериментатора! Добре! И какви по-точно опити започна да правиш? Свързваше растения с животни ли?
- Да!
- Еха! Казваш - да! Че си и категоричен - даже. И какво? Да не би да правиш Фрнакинщайновци? Маруля с глава на плъх. Или патладжани с коруби на костенурки?
- Нее! Това са измишльотини. Тези вегетативните присадки са възможни само между някой растения. Онова дето можеш да присаждаш клончета от кайсия и праскова на дръвче от слива. Нее…! Не съм се правил на Мичурин. Аз ти говоря за свързване на чувства и емоции. А не за самите телеса. Пък това дето ти го каза. То е съвсем друго. То е едно чудовищно човешко Проклятие. Но в никакъв случай не е направено от Любов и заради Любов. Прави се от Алчност и за Пари. И за по-кратко му казваме ГМО.
- Да бе ГМОто То там работата е ясна. Ми ти какви опити казваш, че си правил тогава?
- Разнообразни. Но преди да ги започна има предистория.
- Ахаа… и предистория има даже? Еее…- казвам аз и се поглеждам демонстративно часовника, а то още няма девет и половина.
Ужас!
Дори за второто кафе е още рано.
Ужас!
Днес ще кажеш, че Времето си е сложило обувки с подметки от разтопена гума. Аз го чакам някак си да се забърза, а то вместо това се отдало на някакъв си меланхоличен флегматизъм.
Ужас!
И се влачи ли влачи…
Бай Курти обаче явно ме изхваща, че гледайки си циферблата нещо начумерено си умувам и пита:
- Вече ти е време да тръгваш ли?
- Ами май точно това е проблема! Че още имам много време до работа!
- Е ако е пък проблем някакъв времето - давай да режем и да си ходиш!
- Не, не, не! Нали се уточнихме вече? Няма да режа, докато не разбера всичко – опитвам се да изляза от сконфузената ситуация в която попаднах с това тъпо гледане в часовника и искам не искам го подканям - Давай да чуя предисторията. Пък за историята ако остане време.
- Доообре – някак си се успокоява стареца и продължава – Та нали ти казах, че бях врътнал от мъка по това, че жената насъска срещу мен щерката.
- Каза – да! Пък колкото това за врътванетооо… Там вече мога да ти повярвам, че е така. Дори без да ми привеждаш специални доказателства – и го поглеждам изпод вежда – Та какво казваш прави преди да започнеш с експериментите? – завършвам питането си аз, а той ми се усмихва ехидно и клати глава:
- Ми чудех, как да си туша мъката. И почнах да търся човек в сходна на моята ситуация да ми помогне със съвет – спира за момент изповедта си той, а на мен ми се струва, как клепачите му отново се влажно се надигат тъга:
- И ти какво? – питам аз, канейки се отново да го подкача малко по грубичко, но осъзнавайки, че плувналите му в горчивина очи никак не са преструвка, решавам да съм по-сдържан – Е кажи де?! Пусна обява във вестниците, дето публикуваше кръстословиците ли?
- Е почти, почти! – опитва се някак си да си върне настроението стареца - То като се ожалиш за проблема си на портиера на печатницата… Или пък на началничката на метранпажааа… - триейки се по челото и гледайки в страни пак се опитва да прикрива горчилката си той - И все едно обява в няколко столични ежедневника си пуснал.
- Ахаа…! Е?! Някой звънна ли ти по обявата? В къщи? На мобилния? – не спирам да го закачам по моя си начин аз - Или може би към Фейспрофила ти заваляха предложения за приятелство?
- Нямаше ни мобилни телефони тогава! Ни Интернет! Още по-малко пък Фейспрофили – съвсем сериозно ми отговаря стареца, но продължава вече значително по-спокойно - Та главната редакторка на един от големите вестници беше си загубила сина. Загинал в планината при инцидент. Че от печатарската клюкарница научила, как моята бивша ми е откраднала щерката. А може би и целия живот покрай това. Викна ме да пием кафе – уж! – казва отсечено бай Курти и ми смигва - Да ми поръчва да правя някаква си кръстословица с празнична тематика – уж! – и пак ми смигва заговорнически, но после става сериозен и продължава - Ама май истината бе, че си търсеше повод да си се пооплакваме един на друг.
- Е и?
- Та тя ме подучи да си е взема куче. Така била направила. Не че кучето заместило сина й. Но наистина и помагала животинката. Аз обаче тогава нямах грам време да обгрижвам животно. Но като поостарях и като понамаля работата си вземах. Права се оказа.
- Права в кое?
- Ами в това, че да си имаш нещо живо, което да ти се зарадва когато се прибираш, си е все нещо. Или пък някаква живинка простичко, безкористно и открито да ти показва, че те обича. Да знаеш младеж - това вече е голяма работа.
- Не – отсичам аз категорично - Не го знам това! Никога не съм имал куче. Сега на малкия съм взел рибки. От онези дето златни рибки им викат – после изведнъж се усетих, че говорим за неговите проблеми, а не за нашите домашни любимци и му се извинявам – Извинявай! И какво стана?
- До някъде си върнах разговорливостта. То си ясно - не с всички хора. Но поне с кучкарите докато разхождах кучето си говорех.
- И какво като си говори с тях? Ама за щерката ли си говорихте?
- Нее… Или не точно и конкретно точно за нея. В повечето случаи за кучетата си говорим ние там. Но пък разговорите на кучешките алеи по София ми бяха един много добър отдушник от тази душетормозка Самотата. И още и друга полза имах. Кучето ми помогна да разбирам дори да се социализирам по-добре с другите кучетата. Пък и изобщо да разбирам другите живинки около нас. Защото то имаше кучкари дето имат в къщи и котки. Или и някакви други животни като птици. Че така обща информация получих за много други домашни живинки!
- Ахаа… Живники казваш?! И какво? Окрилен от тези разговори, започна да свързваш любовта на кучето към теб с тази на хората около теб? – и го поглеждам, а той се усмихва и ми кима утвърдително с глава - И с растенията ли? – продължавам да питам заядливо, но виждам, че той пак кима утвърдително и възкликвам – Ахаа…! А там какво стана? Да не би да научи кучето да обича дърветата.
- Може би нещо такова…
- И какво? – прекъсвам го аз - Те се отказаха да вдигат крак. Искам да кажа - не препикават дърветата, в които са влюбени ли? Или може би ползват за писоар само безжизнени бетонни стълбове и боклукджийски кошчета? А бай Курти?
- Е! Незнам да ли е точно така. Но знам, как от там на татъка започнах с експериментите – спира за малко стареца и ме поглежда, а аз му правя нашия си пантомимичен знак-нарицателно за репликата „На пример“ и той веднага реагира – Например научих този орех да обича кучетата ми. И още и например и да им дава сила. За да живеят например по-дълго.
- Ха! – извиках едва ли не от изненада аз, но докато успея да се окопитя той продължи:
- Даа! Или ако не по-дълго, то поне докато са живи те да са по-здрави. Но пък виждаш ли! Това свързване даде друг един ефект. Или по-скоро дефект. Когато кучето умре - умира и онази част от ореха, с която най-тясно съм свързал животното.
- Айде бе? Как така ги свързваш?
- Ами така. Просто един ден се сетих за това, което ми каза Метача. Че мога да го правя. И си реших. Ако не друго - то поне да опитам. Наистина ли мога да осъществявам такива връзки, или не мога. Ето нали ти казвам – опитах!
- И какво по-точно направи на практика?
- Нищо мистично или неразбираемо. Просто кръстих единия клон на ореха на името на кучето си. Представих си, как между клона и кучето има неразривна душевна връзка. Представих си, как чрез този клон орехът обича кучето. И как пак чрез него кучето обича ореха. И как след време двамата ще са големи приятели.
- Да бе да! Нищо мистични казваш! И какво стана? Кучето прояде орехи? Пък ореха когато се появявахте вие с кучето не шумеше с лисата, а скимтеше с поскръцване на клони? Така ли?
- Не! То аз само си го помислих. Но след като нищо по-особено не се случи забравих за тези си опити. Ама така като ме подкачаш сега ми иде на ум, че май още тогава е имало някакви индикации. Но не мога да съм сигурен. Защото виж не съм си правил опити в оная посока.
- Какви индикации? Каква посока? За кое ми говориш?
- Точно за онова, за което се пошегува преди малко. За писоарите. Вярно Суза не вдигаше крак защото е женска. И маркира територията си по друг начин. Но не си спомням някое от мъжките ми кучетата да е препикавало конкретно ореха.
- Еее това може да си е чиста случайност!
- Вярно е! Може и да е случайност. След това обаче се случи онази другата случайност. Която започна да се случва с всяко едно от тях.
- Коя случайност?
- Първото ми куче Чарли, на което нарекох клон загина декември месец. На пролетта клона, който бях кръстил на него не се раззелени. И в началото на лятото изсъхна. Това бе и първия ми отрязан клон.
- И после?
- После тази уж случайност се повтори.
- С кого?
- Как с кого? Със Суза. И с втория клон. Все така си беше. Умре ли кучето – изсъхва и клона. И понеже знам, че така ще стане и сега, затова искам и този да го отрежа.
- Еее?! А аз как ди ти повярвам, че е било така. И че дори изобщо ореха е твой, както ми каза преди малко.
- Бреййй…! Туй днешните млади хора сте много недоверчиви. Бреййй…! И защо пък да те лъжа?
- Ми например за да отрежеш клона и да си направиш подпалки от него.
- Айде сега! Ти съвсем на вагабонтин ме направи! Вярно! С част от него това ще направя. Но с другата ще направя други неща.
- Какви?
- Няколко. Едното от тях ще е това, за което имам дарба докато съм под Проклятието, под което съм.
- И по-точно?
- Ще направя кръст от клона. И после ще свържа духа на умиращия клон с вече възнеслия се дух на Макс… И още… И ощеее… - започна да се запъва сподавено стареца, а на мен някак пак ми дожаля за него и го прекъснах със сериозен тон:
- Аз пък докато не видя, не ти вярвам. Ама за нищо не ти вярвам.
- И защо така бе Младеж? – някак си се стресна бай Курти.
- Ами първо каза, че имаш проклятие, което ти пречи да разговаряш с хора. А то като гледам. Ей го на! Девет и петнадесет, че двадесет е вече май. С две думи повече от четиридесет и пет минути говориш с напълно непознат. И то му разказваш за купища уж лични неща. Казвам уж! Защото всичкото това може да си е просто една твоя старческа измислица. Ей така, за да си поговориш с някой. Второ казваш, как земята, ореха и чешмата са твои. Пък аз не виждам, как това може да е вярно! Така чеее… Май с нещо по-така ще трябва да ме убедиш. Че да речем има поне малко вярно в приказките, които ми ги изприказва.
- То знаеш ли Младеж?! Аз също от както започнах да ти говоря по-така откровено за себе си… И ми е чудно! Защо ли го правя? Наистина на толкова години съм. И никога до сега не съм имал такова силно желание да разказвам историите си на чужд човек. Още повече пък на такъв, който за пръв път му чувам името. Но то и това може да е някакво ПИ. Което може би да трябва да отгатвам.
- Ахаа още едно ПИ казваш!?
- Да така казвам. И още казвам, че за този въпрос… За моята изповедна откровеност пред теб ми е мисълта - наистина ще помисля. И то много сериозно. Ама и друго ми е чудно! Хайде за някой лични по-така неща като Проклятието, да приемем, че може и да съм си го измислил. Но защо смяташ, че другото, за което ти говоря… Примерно за ореха или за чешмата че са мои…! Там пък защо казаното от мен да не е истина?
- Защо ли? Ами до момента си мълчах. Но вече мога да ти кажа. Аз работя в общината! И не съм чул за такова нещо, като отчуждаване на чешми и орехи. Както и за дела за възстановяване в зоната на градската градина.. Пък за онези другите нещааа… Особено за последното! Дето твърдиш, как си можел да свързваш животни и растения… Как беше то… Ах да! Да ашладисваш пачи крака на тикви. И да поставяш на ягодите пеперудени крила… Нали ти е ясно, че за това съвсем пък не мога да ти повярвам?
- Що пък да не казвам истината, я?! Ама то как да е сигурен човек, я? Може тук от нас дваматааа… Не само аз да говоря неверни неща. Може и ти не винаги да казваш точната истина. Да речем за точно верните неща.
- Така ли!? И какво неточно съм ти казал пък аз тука до сега? – малко се засегнах аз, защото много мразя да ме обвиняват, че лъжа когато съм откровен.
- Ами например не ми се вижда да е съвсем чистата истина, това дето в началото каза, че не се познаваме… Май пък за това - аз хич не ти вярвам. Мисля сиии… Не си ми напълно непознат. Ама си е и вярно! Не мога да разбера от къде и как те познавам…
- Да бе! Тез изтърканите номера ги знам – прекъсвам го не джентълменски почти на момента - Пък от къде ли наистина може би случайно, ей така в този малкия град, може да ме познаваш, я? Ами ще ти разкрия една мнооого голяма… И мнооого непарадоксална тайна. И още и мнооого не интуитивна… тайна е това – определено малко по-язвително го взех на подбив аз.
- Ха кажи да те чуя! – напреки на всичките ми очаквания най-спокойно ми се усмихва стареца.
- Градът не е никак голям. Толкова пъти сме се срещали и на площада, и в парка. Аз от тук се движа пеша почти всяка Божа сутрин. Че и вечер. Защото пак почти само аз водя и вземам малкия от детската градина. Та така! Виждал си ме като минавам. За това си мислиш, че ме познаваш. Внушаваш си го обаче това нещо бай Курти. Познаваш ме само по физиономия - това е!
- Може. Не възразявам, че и това е възможно. Но все пак си мисля, че не е само това. И не само точно си внушавам. Защото аз познавам много физиономии от града. Нооо въпреки това…! Ни на една не съм се завтекъл да говоря толкова подробности за себе си – после пак вторачено ме поглежда в очите и заключава - Абее… Сякаш някак си по друг начин те познавам...
- Добре де! И от къде? Ха кажи! – прекъсвам го с усмивка аз.
- Това ми е проблема я! В момента не мога и аз на себе си да отговоря. Ама го отдавам на скорошната кончина на Макс. Нещо след нея хич не ме бива никак си да си събирам мислите на едно място. Амаа… Хайде да не ти досаждам изрично! Но пък за онова за другото дето преди минута го говорихме сега се сещам, как мога да ти го докажа. Даже не за едно ми и за две от нещата.
- Кои те? И как ще го направиш? Я да видя?
- Ами като първо, ако искаш ела до в къщи. Там мога да ти покажа документите. Че земята, дървото и чешмата са мои. Пък като видиш първото и ми повярваш, после ако искаш ще ти покажа и другото. Искаш ли?
- Добре! Ето! – съгласявам се аз на момента - Това вече е по-така реалистична приказка. А неее… Проклятия! Кодове! Шифри! Метачи! Вермахти! Шменти и капели! – и му правя жест реверанс, че ще го следвам - Давай тогава да ходим у вас!
Тръгваме в индианска нишка.
Той пред мен.
Aз от заде му.
Поглеждам пак часовника.
Още е само десет без двадесет. По принцип имам време даже и за гости. Но си мисля, че ако стареца отново започне да ми пълни главата с глупости, ще си търся някакъв повод по-бързо да се изнижа от ангажимента.
Стигаме до къщата.
Влизаме вътре.
За мое най-голямо учудване още от вратата ме прегръща някакво приятно усещане за плътен домашен уют. Дори слепец да си, пак ще разбереш, как с всяка крачка, навлизаш в дълбините на един добре подържан и обгрижван дом.
А това е само коридора.
Всичко е спретнато.
Почти по конец.
Виждам изискано порт манто.
Кошче за чадъри.
И още - елегантно оформено място за мокри дрехи. По стените висят снимки - на кучетата. Тавана и осветителните тела са в много интересни решения. И като цвят. И като комбинации. И като стил и премереност. Веднага се светвам, че някой по-така вещ в тези неща е пипал тука.
Въвежда ме в кухня с трапезария.
Поканва ме да седна.
Чакам си чинно.
Носи ми папка с документи.
Чета ги набързо.
Вярно казва!
Подал си е в срок молбата човека!
И то още с влизане в сила на Закона за Едрата Градска Собственост. От документацията разбирам, как чешмата е била вградена или по-скоро е била на калкан. Имам в предвид, като външна част от масивна каменна постройка. Сградата е била магазин за каменни изделия. Отчуждаването обаче най-вероятно е извършено по не много коректен начин. За събарянето на й пък да не говорим. Защото както казах градежа е бил каменен. И то с много особен тип суха зидария. Имало е по стените и декоративни орнаменти. Били са от дялан камък. И то по протежението на почти цялата фасада. Научавам всичко това от някаква експертиза на вещо лице. Най-вероятно е изискана по време на делото. От там става видно и как сграда е имала статус на регионален паметник на културата. И както след това видях на една снимка, съвсем не е била в окаяно състояние. Как са я претупали колегите точно тази част от документация, не ми се иска да мисля. След време обаче, за да се получи парк, сградата е точно както каза леля Събка - рушната. Оставена е чешмата. Защо и по какви причини – няма данни.
Но пък делото по възстановяване на имота се е проточило. Явно тези дето са сгафили със събарянето са искали да прикрият безобразията си. До върховен съд се е стигнало. Спечелил е делото старецът. Ама пък самата процедура по възстановяването е минала преди аз да започна работа в общината. За това и нищо не знам:
- Бай Курти! Извинявай за недоверието – поглеждам го малко сконфузено аз - Ама нали се сещаш, че като служител в общината не мога току така да режа дървета. Ще тръгнат слухове, че нещо ми буташ подкуп. И после иди обяснявай, че нямаш сестра.
- Да бе знам ги аз тез неща. За това и те поканих да си сигурен.
- Хубаво! Хайде да отиваме да ти помогна и да си вървя по пътя – реших да се възползвам аз от отдалата ми се възможност евентуално да се измъкна по-деликатно.
Ставаме и двамата и пак се озоваваме в коридора. Аз се обувам и се приготвяме пак да излезем. Но стареца се присеща:
- Младеж, само да си облека отдолу нещичко по-вълненко. Че май ми захладня докато си говорихме – моли ме бай Курти и отваря по-широко вратата на съседната стая, а аз като някоя дърта мааленска любопитка надниквам.
Щорите са доста плътно спуснати. В дълбочината едва доловимо се прокрадват някакви слаби отблясъци от стъкло, нашепващи за изисканост и страна естетика. Напрягам очи. Оглеждам се. Първичното усещане е, как във вътрешността на стаята нечие невидимо присъствие свенливо прикрива в мрака част от оставената своята душевна красота. В началото не мога да се ориентирам от къде в почти празно помещение, блика този полъх на загадъчност. Съсредоточавам се максимално. И отново впервам поглед в тъмното. Все пак силуетно успявам да различа едрото обзавеждане. А то е повече от оскъдно:
Компактен диван-двойка.
Два фотьойла.
Малка холова масичка с плот от стъкло…
Елегантна еднокрака лампа – с метален корпус.
Също като материала, от който е изработена и ексцентричната двукрака рамка на масичката. Въпросното осветителното тяло се извисява до единия от фотьойлите. Някъде в средата стойката-крак има допълнително гъвкаво разклонение с малка лампичка за насочено осветление. Явно това служи да подобри видимостта на този, който често чете нещо, седейки на фотьойла. Всичката мека мебел е разположена около масичката. . Плъзгам поглед по стените.
Тапети – луксозни.
Едноцветни.
Без каквито и да е контрастни шарки или релефи.
До тук всичко е стил и семпла изисканост.
Но май и на бай Курти му е трудно да открие елека си в притихналата в тайнствен уют тъмница. Съответно започва недоволно да цъка с език. И се връща към мен. После натиска някакъв ключа до врата. В стаята нещо светва. Но само от към едната насрещна страна. Може би е част от локално осветление. А аз примижвам рефлекторно от рязката промяна във видимостта. След малко очите ми привикват, а стаята разкрива тайнството си пред мен. На мига онемявам:
„Ахааа!“ - Все пак успявам да извикам поне на ум.
Насрещната на вратата стена е буквално като, катоо катооо… Като какво я? Ами бих я определил като нещо средно между кулажирана многопластова апликация и релефно фото пано.
Погледнато набързо и на пръв поглед изглежда твърде необичайно. Дори и малко като на претруфен чалга-кич кът може да бъде оприличено. Но загледаш ли се за повече от двайсетина секунди! Схващаш, как всъщност това пред теб си е една изключително ефектна арт-творба, достойна за музей на модерното изкуство.
До сега не бях виждал нищо като подобно.
Първото което се набива на очи е това, че в околовръс на цялата стена има четири прекрасно изработени дървени корниза. Единия е на тавана. По един има на всяка съседна странична стена. И един има и на пода. Всички те са дърворезбовани еднакво. И са с много фино и стилно лаково покритие. Това корнизно решение монтирано в десетина сантиметров отстъп от въпросната насрещна стена много точно имитира огромна рамка. В която всъщност, като в огромна картина попада всичко монтирано към самата стената. Второто, което ми е повече от ясно, поне при тази деликатно приглушена видимост, е това, че цялата стена е обсипана със фотографии поставени в рамки. Третото което веднага виждам са едни тънки тъмни вертикални ленти. Те са прихванати директно за стената с много оригинални релефни крепежни орнаметники. Имитиращи състарено с патина ковано желязо. Крепежите, като излъчване, са много близки до цветовата гама на рамката на масичката. И до металната част на еднокраката лампа.
Чрез тези летвички са организирани нещо като времеви полоси. Те започват от тавана и стигат до самия под. От байцван орех са. Най от горе във всяка такава полоса има по две числа. Явно са години обозначаващи съответния период затворен между летвичките. Предполагам всички снимки поставени под двете четирицифрени числа са съответно от това време. Всяко от числата е изработено също от орехово дърво. И визуално е подчертано от концентриран лъч, идващ от лед-осветително тяло, скрито някъде зад онази корниза на тавана.
Колкото до така организираната вертикална хронология - дълбоката история е най в ляво. Близкото минало е разположено почти фронтално. Съвремието ми се усмихва леко вдясно. A най в дясно явно е периода от две хиляди и десета до две хиляди двадесет и пета година. Там в наличност са само десетина малки фотографии. Другото всичкото в този сегашно-бъдещ период са си празни рамки.
Има и още един визуален трик. Някой от фотосите са разположени в ефектен ред, създаващ алюзия за пирамидална стъпаловидност. Там профила на обрамчването е по-дебеличък. А самите рамки са в много приятни правоъгълни пропорции. Цветово те се отличават от останалите защото са с една идея в по-тъмния нюанс на ореховото. Полегнали са на по-дългата си страна.
Долу в основата на стената, във всяка времева полоса има по една доста голяма от тези правоъгълните рамки. Снимките в тях са от порядъка на размера А2. На три четири пръста над всяка такава има друга по-малка. Пак е правоъгълна. И пак е в същата пропорция, като съотношение на височина към то дължина - имам в предвид. Отгоре на втората на същото отстояние има трета - още по-малка. Пак намалена в мащаб. Над третата - четвърта. И така във възходяща градация, като подредба, но в низходяща като размер, това подреждане продължава, стигайки почти до тавана. Всички тези правоъгълни рамки с педантична прецизност са подравнени от към дясната си страна. Да речем на три до четири сантима от летвата, отделяща периода.
В контраст обаче със строгата праволинейност на дясното им подравняване, от към лявата им, стъпаловидна страна, пространството е изпълнено с по-малки рамки с фотоси. Те пък са в друг строен порядък. Оформят семпли хоризонтални редички, перпендикулярно пресечени с най-обикновени вертикални колони.
Като размер и форма рамките на тези другите снимки до една са квадратно еднотипни. Що касае обаче формата и размера на самия фотос вътре в рамката… Там вече се е получило нещо като коктейлен хаос от различните стандарти. Съответно по-малките снимки са поставени в по-голямо паспарту. А по-големите в по-малко. Това с различните размери на фотографиите, създава странната контрастна илюзия за неглижиране на стриктния ред на самите рамки. Все едно в стройно подредени еднакви квадратчета някой с рошав ръкописен почерк емоционално е попълвал ребус.
Но пък от друга страна, вглеждайки се по-така в съдържимото на снимките… Човек остава с впечатлението, как стои пред нечии спомени - контурно обрамчени в пространството и времето. Но същевременно с това са и небрежно разхвърлени от леката дизайнерска ръка на вечно шегуващата се с нас Съдба. Обръщам се към домакина и откровено му признавам :.
- Бай Курти - невероятно фото пано!
- Нали? – пита с нескрита гордост той - Понякога стоя тук пред тази стена с часове. И буквално казано куфееея потопен в носталгичната идилията на спомените си. Той и за това елека ми тука беше я! Ама, какво ще кажеш - а? Не е ли подобно на това, както аз на времето измислях интересни въпроси за думите… Така е и в тази визуална главоблъсканица. Забелязваш ли? Как в нея животът ми е задавал неговите си фотосемантични гатанки. Къде съм бил най-щастлив? Къде съм бил най-нещастен? Къде съм имал много. Къде съм бил в душевна нищета? Не знам дали забелязваш, но има доста питащи загадки. И то не само в самите снимки.
- Ми къде още?
- Има ПИ и в самия им начин на подреждане. И дори в пропорционалните размер на рамките има ПИ. Някой от тези неща съм отгатнал. Например как съществува резонансно ПИ между начина на подредба, формата и размера в някой от рамките. И съответно на съдържанието в тях. Но явно има още и над какво да мисля. Щото нали искам да завърша житейския си ребуса до край ми е мисълта – и ме поглежда особено, но и питащо.
- Да, да, да! Разбирам. Гледаш я често, често. И си казваш, как най-важното е да успееш да излезеш победител във войната срещу Проклятието – нали?
- Горе-долу позна! Да! И всячески се опитвам това да стане преди да съм скопил завинаги очи. Ма да видим ще ли да сколасам! Не ще ли?
- Казваш така или иначе докато има празни рамки най в дясно, това ще значи, как все още не си достигнал до отгатването на необходимия брой ПИ?
- Нищо чудно и така да е – вдига почти виновно рамене той.
- Ама то пък може неуспеха ти да не е задължително от това, че не търсиш настойчиво – опитвам се да го успокоявам - Може би просто си нямал достатъчно късмет да откриеш парадигмата в енигмата на самото Проклятие! - философствам си аз, но наистина съм впечатлен от видяното.
- Явно е така. Казваш що касае парадигмата нещо не дотам задълбочено съм чел „Структура на научните революции“ на Томас Кун – примирено се съгласява с мен стареца.
- Е! Аз не знам кой е този Кун – махвам пренебрежително с ръка и го поглеждам в очите – Но пък ако не е неудобно бих попитал, кой така ефектно ти е подредил нещата? Ти ли? Или си ползвал професионалист от някоя фирма? Защото и в коридора... И там около снимките на кучетата, също има много странни арт-решения. Ако мога най-простичко така да ги нарека. Пък ако съм откровен това тук пред нас еее… - и тъй като още не съм успял да го дефинирам какво точно е, се измъквам с думите - Определено е много докосващо.
- Ааа… аз! Как аз ще го направя!? Внучката!
- Внучката ли? Че как така? – поглеждам го възучудено - Нали каза, че не си в добри отношения с жена си? С дъщеря си?!
- То пак си е така. Даже буйни глупости правих по едно време, да си върна щерката. И вследствие на моите щуротии повече от четвърт век имам ограничителна заповед. Да не ги доближавам. И двете. Пардон и трите. На по – малко от триста метра.
- Уха! Сериозна е била работата - казваш!
- Така си бе! Аз не се излагам с несериозни неща – клати глава и отново ми се усмихва виновнически бай Курти – Каквото и да правя, правя го – ахааа! - стяга пестницата си в юмрук стареца и заканително бърчи вежди.
- А Внучката? – питам отново аз.
- Е Внучката, какво?!
- Тя, как го направи това чудо? От триста метра разстояние, ли?
- Е не! Тук идва.
- Тук? И как? Ами забраната?
- Еее…! Тя си е абсолютен бунтар. Обикне ли някого - спиране няма! През лава, лед и камък минава, но е с този когото обича. И е голяма умница. Всеки път казва, че от Суза се е учила на умност в любовта.
- И пак не разбрах! За Внучката не важи ли ограничителната заповед?
- Важи! – смигва ми по хулигански той – Ама то не аз ходя при нея. Тя идва при мен. Интерьорен дизайнер е. Това в коридора и в тази стая със снимките - е нейно дело. Кръстила го е житейската фотокръстословица на дядо Въло. Тя не харесва когато майка й ми вика: „Дядо ти Курти туй… Дадо ти Курти онуй.“ А пък с Макс какви големи приятели бяха. Представа си нямаш. Ама като ти казвам големи приятели… значиии… - проточва стареца едно „и“, после за малко замълчава, извива главата в страни, но после се овладява и продължава - Усещаше я хубавеца му с хубавец - половин час преди да пристигне.
- Ама наистина да поздравиш внучката си за творението й. Много ми хареса. А я кажи тези снимки там дето са най-долу? Те случайно ли са в толкова голям формат? – решавам с поредица от въпроси да го разсейвам аз, виждайки колко му е тежко да разказва за тези неща.
- Ааа…! Тези големите… Пък и другите правоъгълните над тях. Те всъщност са част от голямата математическа магия на стената.
- И къде им е магията?
- Всички правоъгълни рамки са в златни сечения.
- Какви са тези златни сечения?
- Ами как какви? В алгоритмични пропорции са. Формулата (a+b)/a=a/b не я ли помниш? Или не ти ли е известна?
- Не!
- Ами другата? Дето Дългата страна на правоъгълника е равана на сумата от Късата плюс разликата между Късата и Дългата в скоби? Сиреч a = b + (a-b) Или по друг начин казано. Късата страна към то Дългата страна, е равана именно на това въпросното златно сечение Фи. За което ти говоря? За него не си ли чувал?
- Не!
- То се бележи с гръцкото φи и има стойност приблизителна равна на 1,618. И то също като Пи е непостроимо - ирационално число. Кръстено е на името скулптора Фидий. А пък в такъв златен правоъгълник като тези рамки на стената се вписват логаритмична спирала, също наречена златна. Някой я наричат още Архимедова спирала. Раковината на някои охлюви са оформени по този логаритмичен принцип на нарастваща в широчина спирала.
- Ахааа! Май вече ми стана ясно защо казваш че има ПИ и в подреждането и в рамките.
- Така си е! Че именно с тези големите фотоси поставени в толкова особени рамки от Златни правоъгълници, Внучката се е опитала да подчертае най-така златните по важност събитията в съответния период. Ама май накрая без да иска е подсказала единствено еволюцията на моята семейна деволюция – поглежда ме, усмихвайки ми се с горчивина стареца и после продължава - А тази там последната е празна, защото според нея в най-съвременната част от житейския ми път е нямало нещо като златна случка, която да си заслужава честа да е в такава рамка. Докато виж. На тази най-първата - голямата. Ееей тази… Дето е най в ляво – сочи с отворена длан бай Курти по поска Дълбокото минало - Ето този момент според нея е много важен. Там на нея е дядо ми. А до него е човека, от който той е купил този имот. Пък ако се приближиш ще видиш, как онзи мъж му подарява фиданка. Всъщност онази вейка от снимката е стария орех, от който искам да отрежа клона. Виждаш ли го Дядо ти Орех какво мъниче е бил тогава?
- Еее… то от тук дето съм сега, не се вижда много добре. Щото ти май си включил само ламичките, които осветяват горе годините. Пък долу е възтъмничко. Особено в онази лявата част на стаята.
- Ами влез де! Не се притеснявай.
- Ама бай Курти обух се вече. С обувки съм.
- Нищо де! Те от фирмата ще почистят. Що им плащам? – усмихва се стареца и отваря още по-широко вратата.
От коридора към насрещната стената плисва малко допълнително светлина. А аз решавам да се възползвам от поканата. И да удостоя с по-сериозно внимание това творение.
Заглеждам се отново.
Наистина се получава много интересен ефект. Първоначално очите ти започват безконтролно и в хаотичен Браунов порядък да шарят насам-натам по цялото пространство на стената. Но спънеш ли си погледа за повече от секунда в конкретен фотос... Тутакси явно - логаритмичната магията от правоъгълното златно сечение, на някоя от снимките всмуква мисълта ти. След три четири секунди нещо ти подсказва, как може би това, не е точното просто любопитство. А някакво необяснимо и неизпитвано до сега от теб фотообсебване. Започваш да се бориш с него - или по скоро със самия себе си. И искаш да се освободиш от връхлетелия те почти от нищото визуален вакуум. Приисква ти се да намериш сили. Да се откъснеш от чара на събитието показано на снимката. И поглеждаш по на горе. Към друга някоя фотография. Мислейки си, че тя ще е по-безинтересна. Пък ти ей така ще си наденеш отегчението като спасителен пояс. И с негова помощ ще се откачиш от куката на интересност.
Нооо… Не ти се получава.
Защото откриваш странната закономерност, как от всяко стъпало на смиково-време… Надлежно обградено в рамка. Се излива някакво си интересно събитие. И то носещо собствения полъх на конкретната моментна емоция. Пък то всичко като тематика… И като сюжетност… Е така майсторски подбрано… Е така чувствено ситуирано пространствено… Че в един момент интересът безцеремонно сграбчва погледа ти за реверите. И като опитен джудист, с майсторска хватка-ключ повлича половината ти душевност в нарочно предначертана от авторката идейна посока.
Няма как. С черния колан в джутото шега не бива. Явно с уменията на професионалните дизайнери нещата стоят по подобен начин. И за да не ти изпука или врата или рамото от напрежението… Подчиняваш се на невидимата сила. Завърташ очи и глава. И продължаваш да гледаш по нататък. А Съзнанието ти… Някак неусетно се отдава на разказаното в снимките. Топва се и то горкото до шия в дълбокото на детайла…
И затъва!
И затъва!
Все по-вече!
И все по-вече!
Ама пък те снимките нали са си точно това! Визуално експозе, нашепващо ни нещичко за уникалната истиност на момента, запечатан в мига на неговото преживяване… Че и на стената е така… Имаше си ги всякакви! За истините в моментите ми е мисълта…
Истина за море!
Момент на планина!
Истини от празнинство!
Моменти с усмихнати хора!
Снимки от други държави. И пак хора. Бай Курти с различно куче във всеки период. И пак усмивки. Стари улици. Лъскави автомобили. Може би модерни за времето си, но съвсем естествено в категорията ретро днес. Бай Курти с някакво момиченце на ръце. А от зад жена със строг поглед. И така сякаш без да се усетиш нахлуваш с поглед в живота на човека-домакин. И за има няма минутка битието му се разтваря пред теб като ветрило.
Бях като хипнотизиран.
И пак както преди час и нещо. Там до чешмата пред ореха. И сега отново в гръб чувам спокойния глас на стареца:
- Ама бива си я Внучката - нали Младеж?!
- Така си е! Но да ти призная още не мога да разбера всичко. Някак си твърде многопластово е. Поне за да може да бъде обгърнато само с един мимолетен поглед. Но сякаш е добре да има повече светлина, за да се обхване едновременно и като детайл, и като панорама.
- Еее няма проблем със светлото. Ще светна аз. Ама ти влез де! Влез по-така от близо да я видиш! Ако искаш де?!
Аз обаче се заинатявам относно обувките. Забивам глава надолу. Събувам ги. И с наведен поглед, внимавайки къде стъпвам, правя две крачки навътре в стаята. Бай Курти явно не разбира защо все още се суетя. Явно си мисли че имам проблем с тъмното. И натиска още някой бутон от редичката копчета. Това на мига запалва явно лентово диодно осветление в дискретно скрито в целия околвръс между рамковите корнизите и стената. Заедно с това се включва и високата лампа. А тя огрява тавана с еквивалент на поне триста ватова мощност. След тази изригваща илюминация в стаята става светло почти като по пладне в Сахара. Аз вдигам втори път глава. Поглеждам към фотокръстословицата...
И замръзвам на място.
Стареца вижда вцепенението ми.
И пита притеснено:
- Какво ти стана бе младеж? Да не ти дойде много светлото?
- Ама аз тази едната… Голямата снимка… Ей там… Най в ляво дето е! Аз нея я знам! Това… То… Този там с дръвчето в ръкааа… То това е прадядо ми. От хиляда деветстотин и двадесет и четвърта година е снимката. За нея баба ми е разказвала, че прадядо ми е продал скъп на фамилията имот. И с парите е платил за сина си сиреч за дядо. Щото му правели операция в чужбина. С някакво притискане на сърцето е бил. А по онова време в България не са правили такива сложни операции. Той и от това си отиде стареца. От сърдечна недостатъчност. За много неща около снимките в албума си мълчеше. И отнесе на Оня свят много други подробности със себе си. Цял живот го било срам, че заради неговото кекаво здраве са продали имота. Тя в къщата снимката е също в рамка. Казвал ми е само, че прадядо е бил знаменит градинар. И още, как щом разбрал, че операцията е минала успешно. И синът му ще живее - подарил в знак на благодарност на новия стопанин на имота фиданка на орех.
- Еее! Младеж, Младеж…! Видя ли ти сега! Ние още малко май роднини ще излезем с теб – поглежда ме бай Курти и сякаш очите му малко се понадигнаха от дълбочината на лепкавата горчива мъка – Явно то това, че аз така спонтанно ти се доверих… Може би е било защото по интуиция съм усетил, как ти по някакъв начин си близък до моя живот. Други доказателства искаш ли, за да ми помогнеш?
- Не, не! Вярвам ти вече. Документите за собственост за земята на която е дървото си ги имаш. Ще ти помогна! Давай да ходим да режем – казах аз с облекчение, но бай Курти изведнъж изправя длан пред гърдите ми и почти заповеднически ми казва:
- Чакай сега Младеж! Ти Нали и за дарбата ми да свързвам чувствата на растения и различните живи същества не вярваше?
- Така си е! Ама там вече със снимки няма как да ме убедиш ми се струва.
- Може и със снимки да не успея. Но пък може да си имам други тайни начини. Щом пък си толкова наше момче идвай! Пък после ще говорим мога или не мога да те убедя – отново почти ми заповядва стареца.
И докато се обувам той тръгва по коридора в посока явно, водеща към задния двор. А аз си мърморя под носа: „Добре старче! Дай да те видя, как ще го направиш това доказателство на парадоксите срещу интуицията!“