автор: liulina

Всяка сутрин баща ми ме събужда с кафе в леглото. Ставам и събуждам децата за детска градина и училище, ако не са се събудили преди мен разбира се.
После завеждам малкия на детска градина, а каката сама си отива на училище, все пак вече е четвърти клас и я е срам да я водя. След това се качвам на градския транспорт, погледът ми лети с движението на автобуса, в който се смесват парфюми с мирис на крака и пот. Навън пейзажите се сменят, от задушаващи сиви блокове, на междублокови пространства обрасли с трева и полуразрушени постройки от времето на соца, до накацали МОЛ -ове и търговски сгради, даващи работни места. Всяка сутрин в една от полуразрушените постройки висят младежи с желание за полет, но с качулки на главите и набодени тела. Всяка сутрин, забързани и нервно намръщени лица, се сливат с майското облачно небе, което надвиснало над автобуса, сякаш обещава да не събужда мисли за летене. Аз знам, че трябва да отида на време, да се върна на време, което всъщност е измислено понятие. Не нося часовник на ръката си, защото няма смисъл, всеки те ръчка с жезъла на думата „трябва” и ти вървиш, Хронос сам те води, в кръга на циферблата.
Все пак, след онази постановка за деца, която гледахме с децата, аз все по-често мисля за летене. Не, не съм птица, не, не се мисля за такава, просто единственото ми небе е вътре в мен. Летя с мислите си, качвам се на самолетите, които ме отвеждат на далечни и прекрасни дестинации, така никога не виждам притегателната сила на негативното. Мечтая за различни неща, за място за душата си, в което Хронос наистина е измислено понятие и съществува необят, там я няма думата „трябва”, там е зелено, бяло, виолетово, индиго, там е място изпълнено с хармония и непрекъснато издигане над живота на болката и приземяването. Естествено мисля си и за любовта, тя напоследък не съществува за мен, чувствам се сякаш никога не съм я изпитвала истински, нямам крила за нея, не мога да я достигна, може би, тя е по-близо до слънцето и винаги по-близо до сърцето на някой, който твърди,че я изпитва.
След като се бях замислила така на нещата изведнъж го видях, пъстроцветното балонче, което летеше на горе. Беше се откъснало от огледалото на автомобила, от който надничаха абитуриенти, които още от рано се подготвяха за късния купон.Те летяха от щастие, че завършват „даскалото”, опиянени или пияни от сутринта. Важното е, че в момент като този, си даваш сметка, колко малко си, си позволявал да се издигнеш, да полетиш над тези градски условия, да се изкачиш на някой връх и да скочиш с парашут или парапланер. Как страхът е сковал всяка фибра от тялото ти и ти уж искаш да усетиш силата на свободата, а се галиш около веригите на земното притегляне. Да, как да изскоча от кожата си, как да позволя на тези години, някакви мисли за летене да ме обсебват, нали не е нормално, а дали не е?
Питах се, задавах си тези въпроси все по-често по философски, може би малко детински начин. Спомних си, как мечтаех, но никога наистина не вярвах в мечтите си, може би заради сивите стени, които ме заобикаляха и заради момичето, което уж случайно падна от шестия етаж и цялата изпотрошена, не изглеждаше да е доволна,че е оцеляла. След това, всички говореха,че е наркоманка и тя изчезна от блока в, който живея и сега.
Спомням си, когато разбрахме, че пада социалистическия режим на десети ноември 1989 година, аз бях пионерче и имах червена връзка.Тогава съобщиха, че можем да ги махнем и аз завързах връзките, синя, червена, синя, червена и ги пуснах с няколко балона през прозореца, те красиво отлетяха нагоре, но сега не виждам смисъла в това си действие и този полет на раздялата. Честно да си призная, чувството е,че от всеки ъгъл дебне пропаганда, че всичко се рисува в мрак и перата на крилата при толкова страх опадат. Безверието, страхът от това, което предстой и развъждането на хората в мишите, конструкции на градовете, допуска да летят единствено нощем след прилагане на някакво пристрастие към вещество.Така се раждат прилепи, не повече, слепи за светлината, слепи за развитието си, слепи за надграждането, неудовлетворени от застоя, нелетящи същества.
Полетът на птиците, това е съвсем друга мисъл, чиста и няма нищо общо с човека и неговите гърчещи опити да полети. Днес това може да се случи само на лудия или пристрастения, но единият не е свободен, а другия не го приема обществото.