автор: tvoiapoznata

Лилия Лори пристъпи в двора на Академията Лори. След десет години тя се връщаше отново там, от където всичко беше започнало. Академията се беше променила. Беше добила по-съвременен вид. И определено беше по-приветлива. Зимата остстъпваше място на пролетта и това личеше не само по силното слънце, което огряваше двора. Градините започваха да се раззеленяват. Лилия огледа всяка една част от родния си дом. Беше хванала средата на срока. Деца щъкаха навсякъде из двора, както и възпитатели. Успя да различи хората от охраната, колкото и небрежно да се движеха сред другите. Андрю я следваше неотлъчно и смълчано.
Изведнъж Лилия се закова на място. Бавно свали слънчевите си очила и се загледа в едно момиче на 200 метра пред себе си. Момичето беше малко слабичко, но не кльощаво, костите й бяха крехки. Косата й блестеше на слънцето, невероятно дълга, руса, на странни платинени кичури, очите й... момичето изгледа остро и прямо посетителката с ясните си виолетови очи. Нейната дъщеря! Детето на Алек. Лилия се обърна към Андрю и нареди с мек тон.
- Трябва да съберем съвета.
- Ще кажа на Дея. – Андрю й отговори механично. Беше изгубил способността си да разсъждава за момент. Лилия не трепна. Видя детето си след десет години и успя да прикрие всяка емоция, дори и от Андрю. Но той видя цялата болка в очите й. Почувства я в сърцето си и остана без дъх. Тази жена притежаваше нечовешка сила и самоконтрол.
- Добре! – Лилия продължи пътя си към главната сграда. Андрю се отправи да намери Дея без да добави никакъв коментар. Знаеше отлично кога да си държи устата затворена. Беше го научил по трудния начин.
Лилия влезе внимателно в главното фоайе на сградата. Изправи се пред три портрета. Двата ги помнеше отлично. На Аликзандър Лори- основателя на Академията и на Стивън Лори. Третият портрет беше нов. Лилия се загледа в замисленото лице на Аликзандър Лори младши – войнът на Академията, пазителят на Академията, съпругът й. Мина толкова време, а той още я караше да се вълнува. Усети нечие присъствие зад себе си. Нямаше нужда да се обръща, беше познала Андрю. Инстинктите й на боец действаха безпогрешно.
- Кога ще сложите и мой портрет?
- Когато умреш! – Лилия се усмихна.
- Бодеш, малкия, много бодеш. – Андрю се усмихна на свой ред. Лилия продължи вече без усмивка.
- Аз бях мъртва, приятелю, за цялата Академия.
- Ти така си мислеше – Андрю я прегърна през рамо, загледан в портрета на Алек – Академията сме аз, Дея и Сергей, а за нас ти никога не си била мъртва. – Лилия се усмихна мило и не коментира това. Нямаше нужда. Погледна Андрю в очите.
- Какво стана?
- В 18 часа всички ще те чакаме в заседателната зала.
- Добре.
Лилия се отправи към апартамента си на последния етаж. Завари стаите променени. Бяха чисти и проветриви. Мебелите, спалното бельо, банята дори. Всичко беше модерно и свежо. Нямаше тягостното чувство, че се връща към миналото, нямаше да се върне тук, ако не беше убедена, че го е преодоляла. И все пак, сега се радваше, че влиза в един почти нов апартамент. Дея пристъпи зад нея и я прегърна горещо.
- Добре дошла у дома отново. – Лилия се усмихна мило.
- Радвам се да те видя, Дея. Харесва ми новата подредба. Кой се погрижи за това?
- Марк нареди да сменим всичко. Каза, че не обичаш да си притискана от миналото.
- Не, не обичам. Както винаги е бил прав.
- Сега ще те оставя да си починеш. Ще се видим довечера.
- Добре. - Лилия погледна по-възрастната жена. – Наистина се радвам, че отново съм тук. – Дея успя само да кимне и се измъкна бързо от апартамента.
Лилия се потопи в горещата вана. Имаше достатъчно време да се възстанови. Замисли се за Роуз и се усмихна. Това дете щеше да е предизвикателство. Спомни си прямотата, с която детето я изгледа. Да, определено беше бунтарка и да, определено щеше да удари на камък с новата гостенка на Академията!
...............................................................................................................................................
Роуз се беше насочила към кабинета по биология, Майк се влачеше след нея, като пребито куче. Не можеше да не се възхити на бойния дух на приятелката си. Държеше се студено и арогантно с няколкото ученика, които бяха срещнали по пътя. Не, че някой държеше да я закача наистина.
Роуз сякаш не си даваше сметка за поведението си. Беше замислена. Усещаше, че нещо става в Академията и побесняваше, че не знае какво е то. Беше проницателна, по-проницателна от другите и виждаше добре кой се събира под покрива й. Снощи два бронирани джипа паркираха в задния двор на Академията и от тях се бяха изтърсили някакви костюмари. Почти сигурна беше, че единия от тях е Сергей Водняев. Тази сутрин колите и хората бяха изчезнали. Дея и Стокър се разхождаха странно замислени. Дори не й обръщаха внимание, а Оливър още береше душа в лазарета. Роуз тръсна глава изведнъж.
- Не ми се ходи по биология. Искам да се чупим.
- Разбира се, че ще искаш. Ама аз не съм толкова добър в бойните изкуства като теб и ще трябва да залягам на теорията.
- Престани да мърмориш, човече, ще ти намеря отговорите на тестовете.
- От къде? От Стивън ли?
- Има ли значение кой ще ми ги даде?
- Да. Стивън е голям и опасен.
- А аз съм отегчена, пуши ми се. Давай да се чупим вече. – Роуз тръгна напред, сигурна, че Майк ше я последва. Спря се след първите няколко крачки.
Роуз замръзна на място. Майк малко разсеяно се блъсна в гърба й. Момичето не смееше да мръдне. Срещу нея бяха застанали Андрю Стокър и някаква непозната жена. Жената я забеляза и се обърна към нея. Прониза я с черните си очи и на Роуз й прималя. Не, тази жена беше опасна. Цялото й тяло излъчваше сигнали за опасност. Беше красива, невероятно красива. Слаба, стегната като пантера, с приятна лека памучна туника и панталони от същата материя, дългата й коса беше вързана на опашка. Беше спокойна, лицето й беше спокойно, но Роуз не се заблуди. Пред нея стоеше истински агент на Академията, смъртоносен агент. Коя беше тази жена, за Бога?
Роуз реши да не пришпорва късмета си за сега. Хвана Майк за ръка и го повлече към алеята. Почти очакваше жената да ги последва и да я удуши. Това, разбира се, не се случи. Майк беше свикнал със странните реакции на своята приятелка, за това просто попита.
- Каква беше тази жена?
- Дяволите да ме вземат, ако знам.
- Е, до довечера ще знаем всичко.
- Това значи, че ще трябва да отидем на купона.
- Да – Майк беше изключително доволен. Роуз се нацупи.
- Боже, каква досада.
Да, Роуз мразеше купоните, но си беше истински празник, когато се появеше на такъв. Тя беше знаменитост. Освен, че беше изключително красива, около нея се носеше и някаква тайственост, главно заради нежеланието й да говори и да се движи в големи компании. Роуз флиртуваше свободно с големите момчета, умееше да измъква информация от тях, умееше и да се възползва от защитата, която й предлагаха. Винаги действаше изключително хитро и не допускаше да бъде въвлечена в интриги. Не беше в добри отношения с учителите си. Беше повела мълчалива война с тях. Те, всичките нямаха конкретни основания да се оплакват от нея. Не беше посредствена, напротив, беше прилежна ученичка, винаги подготвена и никога активна, това беше проблема. Тази нейна пасивност не се нравеше на възпитателите, но на Роуз не й пукаше. Поддържаше добрите си отношения със съучениците си и изживяваше по свои си начин годините на израстване в чисто мъжкия свят, в който беше вкарана от рождението си. Да, Роуз беше добър манипулатор и децата я уважаваха.
Факт беше, че до купона имаше още много време и Роуз искаше да убие поне част от него с няколко цигари. Това, че им предстоеше още половин ден в учене и тренировки някак си убягваше от вниманието й, в мислите си тя се отнасяше с подобаващо отегчение към основните си задължения.
С Майк се скриха на любимото им място зад една каменна пейка. Извадиха по една цигара и запушиха. И двамата обичаха това място, далеч от глъчката, далеч от правилата и ограниченията. Успяха да постоят така смълчани доста голяма част от ранния следобед. Запалиха и по втора цигара. Роуз почти се унесе и се облегна на рамото на Майк. Изведнъж скочи.
- Хайде, имаме тренировка.
- Разбира се. – Майк се изправи по-тромаво, мърморейки. – Имах си аз да изтървеш тренировка. – Роуз се усмихна и не коментира. Не й се връщаше в школата, но знаеше, че трябва да го направят. Скоро щяха да забележат отсъствието им и отново щяха да ги накажат. За себе си не се тревожеше, но не искаше да вреди на Майк.
И двамата влязоха смълчани в салона.