автор: anelia79

Вървеше по коридора, следвана от двамата си пазачи. Ръцете й бяха пристегнати към гърдите с усмирителна риза. Косата й падаше свободно по раменете и полепваше по изпотеното й чело. Навън беше горещ августовски ден, а зад стените на клиниката беше още по-горещо. Луда, признаха я за луда и трябваше да остане до края на живота си между тези стени.
Стигнаха до нейната стая. Единият пазач се приближи откъм гърба й и отвърза ризата, докато другият стоеше близо до тях с палка в ръце, готов за действие. Избутаха я вътре и затвориха вратата. Чу се изщракването на ключ, а после тишина. Малка, бяла стая с легло, стол, масичка и тесен прозорец високо до тавана, обезопасен с решетки.
Прилегна и се опита да поспи. Тук времето течеше бавно. Едва положила глава на възглавницата, видя отново малкото телце и изкривените от агония устни. Скочи с писък от леглото. Знаеше какво следва - инжекция с успокоително и неспокоен сън, изпълнен с кошмари. Това беше най-жестокото наказание. В съня си викаше за помощ, агонизираше, молеше и стенеше, но нямаше покой. То идваше и питаше защо, а онези стояха отстрани и се смееха. Все един и същи кошмар, винаги наситен и реален, а когато се събудеше беше изцедена, останала без дъх, сама. Да, може би наистина беше луда. Само психично болен човек може да извърши това. Но какво й стана тогава? Не помнеше кога беше това - преди месец, година или вчера.

Беше постъпила в родилното, вече раждаща. Искаше да роди у дома, но съседката я беше чула и извикала бърза помощ. Роди след половин час. Момиче. Не изпита нищо - нито обич, нито топлина, нито дори любопитство. Оставиха я на една кушетка, а после я преместиха в стая с още две жени. Останалите две приемаха поздравления по телефона и бъбреха почти непрекъснато. Разбира се, на нея никой не й звънеше. Нямаше и какво да коментира с тях. Започна да се пита защо го роди? Дали не беше по-добре да го убие в мига, в който разбра, че е бременна? Или да го остави, а споменът за онази нощ, когато беше заченато да я преследва цял живот? Дойде време за кърмене. Акушерките донесоха бебетата. Взе малкото вързопче в ръце, поднесе го към набъбналите си гърди и тогава..., ами тогава не разбра какво се случи. В един миг онези трима мъже бяха пред нея, въртяха се в кръг и се хилеха, все по-силно и по-силно, и по-силно… А после глъчка, викове, писъци, някой я дърпа, удря, друг й крещи, неясна реч, тълпа. Погледна надолу и видя, че пръстите й се бяха впили в гърлото на малкото, а устните му бяха застинали в агония. Една сестра взе вече неподвижното тяло от ръцете й и го изнесе. Дойде полиция, изведоха я, закараха я някъде, идваха хора питаха, разговаряха с нея, но тя не помнеше. Помнеше само милата жена, която разговаря с нея приятелски.
- Здравей, аз съм Яна. Психолог съм. Как се казваш?
- Албена.
- На колко години си?
- На 19.
- Учиш ли?
- Учех, но прекъснах.
- Защо?
- Заради бебето.
- Кой е бащата?
- Не знам. Изнасилиха ме.
- Как се случи?
- Бях с приятели в парка. Вечерта трябваше да се прибера по- рано от останалите, защото родителите ми са прекалено строги. Не ми разрешават да оставам до късно навън, да имам приятел, да ходя по купони. Тръгнах си сама. В тъмното, на няколко пресечки от блока, ме срещнаха трима мъже. Попитаха колко е часа. Докато си поглеждах часовника, единият ми запуши устата и ме завлече на отдалечена пейка в парка. Изредиха ми се и тримата по няколко пъти. Опитах се да викам, да бягам, да се браня. Не успях.
- А после? Не потърси ли помощ?
- Прибрах се вкъщи. Казах на майка ми. Тя ме обвини, че си измислям, че съм пропаднала курва, развратница, леко момиче, че спя с мъже за пари и ми забрани да говоря за това. Да не разберат хората, за мое добро било.
- Не потърси ли помощ в полицията?
- Не посмях.
- Кога разбра, че си бременна?
- В края на третия месец. Мислех, че цикълът ми е спрял от стреса. Дори не предполагах.
- Сподели ли с някого?
- Да, отново с майка ми. Тя каза на татко и те ме изгониха. Казаха, че вече нямат дъщеря. Щом ще раждам копеле, да се оправям сама. Не искаха да посрамя доброто им име.
- Някой помогна ли ти когато беше сама?
- Брат ми. Той е в Америка. Всеки месец ми изпращаше известна сума пари за наема и прехраната ми. Говорих с него по телефона. Убеди ме да задържа детето, защото то нямало вина за станалото. Човек не се ражда зъл, ми каза той. Това, че баща му е звяр, не значи, че то трябва да плаща за неговите грешки. Щял да ми помага финансово, а като поотрасне детето трябваше да замина при него.
- А какво се промени, когато видя детето?
- Видях отново онези мъже, но това не беше най- лошото. Чух гласа на майка ми, повярвах й, че съм мръсница и сама съм си виновна, че това ще е белег за цял живот, който ще показва колко съм грешна… Не знам, аз …..

Така, след този разговор, за първи път след случилото се изпита облекчение, разбра, че не е виновна, че са я изнасилили. Но детето… Вече не беше сигурна дали е виновна или невинна, дали това, че е луда я оневинява, дали такъв грях може да бъде изкупен, дори с цената на тези кошмари, с цената на самотата и редките картички от Америка. Колко ли време беше минало - седмица, месец, година.
Албена стана от леглото, взе малката шнола от шкафчето и върза посивелите си коси.