автор: pavlinag

Сега разбирам,
че заблудата е моя.
Ти просто си играл на психолози.
Сега разбирам -
мъката е моя.
Защото си печелил с мен облози.
Сега разбирам -
любовта е моя.
За тебе тя е в дрипи просякиня.
Сега разбирам -
вечността е моя.
Но тя е жълта пясъчна пустиня.

Не ще узнаеш
колко те обичам -
за теб това са думи непознати.
Не ще узнаеш
колко ти се вричам.
Бездомница за теб съм, не приятел.
Не ще узнаеш
трепета любовен -
отдавна е сърцето вкоравено.
Не ще узнаеш
ти екстаз върховен -
със секс го свързваш ти обикновено.

Да върна ли
аз времето обратно
да преживееш младостта вълшебна?
Да върна ли
небето необятно,
нагоре със лъчите да прогледнеш?
Да върна ли
Земята наобратно,
та пътищата ни да се пресрещнат?
Ще мога ли да се превърна във жената,
която ще ти носи само нежност?