автор: libra

Април е най-красивият месец през годината. Чуй, как листенцата на брезичката звънят, като камбанки полюшвани от вятъра.
Виж младата светлозелена трева и подранилите пролетни цветя задно с раззеленилите се дървета, тръгналите да цъфтят кестени, люлякът, който толкова много обичам, пролетният дъжд, пролетното слънце. Зелено е. Зелени са дърветата, тревата, даже въздухът е зелен. В началото на улицата има детска градина и щастливите викове на децата, които си играят безгрижно под надзора на персонала допълват идиличната картина. Светът е млад и красив. Аз вървя през него, аз съм една минувачка, минавам просто от там, докато продължавам по улицата. По-надолу светът е друг. Kъм края на улицата има хоспис, където са настанени, за да изживеят последните си дни нечии майки и бащи. Там светът е разпадаща се плът, в която все още е загнезден живот, който не иска да си тръгне. Почти нищо не е останало от човека, който някога е бил някаква личност. Бледи, жълти, изкривени лица и тела, обитават стаи където миризмата на болест и смърт се опитва да се заглуши с прохладата на климатик и ароматизатор.‘’Поне сте избрали начин майка ви достойно да си тръгне’’, биха ви казали от управата на болничното заведение. Но майките обаче не си тръгват отведнъж, това е дълго пътуване, те се смаляват и сгърчват постепенно и всеки път когато виждате как линее вашата майка или баща откъсвате парче от душата си и го оставяте при нея или при него. Те са терминално болни, и си е късмет, ако разсейките им са на такива места, където все още не боли. Понякога те не знаят диагнозата си. Не им се казва от хуманна гледна точка. Когато си тръгвате от там плачете. От безсилие. Всяка сълза се отронва и пада като камък на везната, която отмерва това което дължите на Небето. Колкото по-тежко става блюдото със сълзите, толкова по-нависоко ви издига другото блюдо на везната. Ако си мислиш, че някъде има Ад , не се заблуждавай, не е някъде, той е тук и сега, простира се, като блато покрито с черни лотоси, като отчаяна искрица живот затворена в неподвижно разпадащо се тяло, като тъжна изхабена марионетка клюмнала в ъгъла на самотната си стая, чакаща уморена от последната си роля да раздигнат декорите, за да приключи с играта. Животът понякога е черно-бяла графика, където бялото почти го няма или почти не се забелязва, защото се сляло с черното в тъмно сиво. Една черно-бяла снимка с лошо качество и пожълтели краища, която разказва нечия тъжна история накратко. Животът понякога е улица, по която върви една уморена от тъмните нюанси минувачка, която обича цветовете, като на тази разноцветна пролет през най-красивия зелен месец от годината.