автор: ivliter

Над планината крачи утрото и крачката му толкова е бодра. А устремът му в новия ден сега така е напорист, че размества розовеещите облаци в небето. Дърветата с повдигнати ръце приветстват слънцето. И тази сутрин те закусват с тишината,
приготвена от планината. Меката им зеленина е топлата възглавница на моята мисъл. Но в такава ярка светлина нима е време за лежане и за сън?
Пътят ред мен се вие нагоре, запътен към височината в която пулсира сърцето на планината. Нагънатата снага на насрещния хребет оформя стъпалата на стълбицата по която въображението ми може да се качи и да достигне нови хоризонти. Тъмните издължени сенки на дърветата в ливадата са спиците на колелото на живота, което се върти в една посока – единствено напред. И кой е колоездачът завъртял педалите, денят ли, слънцето или пък аз на погледа си с тихия невидим натиск!?
До мен в една съборена ограда стърчат като последни зъби в устата на ливадата ненужни изкривени колове. Със своята проядена от времето усмивка ми показват те, че е безсмислено да се опитваш да заградиш живота, да спреш на времето мерака да проникне зад всякоя ограда, да се присмее над стремежа на човека да го спре, да задържи единствено за себе си каквото да било. На единия от коловете е окачена отдавна оставена връхна дреха – забравена ли ненужна вече, или нарочно оставена, за да плаши гладните врабци и спира набезите, а също и да ни внушава, че тук все още има кой да стопанисва този кът. Не е ли тя един избелял флаг на отдавна загубена цел и надежда с който вятърът си играе и разучава нови звуци за свирнята си!? Или в джобовете й крие своите съкровища събрани в дългото му скитане? Черна врана кацнала на кола на деня в зелената усмивка на избуялата коприва в сянката на тишината.
Утро като всяко друго, но не съвсем. Дали и аз не съм за някого такова бодро утро и усмихнато сред не до там оптимистичните му мисли и стремежи!? Утрото е нашата нова възможност и една разлистена надежда.