Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: mari4elimi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14153

Онлайн са:
Анонимни: 653
ХуЛитери: 3
Всичко: 656

Онлайн сега:
:: pinkmousy
:: LeoBedrosian
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЖените_Лия_пета глава
раздел: Романи
автор: tvoiapoznata

Роуз се тътреше мързеливо към поредното си наказание. И с това беше свикнала. Мозъкът й обаче работеше на пълни обороти. Беше 14 годишна, но знаеше много добре за какво ги подготвят тук. Деца без роднини, без собствени документи за самоличност. Обучавани още от невръстна възраст да стават убийци, елитни убийци... Голяма част от тях, най-добрите бяха вербувани от Марк Бентън, другите...е с тях Роуз не знаеше какво става. Никой ор връстниците й не знаеше. Носеха се сума ти легенди, че ги убивали, че ги пращали зад граница, че ги освобождавали.... всичките до една бяха тотално абсурдни.

Роуз се замисли за новата жена. Да, тя беше обучен боец, от най-страшните, щом дори и Водняев й козируваше... но Роуз беше будно дете, знаеше на изуст досиетата на всички агени в Академията, тази жена не беше техен агент. Защо тогава всички я посрещаха с такива почести? И какво правеше в апартамента на Лори? След близо две седмици тази жена си оставаше загадка.
Във фоайето на главната сграда беше невероятно спокойно. Тримата мъже от охраната на входа я поздравиха весело и я пуснаха вътре. Дори не се налагаше да питат какво правеше тук. Бяха свикнали с постоянните й наказания. А и повода да ги посети беше повече от очевиден... Роуз се мъкнеше мързеливо с с парцали и кофа с вода зад себе си. Не пожела да й помогнат. Гордостта не й позволяваше. А такава тя имаше в излишък.
Роуз се спря едва когато се изправи пред портретите в огромното фоайе. Седна на земята и се загледа в тях, както винаги. Два от тях бяха поставени точно от двете страни на огромното стълбище, което извеждаше на втория етаж. Всичко тук беше страшно помпозно. Третия портрет беше сложен наскоро, с нейното появявяне в Академията може би, преди около 10 години.
Роуз обичаше да е тук. Сама, с мечтите си... и за какво мечтаеше? Представяше си битките, в които щеше да участва. Искаше да е велик боец, какъвто е бил Аликзандър Лори-младши. Роуз знаеш историята и на тримата мъже от портретите. На основателят на Академията, на неговият син, който е бил блестящ политик и лобист, и на внукът – Аликзандър Лори-младши, вечният бунтар, боец в душата си, боец и наяве. Роуз знаеше, че той е бил несравним стратег, прекалено млад на възраст и прекалено зрял в действията си. Възхищаваше му се. Бил се е като...като... замисли се. Не можеше да определи като какво, нямаше база за сравнение. Знаеше, че и Сергей, и Андрю са били негови възпитаници. Как може той да е обучавал такива силни мъже? Роуз се загледа в замислената физиономия от портрета. И е бил красив...
Изведнъж се стресна. До нея стоеше непознатата жена. От уплах кръвта й се дръпна от лицето. Но да бъде проклета, ако избяга от жената. Събра малкото останало й достойнство и се загледа упорито напред. За части от секундата Роуз разбра, че е изгубила дар слово, нещо което й се случваше изключително рядко. Жената също се беше загледала в портрета на Аликзандър Лори - младши. Роуз й хвърли завистлив поглед. Тази жена беше завладяваща. Невероятно красива, с чиста лъскава коса, която се стелеше свободно по раменете й, носеше елегантен светъл костюм от мека материя. Беше гримирана. Леко, ненатрапчиво, изключително стилно. Не, че Роуз разбираше от стил и мода...но обичаше красивите неща, а тази жена беше красива. Всичко в нея крещеше за мощ и сила, беше като кралица, недостижима и спокойна. Роуз мигна едва. Жената беше и тъжна. Не й личеше, но Роуз го усети, очите й бяха тъжни, само очите. Но бяха бездънни като бездна, човек можеше да се изгуби в тази мъка. Тогава чу гласът й, невероятно мек и напевен.
- Харесва ми този портрет. Харесваше ми и човекът на него. – Роуз преглътна с усилие. Опита се да проговори.
- Вие сте го познавала? – Жената се усмихна леко.
- Да, познавах го. – Настъпи мълчание за дълго не беше напрегнато, жената вече не й действаше на нервите. Роуз започна да се отпуска. След време жената проговори все така спокойно.
- Знаеш ли? Ти приличаш на него. – Роуз не успя да реагира в първия момент. Думите минаха през нея като вятър.
- На кого?
- На мъжът от портрета.
- Да – Роуз беше малко замаяна. Не се беше замисляла до сега за това. – По косата, може би.
- И не само по косата. – Роуз започна бавно да вниква в думите на непознатата. Кръвта бавно се дръпна от тялото й. Жената на свой ред въздъхна примирено и се обърна към нея.
- Мисля, че е крайно време да се запознаем. Аз съм Лилия Лори. А ти коя си, Роуз?
Значи това било чувството? За първи път през живота си, Роуз бе изпитала шок. Не усещаше крайниците си, не, не усещаше цялото си тяло. Завладя я чувство на безпомощност. Такова, каквото бе причинявала може би на малкото осмелили се да я предизвикат. Роуз чуваше всичко но не можеше да асимилира информацията. Много добре знаеше коя е Лилия Лори. Беше изчела всичко за семейството. Знаеше всяка клюка, всяка легенда за малкото момиче, което е спасило Академията, и което е станало съпруга на собстеника й. Знаеше също така, че това момиче, тази жена е мъртва, много много отдавна. До сега Роуз някак си беше вярвала, че тази жена е умряла със смъртта на Алек. Сега, пред нея се беше изправил призрак. Жената пред нея, Лилия Лори, чакаше търпеливо шокът да отмине. И определено беше от плът и кръв.
Шокът премина. Бавно и неизбежно. Роуз се строполи на земята. Продължаваше да зяпа портрета несъзнателно. Жената приседна до нея, съвсем свободно, без да се притеснява особено за скъпия си костюм. И продължаваше да чака отговор от момичето. Роуз проплака едва.
- Аз не знам. Аз съм Роуз. – Не, не беше Роуз. Роуз никога не е била толкова объркана в живота си.
- Здравей Роуз. Хубаво име. Знаеш ли нещо за родителите си?
- Не. – Това не беше чудно. Малко деца тук знаеха нещо за истинските си родители. Беше политика на школата.
- Е, аз знам нещичко. – Роуз я погледна подозрително.
- Какво нещичко?
- Дея ми каза, че си много умна. Интересна ли ти е историята на Академията?
- Да!
- Цялата, или само от учебниците? – Роуз отговори прямо, малко арогантно може би.
- Цялата!
- Значи знаеш историята на Алек?
- Да!
- И на жена му?
- Твоята? – Роуз започваше бавно да вързва нишките.
- Да – Лилия се коригира на момента с лека усмивка. – Моята!
- Знам.
- Какво знаеш за мен?
- Че си изчезнала след убийството на Аликзандър Лори Младши, защото не си могла да превъзмогнеш смъртта му.
- Алек! – Този път корекцията беше за Роуз.
- Да, Алек!
- Доста точна формулировка.- Възможно ли беше Лилия Лори да се забавлява?
- А за Алек какво си чула? – За първи път Роуз се обърна дирекно към жената. Зачуди се как да отговори на този въпро и откри, че не може. Самият въпрос беше абсурден. Това беше като да определиш цял един славен и наситен с приключения живот с една дума. Нямаше такава дума. В очите на Лилия се появиха дяволити пламъчета.
- Хайде малката. Дай определение за идола си. Всички знаят, че ти е такъв. Дори и аз. Постарай се малко.
- Не мога.
- Едва не си отрепала Оливър, защото ти е казал, че петниш паметта на Лори.
- Не трябваше да казва такава глупост.
- Не, права си, казал е глупост. Но сега е важно да ми отговориш. Какво е за теб Аликзандър Лори? – Роуз въздъхна. Замисли се, напрегна мозъкът си. Без резултат. Жената, обаче, чакаше търпеливо да получи своя отговор. Накрая Роуз промърмори.
- Той е Бог.
- Аликзандър Лори е твой баща!


Публикувано от hixxtam на 26.05.2016 @ 23:33:39 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   tvoiapoznata

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

27.05.2024 год. / 00:39:03 часа

добави твой текст
"Жените_Лия_пета глава" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.