Обедняха ръцете ми,
очите ми се изгледаха,
гласът ми ръждяса
от неупотреба.
Живота посърна
и върху себе си
видях печата
на самотата.
Събрах толкова много очакване, натрупах в себе си
празни погледи,
излъгани длани.
Защо? За кого? За какво?
Не се питах.
То ме поглъщаше цялата.
Място за въпроси нямаше.
А може би чаках
да се върна към себе си,
да въведа в ред нещата си,
да не бягам и не се пилея!
_________________
...Погледът ми пак краде от слънцето,
косата ми отново е капан за вятъра,
а ръцете ми...Те се опитват
да съберат миговетв,които
така щедро
разпилявам.