автор: ambrouse

Беше началото на септември. Селото бе затиснато от маранята и непосилната жега на проточилото се лято. Хората дремеха по къщите си, на никого не му се работеше. Дори уличните кучета се бяха изпокрили. По прашния път към църквата се клатушкаше набитата фигура на млада жена. Невена. Тя бе от малцината, които имаха ищах да излизат в тази задуха.
Някои на шега наричаха Невена „Праведната”. Но вероятно в тази, както в повечето други шеги, имаше голяма доза истина. Да, добра жена бе Невена, но беше грозна. Имаше набито, лишено от женствени извивки тяло, едра талия, тесни, увиснали рамене и къси, криви крака. А лицето й… то, със своите неправилни черти приличаше на изтъкана накриво черга. Определено Създателя си бе оставил ръцете в нейния случай. А може би той, Създателя, имаше някаква много дълбока промисъл.
Невена нямаше дом в прекия смисъл на думата. От пет години, след като къщата на родителите й изгоря при пожар, живееше в един изоставен яхър край реката. Зиме студуваше, превита над малкото огнище, което бе иззидала със собствените си ръце. Дупките в стените и покрива бяха толкова големи, че помещението никога не можеше да се затопли. Майка й се бяха споминала млада, когато Невена бе на дванайсет години, а баща й от дълго време не се бе вясвал в селото – говореше се, че е заминал на гурбет в чужбина.
Освен че имаше добър характер, Невена бе и много работлива, но пустата грозота не й бе позволила да си намери съпруг. Никой от местните ергени не проявяваше интерес към нея, а и тя бе една такава свитичка, все се изчервяваше, когато някой хубавец й се усмихнеше. Под грубоватата външност на Невена явно се криеше чувствително сърце. От друга страна социалните й умения бяха толкова ограничени – тя рядко се престрашаваше да обели дума пред хора, които не познаваше добре, – че мнозина подозираха, че тя не е много наред с главата. Вероятно бяха прави тези хора. Та кой нормален човек би давал всичко, което е заработил, на църквата. Невена работеше по градините на хората, цепеше дърва, переше, чистеше, а в замяна на труда си получаваше храна и по някоя и друга дребна парá. Храната нерядко споделяше с бездомните кучета, а парите, до грош, даряваше на църквата. Попът се чувстваше леко гузен, че най-набожната жена в селото мизерства, но прибираше предоставените от нея средства. Недолюбваше парите Невена, незнайно защо. И не се оплакваше, че живее в порутен яхър.
Една нощ попът сънува специален, наподобяващ видение сън, и реши да помогне на Невена. Взе бастуна си и закуцука към къщата на кмета.
Кметът сбърчи замислено вежди, после кимна.
– Да й помогнем казваш?
– Да, не бива да оставяме такава добра, богобоязлива жена да студува в онзи яхър. Миналата година на два пъти се поболя, кашляше месеци наред. Сума ти пари е дала за църквата, и то съвсем безкористно.
– Значи и ти ще додадеш някой лев.
– Ще додам, кмете, ще додам. Всички селяни ще помогнат, вече съм подпитал тук-там.
– Добре, ще й построим къща, но малка.
– Става.
На следващия ден попът започна да събира нужните средства, а Невена, разбирайки че се канят да й построят истински дом, закърши ръце, смутена от добрината на съселяните си. От една страна им бе благодарна, от друга чувстваше неудобство, че й правят подаяние.
Парите не достигаха, обаче идеха избори и кметът, усещайки, че моментът е удобен да се представи в добра светлина пред избирателите, извади от дълбоките си лични резерви.
Петима дюлгери за месец и половина издигнаха малка едноетажна къщурка, която на нарочно тържество бе дарена на Невена. Младата жена се разплака от вълнение, сърцето й тупаше като полудяло. Всички бяха доволни … освен кметския син. Стамен кипеше от гняв, задето баща му бе дал пари за къщата на грозницата, а за обучението му в чужбина се стискаше.
Една седмица след като Невена се нанесе в новия си дом, Стамен почука на вратата. Усмихваше се, но някак неискрено, и иначе красивото му лице изглеждаше гротескно изкривено.
– Няма ли да ме почерпиш едно кафе, Невено?
– Влизай, Стамене – отвърна плахо Невена и се отдръпна, за да му стори път.
Минаха не минаха десетина минути и заехтяха писъци. Невена пищеше така, все едно я дерат, а Стамен току изръмжаваше заплашително, приканвайки я да замълчи. Пред къщата се насъбраха хора. Те си шушукаха притеснено, но не смееха да се намесят.
– Сигурно се карат зарад парите, които даде кметът – подхвърли един възрастен мъж.
– Каква ти караница! Невена може и да не е съвсем наред с главата, но да крещи така… Нещо лошо става тук, хора! – обади се попадията.
Малко след това вратата се отвори и Стамен се показа на прага. Гледаше с празен поглед насъбралото се множество и се клатушкаше като пиян, аха да падне. Изломоти нещо, направи две крачки напред и се свлече на колене. Тогава всички видяха забитата дълбоко в тила му брадвичка. Невена бе спряла да пищи и в злокобната тишина се чуваха само възклицания на почуда и ужас. Преди някой да се притече на помощ на кметския син, той падна възнак, изхърка грозно през озъбената си уста и застина в крива поза. Погледът му се зарея нейде в далечината с мъртвешка изцъкленост.
– Убиха Стамен! – проплака една от братовчедките на кметския син и хукна презглава нанякъде. Невена излезе отвън и като че ли чак тогава осъзна какво е направила. Започна да си скубе косите и да ръмжи като див звяр. Белият й сукман бе раздран отпред и под него се виждаше плът. Никой не посмя да се приближи към убийцата, която в истерията си изглеждаше по-грозна от всякога.

***

По пътя към къщи, след ужасната вечер, в която загина кметския син, измореният от дългите и тягостни разговори със съселяните си поп размишляваше за случилото се. Повечето хора, знаейки, че кметския син не е стока, предполагаха, че той е посегнал на Невена, което бе учудващо като се има предвид външния й вид. Но никой не смееше да застане на страната на Невена от страх, че ще си навлече гнева на кмета и роднините му. В крайна сметка Невена бе качена на една каруца и отведена в града, за да отговаря за постъпката си пред съда. Бе се разминала на косъм от смъртта – почерненият кмет бе извадил пистолета си и бе направил опит да раздаде правосъдие, но близките му го бяха спрели, с цената на много увещания.
Както си вървеше, попът стигна до извода, че за всичко е виновна грозотата на Невена. Ако бе красива, Невена щеше отдавна да си е намерила мъж и нямаше да живее сама. Може би тъкмо самотата бе подлудила Невена. А дали непознаването й на мъжките страсти не бе довело до прекомерна реакция спрямо някое безобидно пощипване по задника? Да, Стамен бе пройдоха, но чак пък…Каквото и да бе направил… Попът се стресна, опасяваше се, че мислите му са греховни. Та нали Бог бе направил Невена такава, каквато е. За да я изпита? Нея, както и всички, сблъскали се с грозотата й? Да, важна бе душата, а Невена имаше добра душа… само че си навлече смъртен грях. Такива като нея нямаха място в село, чиито жители се стараят да живеят праведно. Постепенно обаче го загложди съмнение. Даваше си сметка, че има голяма вероятност Невена да бъде оправдана от съда. А тогава… Да, трябваше да потърси връзка с Бог чрез молитви. Може би той щеше да го просветли, помагайки му да провиди истината. Съжали, че първоначално се бе подвел от светска логика, неозарена от божията светлина.

***

Невена вървеше по главната улица на селото, стиснала лист хартия във вкочанените си от студа ръце. Почука на вратата на един възрастен човек, на когото преди няколко месеца бе помагала в градинската работа.
– Дядо Василе, приюти ме за през нощта, моля те – каза тя.
– Как, пуснаха ли те, Невено?
– Да, невинна съм, съдът ме оправда и ми даде този документ.
– Но ти уби човек!
– Той ме нападна, дядо Василе, насили ме. В документа пише, доктор ме прегледа.
– Така значи… Нали си имаш къща, прибирай се там.
– Заключена е с голям катинар, явно кметът… А яхърът, в който живеех преди… някой го е подпалил. Сега от там ида. Изгорял е до основи. Няма къде да пренощувам.
– Невено, не ми докарвай беля. Ако кметът разбере, че съм те приютил, дори само за една нощ…
– Лека ти вечер тогава. Ще пробвам другаде.
На второто място на Невена й бе казано следното:
– Ние убийци у дома не приемаме!
На третото място отговорът бе:
– Махай се, вещице грозна! От залъка си отделяхме, за да ти построим къща, а ти почерни половината село! Нямаш място при нас!
– Но аз съм невинна! – извика Невена. – Ето, тук пише…
– Ние на градските закони не вярваме. Убила си човек, значи си виновна. И то не кой да е си убила, а кметския син. Радвай се, че си още жива. Хайде, изчезвай, или ще насъскам кучетата по теб!
Невена закрачи към църквата в мразовитата и снежна нощ. Вярваше, че попът ще я приюти, ще я нахрани и ще й даде съвет как да се справи със злобата, страха и неразбирането на съселяните си.