автор: CheGuevara

Милена отключи входната врата и от площадката пред нея я лъхна влага и пронизващ студ...
Уж вече пролет, а термометърът на стената показваше само 2 градуса... Не
искаше да мисли за дългия път, който я чакаше под този всепроникващ дъжд...

Още нямаше 6 сутринта и улиците бяха пусти. От време на време се разминаваше с обичайните спътници, които като нея се бореха за насъщния...
Загърна по-добре якето си, вдигна качулката и въздъхна. Поне в офиса, който чистеше, ще бъде топло и светло...
Служителите идваха в 8 и искаха дотогава да е изчистено и проветрено. Да не им се мотае после из краката.
Милена беше свикнала с това отношение към нея. Работеше в тази фирма вече четвърта година, без договор, без право на болнични и отпуск... Само в края на месеца се подписваше върху един хвърчащ разходен ордер и получаваше 200 лв. на ръка от една фина дама с каменно изражение...
Питаше се дали е такава и с колегите си или просто това беше маска, предназначена за хигиенистката. Тя едва ли знаеше, че Милена е завършила българска филология, знае перфектно руски и ползва английски и испански... А вкъщи книгите й са много повече от колкото има по лавиците на една селска библиотека...
В сумрака не видя една локва и маратонките й се напълниха с ледена вода. Студът пропълзя нагоре по ставите и костите и се спря в онази болезнена точка на кръста. Неволно изохка, но ускори крачките си, за да стигне навреме. Не искаше да мисли за това, че имаше още седмица до края на месеца, а в джоба й се търкаляха само жълти стотинки...
„Мисли позитивно, момиче!..“ тихо си прошепна тя и отключи входната врата на сградата.
Не познаваше лицата на служителите. Те бяха за нея това, което изхвърляха в кошчетата си, поставени до бюрата. Милена ги опознаваше по отпадъците в тях. И им даваше смешни имена. Това я забавляваше и беше нейното тайно отмъщение за отношението им към нея.
Ето например, бюро номер 1 беше „Убиецът на банани.“..Поне 4 броя всеки ден... За нея това си е непростимо разточителство. И въпрос на възможности, разбира се... Непостижимо удоволствие за нея.
Бюро номер 2, „Екологът“, обичаше биохраните и кошчето му винаги преливаше от празни опаковки - мюсли, ядки, диетични бисквити, обелки от ябълки...
Най-много я разсмиваше бюро номер 5. Беше го кръстила „Дечкото“. Ядеше огромно количество шоколад и най-вече от онези шарени станиолови яйца, които криеха в сърцевината си миниатюрни фигурки и всякакви изненади. „Сигурно си няма деца“, мислеше Милена, „затова изхвърля в кошчето пластмасовите патрончета от тях...“
А бюро номер 10 беше направо смелчага, така и го беше кръстила, защото не подбираше какво яде, ако се съди по това, че унищожаваше огромни количества от вредните храни - чипс, царевични пръчици и опаковки със сладкиши, които обилно полива с кока-кола и енергийни напитки... Представяше си го усмихнат шишко с пухкави ръчички... Сигурно има проблеми с кръвното и килограмите. Горкият дебеланко!...
„Домошарят“ явно седеше на бюро 12 – никаква хартийка, никакви отпадъци...Явно жена му приготвяше храна за офиса в малки, весели кутийки... Късметлия!...
Милена приключи със зареждането на кафе-машината и взе голяма черна торба да изпразни кошчетата. Климатикът приятно жужеше и от топлината на душата й стана светло и спокойно.
„Ходя сутрин рано на безплатен фитнес!...“ казваше тя на приятелите си. „И даже ми плащат за това!...“ Шегуваше се добродушно, без да се срамува от позицията си в обществото. „Срамна работа няма“, казваше често тя, но това не й пречеше да си мечтае за работа в училище, библиотека или редакция.
Докато прехвърляше отпадъците от кошчето до бюро номер 7 в торбата, пред очите й се мярна нещо непривично... Разрови опаковки и хартии и видя, че е банкнота от 5 лв.
Сърцето й подскочи. Първо си помисли, че това ще й осигури хляб и още нещо до края на месеца... Неин късмет са. Можеше и да не ги забележи и да отидат при другите отпадъци. Но бързо я опари още една мисъл - може би я изпитват, дали е почтена и лоялна. Нима тя струва 5 лв.?
Бързо изтри първата мисъл и постави банкнотата на бюро номер 7.
Приключи работа точно в 8 без 15. Пусна алармата, заключи входната врата и се потопи с настъпващия ден, влажен, студен и враждебен...
Маратонките й джвакаха от водата и тя беше вперила поглед в земята да избягва поне големите локви...
Изведнъж нещо проблесна на тротоара, отразило светлината от близката витрита. Милена се наведе и ръката й напипа едно желязно левче. Ето ти чудо!
„Знак от моя ангел-хранител е, че се радва за мен – не се поддадох на изкушението ...“
Е, и левче ще свърши добра работа! Има за един хляб и даже ще остане за кафе от автомата до дома й.
Милена се усмихна. На душата й беше топло и ведро. Въпреки всепроникващия дъжд и студ...

Ружа Велчева